Цветана Пиронкова

Има зловещо проклятие за българските спортисти. Вярвам изцяло в него. Страхотни отбори, гениални състезатели, но стигнат ли до полуфинал, до подножието на върха, финала, златото и появи ли се български политик задължително губим. Задължително! Просто е толкова натрапчиво, че няма начин да не е проклятие. Вече ми се иска, стигнем ли до полуфинал, да не се намесва по никакъв начин политик или да обещава награди някой маргинал дебел.

Не ми вярвате?! Запознайте се с някои симптоматични примери. Световно по футбол в САЩ-1994г. Националният отбор на България прави велики мачове. Пред майсторството на Стоичков, Лечков, Балъков, Сираков, Хубчев и компания капитулират световните шампиони Аржентина и Германия, амбициозните Мексико и Гърция. Светът е в ступор. Играем полуфинал с Италия, която не се представя убедително и очакваме да играем финал с Бразилия, а там нищо не се знае. И спомняте ли си какво стана точно преди този полуфинал? За него се юрнаха президента Желю Желев, министри, депутати, шефове на МВР, УБО/НСО/, дипломати, обикновени политически лизгари – тамън два самолета напълниха. Не за мача с Гърция, Аржентина, Мексико или Германия, а точно за полуфинала акостираха на американска земя. И си спомняте какво стана – съдията Киню, пропуснати чисти положения второто полувреме, в крайна сметка загубихме с 2 на 1. След края на мача Желю питаше ще има ли преиграване.

Друг пример. Световно по волейбол в Япония. Пламен Константинов, Матей Казийски, Владо Николов, Евгени Иванов, Христо Цветанов играят като змейове: набързо опукват световните сили Бразилия, Русия, Сърбия, Италия, САЩ.  Просто са неудържими. Никой не се съмнява, че ще играем на финала. И тогава, предчувствайки фанфари, за Япония се вдига президента Гоце Сирищника, придружен от Весела Лечева, Емел Етем и цяла сюрия лизачи. Предстои полуфинал с непретенциозната Полша. Гоце, Лечева и Етем посещават националите в базата, обещават цветя и рози, усмивките им са запечатани от придружаващите ги журналисти. В деня на мача нашите момчета не приличат на себе си и губят с 3 на 0. Волейболният свят е потресен. Българските политици си тръгват без да промълвят дума за обещаните награди. За бронзовите медали нашите опукват Сърбия с 3 на 0, но горчивината остава – изпуснали сме финала по нелеп начин.

Да ви дам пример с Олимпиадата в Пекин, или да се върна още в Атина – на състезанията на нашите най-големи фаворити Станка Златева, Армен Назарян или Данчо Йовчев се появи пак Гоце Сирищника и … загубихме, по точно стигнахме до подножието на златото.  Все едно и също. Само на една Олимпиада, тази в Австралия, в Сидни през 2000 год., не отиде нито премиера Костов, нито президента Стоянов и нашите момчета и момичета донесоха 5 златни медали, една дузина сребърни и бронзови. Ами трябваше да разберат родните политици, че носят черна прокоба на спортистите, че са невероятен карък, сякаш Господ вижда, че се опитват да яхнат успехи, за които нямат и зрънце принос и ни наказва.

Същото направи на 1 юли /Джулая/ и безподобната Мара Мисса-Капон, която подкокоросвана от пиара си Арман Бабикян, повика проклятието за полуфинала на Цвети Пиронкова със Звонарьова. Как  е станало вече го описах в първата част на това съчинение./http://toross.blog.bg/politika/2010/07/03/zashto-zagubi-cveti-pironkova-chast-pyrva.571631 Още незапочнал мача Капонката реши да предложи момичето за почетен гражданин на Пловдив и се закле, че „ще стиска палци”. Да беше изчакала да мине мача с рускинята, а Маре?!? Защото при твоята визия да се затрогнеш за тениса е все едно да се явиш на финала на световно по синхронно плуване или с обръч на Олимпиадата по художествена гимнастика. Тя, природата, има също лимит на търпимост, ако не знаеш. За съжаление не го разбрахте, нито ти, нито другарите ти.

