Ако европейците не започнат сами пряко да избират лидера си, ще им го посочват други отвън

Срещата на Доналд Тръмп с Джорджа Мелони в Белия дом миналия четвъртък постави отново един стар европейски въпрос: Кой е всъщност лидерът на ЕС? Чий телефон да вдигне президентът на САЩ, когато иска да разговаря с Европа на най-високо ниво?

Срещата показа, че ако Европа не посочи сама лидера си, предоставя тази възможност на САЩ. Те посочват лицето, което да преговаря с тях от нейно име.

Европейският съюз има законно избрани лидери - председателят на Европейския съвет (в момента португалецът Антонио Коща) и председателят на Европейската комисия (в момента германката Урсула фон дер Лайен). Те са аналози близки до държавен глава и ръководител на правителство в национална държава. Но ЕС не е държава. Той все още е международна организация, макар и с уникална вътрешна интеграция между държавите си членки.

Това отваря вратичка на популистки лидери от рода на Тръмп и Владимир Путин да не признават или поне да игнорират неговата правосубектност, т.е. способността му да бъде субект на международни отношения. Слабостта на председателите на Комисията и на Европейския съвет е дефицитът им на легитимност. За разлика от Путин и Тръмп те не са пряко избрани - при всички съмнения, които можем да имаме в честността на руските избори и на това, което Тръмп прави с американската демокрация.

Председателят на Европейската комисия е назначен от държавните и правителствените ръководители на 27-те. Да, той или тя подлежат на одобрение от гражданите на ЕС в лицето на Европейския парламент, но той може да каже само „да“ или „не“, но не и да предложи друг кандидат. Председателят на Европейския съвет бива назначаван от националните лидери и не подлежи да друго одобрение. Номинацията му, както и тази на председателя на Комисията е част от подялба на четири поста на върха на ЕС, които включват още върховния представител по външната политика и сигурността и председателя на Европейския парламент и обикновено са предмет на сложна сделка между държавите членки и европейските политически семейства, чиято главна цел е баланс на интересите, т.е. - всеки да получи по нещо и да няма прекалено ощетени. Да, основа за подялбата са резултатите от европейските избори, но не избирателите, а техните държавни и правителствени ръководители са преките работодатели на формалните лидери на ЕС. И поради тяхната формалност всеки от международните им събеседници може да им каже: „Ти не си ми равен“. И да ги прати да седнат на дивана в ъгъла, както навремето Реджеп Ердоган постъпи с Фон дер Лайен.

Мелони отиде да преговаря с Тръмп от името на Европа за митата, които той ѝ наложи. Но коя, междувпрочем, е Мелони? Популярната дясноконсервативна министър-председателка на Италия. Кой освен италианците в Европа я е избирал, че да преговаря от името на всички европейци? Как национален лидер преговаря с международен партньор по въпрос (търговията), който е изключителна компетентост на Съюза, предоставена му от неговите държави членки със съюзния договор? На тези въпроси Европа няма убедителни отговори и липсата им разкрива неравностойността ѝ в такива преговори и глинените политически крака, върху които се крепи гигантската ѝ икономика. Грубата истина е, че при Тръмп Мелони отиде като европейска просителка, разчитаща на личните симпатии на американския президент и на идеологическата си близост с него. А ЕС опотюнистки си затвори очите за компромиса със собствените му правила, институции и процедури.

За да придобие Европа полагащата ѝ се международна тежест, европейците трябва да започнат пряко да избират лидерите си, както правят демократичните национални държави. Това обаче предполага революционна промяна на европейския договор, която в момента е немислима. А такава изглежда е била и през цялата почти 70-годишна история на ЕС. Затова, освен формалните си назначени лидери, ЕС винаги е имал и неформални, но истински сред държавните и правителствените ръководители. Имаше епохи на Митеран, Кол, Шрьодер, Ширак. Неотдавна приключи и 16-годишната епоха на Меркел.

Изглежда логиката на неформалното лидерство се основава на икономическата и политическата тежест на съответната държава членка и на дела ѝ в съюзния БВП и бюджет, както и на международното признание за нея. Но тези критерии не винаги означават и визионерство и амбиция за Европа, пример за които беше Жак Делор.

