Българското обществото се срамува от своите психично болни хора. Това е част от националната култура. А грижите за тях би трябвало да са държавна политика. Еми Барух за невидимите болни на България.

Преди няколко дни нападателят на метеоролозите от връх Мургаш Стоян Стоянов, настанен със съдебно решение за домашно лечение в психиатричната болница „Св. Иван Рилски“, напусна самоволно клиниката и бе върнат обратно от двама полицаи.

Това са актуалните новини по случая с „голия мъж от планината“, който във видимо неадекватно състояние призори на 9 март преби Румяна и Георги Златанови и влезе във всички новинарски емисии.

Дали този пореден епизод ще ни накара да застанем лице в лице с някои от системните проблеми на психиатричната грижа като част от здравеопазването, като част от социалната система, като част от медицинското образование, като елемент от съдебната практика, като отражение на негативните обществени нагласи и политическите приоритети… Едва ли.

Това може да се случи с всеки от нас

За психиатричната грижа и за състоянието на пациентите говорим само когато в полезрението на медиите попадне „атрактивен сюжет“. Но минават няколко дни и потокът на новините изтрива темата от общественото внимание. Появяват се други тежки теми - като смъртта на дете заради лошото състояние на пътищата, като издевателствата върху беззащитни животни или като закъснението на линейка, довело до фатален край на пациент…  

Зад обществената нагласа „този е луд, какво ще се занимаваме с него, той ще си е луд цял живот!" стои неприемането на това болестно състояние, стигмата и недопускането, че това може да се случи с всеки от нас.

Българското обществото се срамува от своите психично болни хора. Това е част от националната култура.

„Две трети от агресията на душевноболните е продукт не толкова на самото заболяване, а на съчетанието болест-среда“, обяснява доц. д-р Владимир Велинов - специалист по психиатрия, вещо лице към Софийски градски съд и ръководител на Програмата за специалност „Съдебна психиатрия“.

„Светът в момента е много несигурен. Живеем с усещането за липса на правила, липса на права, липса на върховенство на закона, разпад. И сме склонни да игнорираме всичко, което добавя допълнителна тревожност, а това са именно хората с тежки психични разстройства. Сякаш като общество не можем да го понесем“, казва Валентина Христакева, директор на Фондация Глобална инициатива в психиатрията - София.

Психиатричната система е изолирана, тя вижда човека в най-лошото му състояние, когато той е в криза. Той остава невидим до следващата криза. Какво се случва междувременно? Как живее този човек, кой го подкрепя, къде се възстановява? Тази картина е извън полезрението на болницата. Именно тук се къса връзката между психиатрията и социалната система, която е натоварена да търси решения за живота на хората с психични разстройства извън клиниката.

Една от големите причини за лошото извънболнично лечение, според д-р Велинов, е ликвидирането на диспансерната система, включваща задължителни срещи на пациента с неговия лекуващ екип. Преди време дори пациенти, живеещи в труднодостъпни краища са били посещавани от лекаря и сестрата, които са отивали периодично с линейка, за да прегледат болните на място. „Защото тези хора се нуждаят от трайно непрекъснато наблюдение. И това трябва да е държавна политика“, казва психиатърът. Държавната политика обаче е друга.

Отникъде не лъха загриженост. Психично болните ги няма в полезрението на политиците. Те не са активни гласоподаватели, често пъти нямат роднини или близки, които да застанат зад техния гръб. Психичноболните не са представени. Те нямат национални застъпници.

Валентина Христакева ръководи предприятия, в които са наети хора с тежки психични разстройства. Те се трудят, допринасят за социално икономическия растеж на страната, внасят данъци, осигуровки. Това е работеща практика в световен мащаб. Такива са резултатите и в България. Онези, които са започнали работа, не изпадат в кризи, могат да се възстановят така, че да живеят достойно и когато има грижи и подкрепа, резултатите са видими. ГИП-София е и доставчик на социални услуги.

„Общината има водеща роля в този процес“, казва Валентина Христакева. „Тя би следвало да стартира процедура към Министерството на труда и социалната политика, с която да иска финансиране на тази дейност. Когато общината аргументира потребността от разкриване на тези услуги, би следвало това да бъде включено във финансирането за следващата календарна година. Дейността е финансирана от държавата и е делегирана на нашата организация за управление."

