Те са момчета на възраст между 14 и 17. Винаги ходят в група. Обличат се еднакво, говорят еднакво, мислят еднакво. И са много агресивни. Деца, които тормозят други деца. Кои са „локалите“? Стеа-Мария Митева разказва:

„Абе тоя к'во ме гледа така, ще го набия“ - в разговор тази реплика се вмята многократно от гимназист, който е от групата на „локалите“. Може това понятие да не ви говори нищо, но ако ги видите, със сигурност ще ги познаете. Това са момчета, най-често на възраст между 14 и 17 години, които винаги се движат заедно в група. Обличат се еднакво, говорят еднакво, мислят еднакво. За тях собственият им светоглед е единственият правилен. А на различните от тях дават да разберат - вербално или физически, че никак не им се нравят.

„И тогава разбрахме, че нещо се случва"

В България можете да ги срещнете в мола, на спирката на метрото, в кварталната градинка, в училище. Именно там с тях се сблъсква и 15-годишният син на Милен Димов. „Нещата започнаха преди година, когато [синът ми] започна да се държи сравнително неадекватно вкъщи - затвори се, не беше комуникативен, отговаряше с една дума на въпроси. Когато го питахме за проблеми, отклоняваше темата. Това беше достатъчен сигнал, за да разберем, че нещо се случва“, разказва бащата.

След седмици настоятелно разпитване момчето най-после споделя, че е тормозено от „локалите“ в училище. Дълго време групата го е подлагала на жестока вербална агресия, но той се притеснявал да сподели и вярвал, че ще се справи сам. „Убеден съм, че 80 процента от децата не споделят за това. Обикновено се разбира, когато стане някоя беля, когато пребият някое дете. А тогава вече е много късно“, казва Димов. След като се обръща към класния ръководител на сина си, нещата се подобряват значително. Не подава сигнал до институция, защото смята, че става въпрос за частен случай в конкретното училище. Но осъзнава, че това съвсем не е така, когато научава, че и друго познато дете има проблем с „локалите“. От страх да не го причакат в подлеза на метрото на път към вкъщи, момчето винаги слизало на следващата спирка. „По-далече е, но е по-сигурно“, казало му то. „Това тотално ме преобърна. Не издържах и си казах, че това нещо по някакъв начин трябва да го сведа до знанието на много хора“, спомня си Димов. Решава да разкаже за „локалите“, за сина си и за другото момче във Фейсбук пост, който за кратко време е споделен хиляди пъти. Впоследствие с Димов се свързват много хора - някои споделят личния си опит с „локалите“, други предлагат подкрепа.

С предложение за помощ с Милен Димов се свързва и училищният психолог Ралица Иванова. В практиката ѝ често ѝ се налага да работи по случаи на тормоз между съученици и различни прояви на агресия в училище. „По време на юношеството повод за напрежение могат да бъдат всякакъв вид различия - ръст, тегло, начин на обличане, пол, раса, различия във вкусовете, предпочитания за занимания (…) Това, което ми прави силно впечатление по време на консултациите, е полярният начин на възприемане на света и взаимоотношенията с хората -  „или си с мен, или си против мен“, „или аз тях, или те мен“. Тези крайности са част от една субективна реалност на възприемане на света, в която взаимоотношенията се регулират на база правото на по-силния и страшния“, отбелязва Иванова и добавя, че именно в юношеска възраст идентичността и принадлежността към дадена група стават изключително важни. „Групата би могла да насочи разрушителното поведение към определена цел, да създаде усещане за сила и чувство за неясна лична отговорност, тъй като разрушителните действия са част от едно колективно дело, а освен това са „полезни“, тъй като гарантират, че юношата е добре приет в тази общност“, обяснява още Иванова.

Ралица ИвановаСнимка: Privat

„Когато сте група и числено превъзхождате някого, се създава това усещане за неуязвимост. Ако е нещо сериозно, винаги ще има последствия, но много често ще бъде само един човек, който ще го отнесе“, признава и дванадесетокласникът Е.З., който за кратко е бил в компания на „локали“. Абитуриентът наблюдава, че именно усещането за неуязвимост подтиква младежите да се държат агресивно и нагло. А освен изкушението да правиш каквото си искаш, без да бъдеш наказан, причината някое момче да се присъедини към „локалите“ понякога е съвсем банална - за да е по-харесвано от момичетата. Е.З. споделя, че се е присъединил към групата, за да не ги избягва, когато ги среща в училище.