Европа на Меркел беше Европа на сдържаната амбиция, на малките стъпки и на бюджетната строгост. Това беше прагматична германска Европа, смилаема за християндемократическия електорат на канцлерката. Тя не искаше да рискува с начинания като общи европейски облигации, финансов министър и стабилизационен фонд на ЕС, единна европейска схема за гарантиране на влоговете или обща европейска отбрана. Меркел не искаше да променя статуквото на стабилност, която имаше два главни елемента - евтина руска енергия и американски ядрен чадър, каквито и компромиси да налагаха те.

Но миграционната криза, войната на Путин в Украйна и Тръмп 2.0 сложиха край на това статукво и на епохата на Меркел. Европа беше принудена да приеме, макар и бавно и мъчително, много от това, на което тя се противеше - и споделения дълг, и интеграцията в отбраната и идеята, че институционалните промени на Съюза са неизбежни.

След Меркел в Европа настъпи лидерски вакуум. Приемникът ѝ Олаф Шолц наследи само нейната сдържаност, но политически беше по-слаб, управлявайки в коалиция, раздирана от вътрешни противоречия и сблъсквайки се с икономически и бюджетни трудности.

Еманюел Макрон. Снимка АП / БТА

Тогава някои предположиха, че заетата с вътрешните си проблеми Германия отваря възможност за френския президент Еманюел Макрон да изплува като неформалния лидер на Европа. Не му липсваха нито идеи, нито амбиции за това още от началото на първия му мандат през 2017 г. Европейският суверенитет и стратегическата автономия на ЕС бяха неговите мантри. Но, подобно на Шолц, той не успя да стане пророк у дома.

В момента Макрон е „президент без страна“, както пише дългогодишният кореспондент на АФП в Брюксел Кристиан Спилман. Голяма част от французите искрено го мразят заради непопулярната му пенсионна реформа и екологичния данък върху горивата, който отприщи протестите на „жълтите жилетки“.

Но той разгневи сънародниците си най-вече с решението да свика и загуби предсрочни парламентарни избори, след като партията му претърпя поражение на европейските през 2024 г. и да хвърли финансово.дестабилизираната си страна в политически хаос. Макрон бе принуден да признае за грешно емоционалното си решение в резултат на което назначеното от него коалиционно правителство управлява с крехкото съгласие на основния му политически противник - крайната десница.

Либералът Макрон, бивш инвестиционен банкер, дразни доминираната си от популисти страна с европеизма, пазарното си мислене и с елитаризма си, мнозинството от французите го смятат за откъснат от реалния им живот; по време на бунта на „жълтите жилетки“ го сравняваха с краля-слънце Луи ХIV.

Макрон е пример за това, че да си прав и да победиш, да казваш истината и да ти вярват, са различни неща. Затова той има изгледи да остане в историята като политически трагична личност, като пропуснат шанс на визионер за Франция и за Европа.

Гръмогласен хор от критици (включващ и бившия български премиер Иван Костов) порица Макрон, когато през 2019 година каза в интервю за британското списание „Икономист“, че НАТО е в състояние пред „мозъчна смърт“. Днес е повече от ясно, че тогава Макрон е бил прав, т.е. бил е детето, извикало, че „кралят е гол“.

Ясно е от условията, които Тръмп поставя на европейските си съюзници, от митата, които им налага, от нееднократната му закана да присъедини Гренландия, автономна територия на съюзническа Дания, към САЩ, ако трябва - с военна сили, от ухажването на Путин и унижаването на Украйна и спирането на военната помощ за нея. Само че малцина днес признават прозорливостта на френския президент. По-удобно е тя да се премълчи, тъй като той е „куца патица“, което в американския политически жаргон означава президент, на който остава малко от мандата и няма да се върне на власт.

Но европейският кореспондент на „Ню Йорк таймс“ написа: „Години, след като предупреди европейците за „неизбежната мозъчна смърт“ на НАТО, предупреждението на Макрон сега изглежда далновидно, тъй като Тръмп заплашва да обърне гръб на алианса“.