Има и по света подобни изцепки, т.е. проклятие. Във  Facebook се сформира  група „Джагър, викай за съперника!”, в която хиляди фенове се опитват да се спасят от проклятието Мик Джагър, който посети 4 мача и 4 пъти, отборите, за които викаше отпаднаха – САЩ, Англия, Аржентина и Бразилия. Ама къде е Джагър, къде е Капон…

Ако искаше някой в Пловдив да направи нещо за талантливото момиче да бе направил поне един тревен корт. Поне един – дребен разход е. Самата Мисска Капон е поне десет пъти по-богата от Цвети и за нея е джобен разход да направи един или два корта – тогава щях да напиша стихотворение във възхвала на политичката и загрижеността и` за талантливите деца. Ами вечния Герги Гергов? Вместо да подарява свръх-луксозни коли на митрополита Николай, да финансира безумните паметници на кмета Славчо или да върти гьобеци с Гоце Първанов на ишмедемета, ако бе отделил скромна сума за един-два корта, можеше и  да остане наистина в историята на Пловдив с нещо добро.

Защото на Цвети Пиронкова е отредена същата съдба като на Албена, Максим и Жени Раданова – герои, които без пързалка донесоха две световни титли и три олимпийски  медала на България. В танците на лед и в шортрека – нещо само по себе си равно на чудо. Обещаха им модерна пързалка преди 8 години, от която няма и помен. Да ви припомня ли и за Таня Богомилова и Анета Френкева в плуването? Ами за Стоян Делчев, Любо Герасков, Краси Дунев или Данчо Йовчев в гимнастиката? Всички тях са ги яхали политици за снимки и награди, а после … съдбата на тежката забрава.

Свидетел съм как преди години семейството на Цвети Пиронкова обикаляха богаташи в Пловдив за дребно спонсорство. Отказаха им всички, без изключение. В София се повтори същото. Днес „общественици и бизнесмени” са им приятели, но когато пловдивското момиче успя да пробие в най-аристократичния „Уимбълдън”. А в града се знаеше, че преди време работеше само майката Радосвета и издържаше с учителската си заплата трите си деца и баща им, който ги тренираше. Знаеше се, че младата надежда на тениса имаше само два екипа – обикновени бели фланелки и къси панталонки – които сменя на турнири. Семейството продаде  колата, защото нямаше пари за състезания. Когато Цвети  започна да мери ръст при жените спазариха картините на дядото по бащина линия Енчо Пиронков, които и` е подарил, а другият дядо продаде и земята си край Пловдив, за да се превърне в най-горещия и` фен.  Ами знаете ли, че с баща си Кирил момичето често няма пари за хотел и на летищата се правят, че чакат полет, за да премине нощта и да отиде на поредния тежък, изтощителен мач. Звездата на „Уимбълдън” в тия времена се подкрепя със сандвичите на мама, а таткото често кара на мускули, защото единствените, които вярват в успеха и` са те – семейството. Няма ги спонсорите, бизнесмените, политиците, даже мисската Капон я няма…

На всички тях ще припомня, че преди години в Пловдив се провеждаше неофициално световно първенство „Фед къп”. Цвети я подкрепяше баща и` Кирил, който бе избягал от болницата и даваше наставления по пижама и с банка на ръката. Да сте чули някой да е помогнал тогава на талантливото девойче? Сега всички са приятели и „много загрижени”.

Това е то проклятието на „българските полуфинали” и „подкрепата от сърце”. Спирам, че ще напиша неща нецензурно и много гадно за гьонсуратлъци като това творение на дивата природа Мара Мисса-Капон и нейната загриженост за почетните граждани…

Христо Марков

Този текст е от блога на ексдепутата Христо Марков. Ако ви звучи прекалено пловдивско, просто заменете името на Цветана Пиронкова с Григор Димитров, после още две три имена и ще получите типично хасковско четиво.