В условията на наслагващи се кризи – поскъпване на живота, скок в цените на горивата, климатични промени и международна нестабилност – стотици хиляди граждани излязоха на протест. Оформи се т.нар. „сближаване на борбите“ (convergence des luttes). Рамо до рамо застанаха участници от движението на „жълтите жилетки“, чието икономическо положение се влошава постоянно от 2018 г. насам, и гимназисти и студенти, тревожещи се за бъдещето си. Към техните искания правителството на Себастиен Льокорню демонстрира хладнокровие, оценено от мнозина като липса на емпатия и разбиране.

От социално недоволство към атака срещу Републиката

Това, което превърна 17 октомври в повратна точка, не бяха самите масови шествия, а ескалацията на брутално насилие.

Паралелно с разграбването на търговски обекти се разгърна организирано политическо насилие, насочено срещу символите на държавността. Подпалените кметства, атаките срещу префектури и вандализираните символи на Републиката (като разбитата статуя на Мариана в Марсилия) бележат качествено нов етап: протестът престана да бъде просто искане за по-висок жизнен стандарт и се превърна в директно посегателство срещу институционалния ред.

Последиците от изчерпването на „макронизма“

Според анализ на Натали Сегон за Le Monde това насилие не е изолиран инцидент, нито може да се обясни единствено с действията на отделни радикални групи. То е пряк резултат от структурната трансформация на френската политическа система през последното десетилетие.

Политическият проект на Еманюел Макрон, изграден върху идеята за заличаване на традиционното деление „ляво-дясно“ и обединение около центъра, постепенно изчерпа своя потенциал. Премахването на умерения политически буфер остави след себе си вакуум, който бързо бе запълнен от двете политически крайности:

* Институционализиране на конфронтацията: Появиха се и се утвърдиха политически сили в двата края на спектъра, които изграждат подкрепата си, представяйки обществото като арена на непримирим конфликт. За тях общественият разговор е игра с нулева сума, в която компромисът се възприема като предателство.

* Пренос от парламента към улицата: Когато радикален и конфронтационен език доминира политическия трибунал, той легитимира крайните действия и на улицата.

Разединеният протест и липсата на алтернатива

Големият проблем на настоящата криза е, че макар недоволните да споделят общ гняв срещу властта, те нямат обща политическа цел, нито единна визия за бъдещето. Това прави овладяването на ситуацията от страна на правителството изключително трудно.

Когато уличният протест е лишен от ясно политическо представителство и конструктивни искания, той лесно бива заграбен от маргинални радикали (Black Bloc), криминални групи и фрустрирани младежи.

Така социалната криза се превръща в криза на сигурността, а държавата реагира с твърдост, което от своя страна захранва омагьосания кръг на ескалацията.

Събитията около 17 октомври показват, че Франция се намира в критичен момент, в който политическият модел на центъра е дълбоко разклатен, а алтернативата, предлагана от двете радикалности, засилва разделението и прави социалния мир все по-трудно постижим.