„Да, Еманюел Макрон беше прав да ни предупреди, откакто стана президент на Франция през 2017 г.: забелязвайки трайна тенденция към американско оттегляне, Европа трябваше да бъде готова да се защитава (...) Дългогодишните евроатлантици като мен трябва да признаят, че се нуждаем не само от Европа с повишена мощ - нещо, което винаги съм защитавал - но и от реална възможност за европейска стратегическа автономия. Да, г-н президент, бяхте прав“, призна историкът и политолог Тимъти Гартън Аш в статия, публикувана в британския всекидневник The Guardian.

Макрон имаше смели федералистки идеи, които изпреварваха времето си и се натъкваха на въздържаността на умерената Меркел. Той чертаеше концепции за геополитическа Европа, която да утвърди своя суверенитет в отбраната, сигурността и икономиката.

Предложи ЕС да създаде съвместни европейски сили за намеса, бюджет за отбрана и доктрина за действие, стабилизационен бюджет на еврозоната, европейска разузнавателна агенция, европейска агенция за авангардни иновации.

Друга нереализирана идея на Макрон е Европа да стане световен лидер в устойчивото развитие чрез определяне на справедлива цена за въглерода и въвеждане на европейски въглероден данък.

Той предложи на Германия двустранно партньорство, което да води институционални реформи на ЕС, включващи ограничаване броя на еврокомисарите до 15 от сегашните 27.

Отговорът на кризата с КОВИД-19 показа, че солидарният дълг и обединеното закупуване на ваксини от ЕС са неизбежни инструменти, нужни на Европа при отговора на глобални кризи и избягването на прекалените външни зависимости.

Идеите на Макрон днес човек може да открие под една или друга форма в доклада на Марио Драги за европейската конкурентоспособност.

„Пътят на Европа напред сега изглежда в съответствие с това, което Макрон защитава от години“, коментира „Ню Йорк таймс“.

На френския президент остават две години от последния му петгодишен мандат. Той има предимството, че конституцията на Петата република запазва външната политика и отбраната като изключителни негови правомощия и по всичко личи, че той възнамерява да ги използва докрай въпреки вътрешнополитическите трудности.

Това личи от коалицията на желаещите, която инициира заедно с британския премиер Киър Стармър след разрива между Вашингтон и Киев и стоплянето на отношенията между САЩ и Русия.

Снимка АП/БТА

Очаква се Франция и Германия да възобновят сътрудничеството си начело на Европа, когато веднъж Фридрих Мерц да встъпи в длъжност като канцлер. От досегашните му изявления става ясно, че той споделя в голяма степен амбицията на Макрон - поне що се отнася до стратегическата автономия на Европа, на отношенията със САЩ, Украйна, Русия, Китай и на отбраната.

Да бъде отписван Макрон от европейската политическа сцена е рано, предупреждава брюкселската платформа за европейска политика La Matinale Européenne:

„Стармър се нуждае от Макрон, за да свърже отново Обединеното кралство с ЕС чрез отбраната. Двете страни са свързани от 1998 г. с Декларацията от Сен Мало*. Мерц се нуждае от Макрон, за да установи все още крехката си власт в Германия и да се утвърди в Европа. (Полският премиер Доналд) Туск се нуждае от Макрон, за да играе в голямата лига. Макрон се нуждае от тримата си партньори, за да съществува“, пише авторът Кристиан Спилман.

На партньорите на Макрон остава малко време да насочат Европа по курса, за който той пледира от почти десетилетие. Защото поне днешните му алтернативи във Франция идват от антиевропейските крайнодесни и крайнолеви среди и не се вижда избираем продължител на проевропейската му линия.

Ако Макрон беше български държавен лидер, тази ситуация би била предимно български проблем. Но поради ролята на Франция за Европа той не може да остане само френски и има потенциала да се превърне в поредната екзистенциална драма за ЕС. Защото „Европа е смъртна“ и може да умре, както предупреди френският президент в поредната си знакова реч през 2024 г.

_____

* Ключов документ, подписан от британския премиер Тони Блеър и френския президент Жак Ширак. Декларацията, подписана във френския морски курорт Сен Мало, подчертава необходимостта Европейският съюз да има способност за автономно вземане на решения и действия, подкрепени от надеждни военни сили, за да реагира на международни кризи, когато Атлантическият алианс не участва. Тя е отговор на конфликта в Косово и поставя основите за създаването на Европейска политика за сигурност и отбрана.