„Винаги са двайсет срещу един"

„Локалите“ са добре известни и на единадесетокласничката Христения. „В моето училище ги има. И смея да твърдя, че почти навсякъде ги има. Много са конфликтни. Смятат, че всеки им е виновен. Влизат много често в саморазправа с учители, с директори, с полицията. Събират се на групички. Никога не разрешават проблемите си сами. Винаги са 20 срещу 1. Най-често започват с много гадни обиди и провокации, а когато видят, че от отсрещната страна няма реакция, се стига и до физическа намеса“, разказва тя. „Според мен „локалите“ имат големи комплекси от тормозене. Затова имат нуждата да са агресивни: за да не попаднат те в ролята на жертвата, а точно обратното - техният глас да доминира."

Милен Димов иска да промени това. „Добрите, въпреки че сме повече, си мълчим. А онези - те са много по-малко от нас, но са много по-шумни, по-нагли и тяхното се налага. Хората ги виждат тези неща, но ги е страх. Но ако всички си мълчим, докъде ще я докараме?", пита Димов. Затова неговата цел е чрез информиране за проблема да се създаде силен обществен натиск върху законодателната власт, така че ако малолетните и непълнолетните не могат да носят отговорност за деянията си, то родителите да поемат отговорността за техните постъпки.

Нужда от промяна в Закона за борба срещу противообществените прояви на малолетни и непълнолетни (ЗБППМН) вижда и Юлия Ангелова, секретар на Местната комисия за борба с противообществените прояви на малолетните и непълнолетните (МКБППМН) в район Слатина в София. Според нея заложените в закона възпитателни мерки биха били напълно достатъчни, ако има съдействие от страна на родителите на извършителите. „Промяна в ЗБППМН трябва да има и тя трябва да бъде във въвеждането на санкции спрямо родителите, които възпрепятстват дейността на МКБППМН. В противен случай това, което днес се счита за противообществена проява, утре ще бъде престъпление по Наказателния кодекс, защото извършителят вече ще е пълнолетен, а на мястото на МКБППМН ще застанат прокурорът и съдията в съда. От подобен развой губим всички ние“, категорична е Ангелова.

Юлия АнгеловаСнимка: Privat

Тя обръща внимание на факта, че първостепенната роля на Комисията не е толкова справянето с последствията, колкото превенцията. В тази връзка в район Слатина е изготвена поредица от филми като „Дрога“ и „Агресия. В капана на зависимостта“, организират се спортни мероприятия, събития по изобразително изкуство, музикални фестивали и други. „Целта е да се държи вниманието на малолетните и непълнолетните ангажирано с характероградивни дейности, тъй като анализи показват, че част от противообществените прояви се извършват и поради липса на занимания - от скука“, отбелязва Ангелова. Макар всички комисии да са подчинени на разпоредбите на закона, те имат оперативна самостоятелност, поради което една комисия може да бъде по-активна от друга, обяснява още Ангелова. Според нея добрите практики и иновативният подход чрез филми са допринесли за това през 2024 в район Слатина да има само два регистрирани случая на противообществени прояви от страна на младежи.

„Ако всички мълчим, докъде ще я докараме?"

В училището на Христения агресията е тема, която се обсъжда често. Тя твърди, че в класа ѝ няма „локали“, но в долните класове имало особено много. С един от тях дори е говорила упорито. Искала е да го „вразуми“ - и имало ефект. „Според мен със сигурност се вижда повече промяна, когато има намеса на техен връстник или на някого, който е с 2-3 години по-голям от тях. Аз много съм говорила с това момче и смятам, че защото и порасна, има драстична промяна. Но трябва говорене“, казва Христения.

Това цели да постигне и Милен Димов - повече родители да бъдат информирани за този проблем, за да могат да защитят своевременно децата си, но и обществото да бъде осведомено, за да не бъде безучастно. „Общността трябва да има отношение към децата като към общи, като към национална ценност. Без значение какви са политическите ни пристрастия, всеки един в това общество има еднакъв интерес от това да бъде защитен. Желанието ми е да прозрем това и да започнем колективно да отстояваме правата си и да изискваме това, което ни се полага“, категоричен е Димов.