Каква религия, бе, хора?! Добродетели се учат в живия живот, през примери, разговори и преживявания
Наистина не е за вярване, че в 21-ви век, в европейската, светска и свободна страна България изобщо се повдига въпросът да се изучава религия в светските ни училища! Училища, все още основани на науката, не на библията, суеверията (те у нас си живеят с все християнството, което ги забранява) или конспиративните теории.
Ама това е голяма срамота, бе, дами и господа! Освен, че е нелепо, нефелно популистко (те като свободноизбираема не я избират религията в училище, те сега искат да им я натресат като единствен начин за овладяване на добродетели!) е и средновековно! Следващото какво ще е - мъжки и женски гимназии? Плетиво и бродерия за момичетата и дърводелство за момчетата?
И понеже така са озаглавили предмета - „Добродетели и религия“ - все едно няма друг начин да се научиш на добродетели, освен през религията, си направих труда да видя кои произведения по литература се изучават в училище от 5. клас нагоре. Избрах литературата, защото това е моята специалност, а през нея в училище се внасят и морални категории - нейните сюжети са повод за обсъждането на поведение, решения, позиции, действия и характери.
През пирамидата на други предмети също се внасят морални и етични категории - през историята, през биологията, химията, физиката, спорта, гражданските дисциплини, цивилизациите.
Та ето какво се учи по литература и как то може да създава добродетели:
Пети клас - Освен приказки, се учи фолклорен и традиционен календар. Ето ви ги празниците и ритуалите към тях. Тук е още „Хайдути“ на Ботев за родолюбие и смелост, за тъга по родината и готовност за саможертва. Тук е „Грозното патенце“ - какъв по-хубав урок по състрадание и внимание към всеки?!
Шести клас - „Отечество любезно“ на Вазов за обичта и красотата на родината; „Косачи“ на Елин Пелин и „Серафим“ на Йовков за приятелството, за отговорността към другия, за жертвата и нищожността на парите пред човешките взаимоотношения, за бедността, която не е порок; „Братчетата на Гаврош“ на Смирненски - за нищетата и социалното страдание, за нямането и имането, за стойността на живота; „Малкият принц“ на Екзюпери - за всичко в този живот - от морално и духовно, до практическо и веществено.
Седми клас - Бунтовните песни на Чинтулов, „На прощаване“ на Ботев, „Една българка“ - за родината, смелостта, страха, избора, вярата, силата на волята; „Неразделни“ на Славейков, „По жътва“ на Елин Пелин и „По жицата“ на Йовков - за смисъла и силата на живота, за съдбата и преодоляването на трудните ситуации, за любовта към другия и състраданието.
Осми клас - цялата гръцка митология, „Антигона“ от Софокъл и Омировата „Илиада“, Бокачовия „Декамерон“ и „Дон Кихот“ на Сервантес - за сложните взаимоотношения между хората и в семейството, за обречеността, за чувството на безпътица и вярата в собствената сила и мисия, за преодоляването на трагедии и взаимното чувство на обща сила, за „лудостта“ и различността и тяхната сила да променят нещата, да създават нови хоризонти и да дават надежда.
Девети клас - „Робинзон Крузо“ на Даниел Дефо за оцеляването, когато си сам и няма надежда. За важния друг до теб. За излизането извън всичко познато, усещането за обреченост и връщането обратно. „Майце си“ и „Моята молитва“, Ботев - за личния избор и отговорност, за свободата да решаваш и да стоиш зад идеите си, за божественото вътре у нас.
Десети клас - „Епопея на забравените“ на Вазов за забравата на подвига и кратката, неуслужлива човешка памет, която не помни героите си; „Гераците“ на Пелин за семейството като сила и разпада на единството на хората, когато се изгуби духовната връзка за сметка на парите; „Зимни вечери“ на Смирненски за бедността и нуждата да не обръщаме поглед от страданието на другите; "„Индже“ и „Албена“ на Йовков за несъвършенството на хората, в което се крие тяхната красота, за споделянето и признанието, за любовта над всичко, за греха и неизбежното наказание, за възмездието, за разкаянието; „Тютюн“ на Димитър Димов - за загубването на себе си по пътя на парите, за потъпкването на душата в името на облагата, за греха като път към разпада и вечната, неизбежна смърт; „Дърво без корен“ на Хайтов за мястото на всеки, за привързаността към корените, за поколенията и техните неминуеми различия, за съденето вместо другите.
