Мина Карагьозова

Хасковската поетеса Мина Карагьозова получи награда в изключително престижния международния конкурс „Златното перо на Русия“. В надпреварата са участвали повече от 3000 автори от 69 държави. От 1 януари журито е прочело 23 795 произведения, преди да определи лауреатите. Хасковлийката печели „Сребърното перо“, втората по ранг награда в конкурса с текста си „Мандолината“.

Международният литературен конкурс „Златно перо на Русия” е организиран и спонсориран от Международен център за интеграционни процеси на Руската федерация, Съюзът на писателите на Руската федерация, Студията „Лепер”, гр. Москва, Гилдията на издателите и разпространителите от Москва, Военно- художествената студия на писателите в столицата и др. Връчват се награди в областите: проза, очерк, критика, поезия, военно-патриотическо произведение, приказка, произведение на спортна тематика, хумористични произведения, текстове на екологична тема, литературни преводи, детска литература, обществени комуникации (журналистика).

Ето и текста на Мина Карагьозова, който авторката любезно предостави за публикация в Haskovo.net.

Мандолината

Неведома е Божията воля, неведоми са съдбите на хората и народите. Като пристигнах в Сърбия, от първия ден, от първия час усетих във въздуха нещо особено близко и родно за мене. А бях в Сърбия за пръв път... Какво ставаше?

Семейното предание гласи, че мой далечен прадядо е дошъл в България от Далмация. Преди около двеста години е имало епидемия от чума, донесена от корабите от далечни страни. Жителите на пристанищния град Дубровник бягали от чумата където им очи видят. Но било зима и семейството на моя далечен предшественик измряло по пътя към България от глад и студ. Оцелял само един юноша от онова, богато за времето си, далматинско семейство. За да се прехрани, той свирел и пеел на мандолина по панаирите. Странстващи актьори го приели в своята трупа.

И в София (която тогава била малко градче от ориенталски тип) го видял някакъв владика. Като разбрал, че е кръгъл сирак, поел издръжката му докато учи в духовна семинария. Така моят прадед, дошъл от далечна, но все пак балканска страна, станал свещеник и дошъл в моя роден град Хасково да служи в църквата „Св. Архангел Михаил”.

По онова време целите Балкани са били в пределите на Отоманската империя и са били във властта на турския султан. Така че, всъщност, това е била една огромна държава с оживени търговски пътища и с голямо и лесно придвижване на хора. Така се смесвали хора, раси и националности. Без голямо преувеличение може да се каже, че всички ние на Балканите сме роднини...

Мандолината, която изхранила моя прадядо, съществувала дълго време и била на почит, докато не изчезнала по време на голямо наводнение. Но от онова далечно време всеки мъж от това семейство, като спомен за предшественика ни, се учи да свири на мандолина.

Моят дядо, бащата на моя баща, по време на Първата световна война преминал по целия фронт със своята мандолина и попаднал в плен именно в Сърбия. Там, в лагера, той станал всеобщ любимец не само защото пеел и свирел на мандолината български , но и сръбски, турски, гръцки, румънски – накратко – песни от целия Балкански полуостров. Той имал и солидни професионални познания за строителството на пътища. И помагал той на инженерните войски да строят временни и постоянни пътища.

И тогава от България пристигнала вест, че годеницата му се е разболяла от „испанската болест” и го викали да се прости с нея. Но това било невъзможно. Макар и да се отнасяли добре към него, той бил пленник. Скоро целият лагер разбрал за неговата мъка и всички започнали да му съчувстват. Веднъж през нощта сръбските надзиратели дошли при него и му дали торба със сухари. Обяснили му, че постовете ще го пропуснат през бодливата тел и трябва да се страхува само от кучетата – пазачи. Той разбирал, че с кучетата не може да се споразумее. Познавал района като пръстите на ръцете си – нали именно тук строял пътища. Знаел къде има плитчина. Там можело лесно да пресече реката, за да загубят кучетата следите му. Но озверелият лай се чул много, много по-рано. Той разбирал, че трябва да преплува през реката и то колкото може по-скоро...И двете му ръце били заети. За да плува до другия бряг му била необходима поне една свободна ръка. Без да му мисли много, той хвърлил торбата със сухарите, вдигнал високо своята мандолина, за да не я намокри, и заплувал...После цяла седмица гладувал, но помнил завета на своя далечен прадед – мандолината е многократно по-важна от хляба, музиката е многократно по-важна от потребностите на тялото, духът спасява всичко, даже живота, а не хлябът...

И се спасил моят дядо от плен, и стоял до леглото на моята болна баба цели две седмици, докато тя не дошла на себе си и не оцеляла. Може би, именно неговата любов е спасила живота й, по време, когато повече от 30 милиона умрели от „испанската болест” по цяла Европа. И, може да се каже, именно сръбските надзиратели, които организирали неговото бягство, са спасили и неговия живот и живота на баба ми също.

И не мислете, че тази история е някакво изключение от правилата. Такива истории на Балканския полуостров са стотици хиляди...Ние – всички жители на Балканите - сме свързани помежду си от общата история, общата земя, общата съдба, общата кръв...И даже песните са ни общи. Аз се убедих лично в това, когато в ресторанта „Орач” (което на български означава съвсем същото) запяха музикантите и представителите на различните балкански народи запяха заедно с тях – всеки на своя език. Всички те бяха участници в 48-мата международна писателска среща в Белград. И не мислете, че те знаят тези песни, защото, все пак, са неслучайни хора – поети... В моя град и досега съществува клуб на старата градска песен „Последният мохикан” и там участват хора с най - различни професии, с най-различен произход и на най различна възраст. И там се пеят същите тези песни...

И можете да си представите какво почувствах, когато видях руините на новата сграда на Военното министерство на Сърбия. Целият град е напълно възстановен от бомбардировките по време на управлението на Бил Клинтън. Само тези руини са специално оставени като памет за миналото. Тогава българският парламент гласува да пуснем самолетите на НАТО през нашата територия. И именно тези самолети са нанесли най-големи поражения по време на бомбардировките. Не можете да си представите колко ни беше срам нас – българските интелигенти - за предателското решение на политиците. Беше пожертван братски, славянски, православен народ. И ние нищо не можахме да направим... Мисля, че няма прошка за нас...

И все пак, приеха ме сръбските домакини мене, българската гостенка, като близък, роден човек. Навярно тук говори гласът на кръвта, а не официално приетият етикет.

И пак по Божията воля ми беше изпратен руски ангел – моята съседка по стая Светлана. И ето, в нашата последна вечер в Белград ние пеехме и рецитирахме стихове на руски и български в празния ресторант на хотела и сервитьорът ни разбираше...Това беше нашият прощален подарък за Белград – градът на православните славяни, който ни прие, прости и приласка – нас славянките от България и далечна Русия.

И си спомних мандолината на моите предци и техният завет – ще помогне да оцелеем не хлябът, а духът. И почувствахме ние диханието и духа на големия сръбски град, духа на сръбския народ, който беше преминал през всички изпитания и беше запазил своето достойнство и вяра.

И, за минута, се сляхме с него в едно...

Мина Карагьозова