Единайсти клас - тук са „Паисий“ на Вазов - за това, което носим в историята си, за предаването от и на общността, за единството в духа и знанието; „Борба“ на Ботев - е как без това стихотворение един млад човек ще знае какво е да гориш за една идея, да не можеш да живееш, без да я отглеждаш у себе си и без да й се посветиш; „Андрешко“ на Пелин - да оставиш бирника в блатото или да направиш каквото е по силите ти, за да спасиш човек в нужда, дори когато това е отчаян и безсмислен ход; „Приказка за стълбата“ на Смирненски - че златното сърце е сделката с дявола, който иска твоето, човешкото, защото то може да чувства, то е топло, то тупти, за дявола у всеки у нас, за лесния път и за трънливите решения; „Крадецът на праскови“ от Емилиян Станев - за любовта към другия, към „врага“, за спонтанната любов, която не може да е грях, защото е истинска.
Дванайсти клас - Дебелянов, Фотев, Дубарова - за влюбването, за отдаването, за търсенето на другия у теб, за посвещението; „Спасова могила“ на Пелин и бога, който също куца като малкото момченце, което е болно, защото богът е и човек, за надеждата, която не умира, за преселването отвъд, за преходността и вечността; „Песента на колелетата“ на Йовков за смисъла на работата ти, за мястото ти в общността, за това, което можеш да направиш за другите, за самооценката и стойността на живота ти; „Балада за Георг Хених“ на Виктор Пасков - за отричането от всичко земно, заради онова непреходно, красиво, божествено, за благоговението пред красотата и труда на някого, който живее изцяло в негово име; „Потомка“ на Багряна - за силната жена, която може всичко (в библията тя може да роди бог); „Честен кръст“ на Борис Христов - за самопреценката, за момента, в който осъзнаваш и понасяш собствения си кръст по своята Голгота, за лишението, за отшелничеството, за отстраняването от суетата, за избора да изживееш живота си така, както си решил....
Това е само част от произведенията. Всяко едно от тях е там не просто като литературен текст, а като повод за размисъл, като основа на етическа дискусия. С всеки герой, с всяка ситуация, с всеки пейзаж, стих или поанта.
Каква религия, бе, хора?! Съберете децата, говорете им, разказвайте им ТЕЗИ истории, описали и създали безценно творчество, срещайте ги с героите на днешните дни, създавайте им смисъл, провокирайте ги с с казуси, в които да разсъждават, да пробват, да учат, да усещат и преживяват. Пускайте им музика - там пък каква съкровищница по добродетели стои! Показвайте им картини и филми, водете ги в красиви сгради, обяснявайте им архитектурни решения и стилове и защо хората са умирали за това да си пазят сградите, музеите и библиотеките! Водете ги в домове за стари хора, ангажирайте ги да помагат в клиники, където има тежко болни хора, не ги учете на книжни правила от една единствена много стара, събирана книга, след като не сте ги поставили в ситуации, където да се осъзнаят.
Добродетели се учат в живия живот, през примери, разговори и преживявания. В училище има толкова много пътища към добродетелите, защо решихте, че той е само един и минава под партахиля? А и цялото това глупаво, популистко решение, стоварено с доста менторски и направо заповедно мъжкарски тон, надвиснал над днешната дискусия, никак, ама никак не се свързва с добродетели като смирение и благост, не ли?
Погледнете през какво да научим децата да са добри, честни, отговорни, състрадателни, обичащи и верни в училище - има толкова много материал за това! Вижте ги тия деца, чуйте ги, опознайте ги! Ми вие им забранихте да питат за телата и желанията си, сега искате да им натикате в главите и тамянено образование по добрина. Няма да стане! И да го сложете това в учебната програма, то няма да проработи. А родителите следва да се вдигнат на протест за погазване на правата, гарантирани от Българската конституция. Като това на свободно вероизповедание, мнение и съвест, например. Както и това, че не сме граждани на религиозна, а на модерна, светска държава, в която имат представителство повече от една религии.
И още нещо - свободноизбираемия предмет „Религия“ не е сред избираните досега. Защо ли? Защото за нищо не става. Защото е скучно и тегаво, защото е вмирисано и старо, защото от него ти става страшно, когато си дете. Църквата ни нищо не е направила, за да приобщи децата така, че те да искат да я посещават и да вярват в доктрината й. Съзнавам добре, че това не е протестанство, ама пък измислете нещо добро, в което децата да участват, да са водещи. И като не ви харесват, пък не им се натрисайте - те чудесно усещат това и точно по тази причина още повече няма да ви вярват.
----
* Текстът е публикуван във фейсбук профила на Мария Касимова-Моасе , откъдето го препечатваме с нейно съгласие. Заглавието и подзаглавието са на редакцията.