Но това се случва трудно. Заради стигмата, заради негативните обществени нагласи, заради непопулярната целева група, която не е политически „интересна“.

„Миналата година беше приета карта на социалните услуги, но ние не виждаме нашата целева група да е добре представена в общините. Виждаме центрове за настаняване от семеен тип, защитени жилища. Като че ли това е максимумът за хората от тази общност - да бъдат сегрегирани, да бъдат отделени, да бъдат настанени някъде. (...) „Вземете ги!", това най-често ни се казва. „Вземете ги, настанете ги и се грижете за тях“. Ако може обаче да не е в центъра на София, ако може да е някъде в предградията, ако може и в предградията да не е, защото и там живеят хора, не трябва да е до училище, до нищо не трябва да е. Горе-долу това е очакването“, казва Христакиева.

Тя добавя, че Министерството на труда и социалната политика така или иначе е единственото, което припознава нуждата от такъв тип услуги - за разлика от Министерството на здравеопазването, в което по думите ѝ няма фигура, на която тази тема да ѝ е важна, няма компетентен професионалист, който да се застъпва за грижата за психично болните.

Липсата на компетентност, на лидерство, на грамотност по отношение на добрите световни практики, както и липсата на уважение към професията от страна на обществото намира израз в анекдота: психиатрията не е професия, а диагноза. В това се съдържа както неразбирането, така и недооценяването на труда на психиатрите. В буквалния и в преносния смисъл на думата.

Пари няма - действайте!

Психиатрията не е сред желаните специалности от студентите. Държавата не отделя пари. Болниците са общински. Заплащането е мизерно и условията отговарят на заплащането. Това засяга пряко обучението на кадри в медицината и в клиничната психология.

„В клиничната психологична практика се работи с методики, които са стандартизирани през 70-те години на миналия век. Това е срамно“, казва Георги Кирилов, преподавател по клинична и консултативна психология в СУ „Св. Климент Охридски“. И продължава: „Когато колегите постъпят на работа и поискат болницата да им осигури по-нови методики, там им се изсмиват и им казват: ние нямаме пари да ви платим заплатите, да ремонтираме покрива, от който тече над пациентите, а вие искате да ви даваме парички за тестове. Имате тези тестове - работете с тях."

Проблемът с обучението на кадрите се отразява и в работата на вещите лица. За експертния им труд, за който носят наказателна отговорност (лишаване от свобода до 5 години за невярно заключение или некоректна защита) те получават под 30 лева на час - близо три пъти по-малко от хонорарите в частната практика. Така в съдебното производство остават или „мохиканите“ -  отдадени на професията, или недобре подготвените, което оказва негативно влияние върху качеството на експертизите. Компетентните клинични психолози работят известно време и напускат.

Георги Кирилов е вещо лице в Софийския апелативен съд, супервайзър е в направлението, в което работи, има докторантура по клинична психология. От 2008 година заедно с доц. Велинов правят регулярно предложения за създаване на регистър на вещите лица и регистър на експертизите, които тези вещи лица защитават. „Това ще даде веднага информация за качеството на експертите, а и ще е полезно, за да могат да се обучават бъдещи кадри. Защото изискването вещите лица да поддържат професионалната си квалификация е само формално. Няма орган, който да ме накара да си повишавам професионалната квалификация, нито има орган, който да ме препитва дали това е така. Ето го затворения механизъм. От години предлагам на Националния институт по правосъдие да създаде едно звено, което да отговаря за квалификацията и последващото атестиране на професионалната компетентност на вещите лица, но няма такъв интерес. Държавата не се интересува от това."

В юридическото образование на магистратите няма задължителна дисциплина съдебна психиатрия, продължава темата доц. Велинов. „Е, как прокурорите, следователите, съдиите да разбират какво се случва, когато се срещнат с подобни казуси."

Така стигаме до една от най-тъжните констатация, която споделят и тримата ни събеседници: злоупотребите с правата на пациентите, маргинализацията, отхвърлянето. Защото стигмата задължително води до отхвърляне.

Лошите практики са провокирани не само от това, че някой неглижира факта, че психичноболните имат права, но и от това, че го няма инструмента, с който да се положат адекватни грижи за този човек.

Няма достатъчно персонал, няма достатъчно сигурност на работното място, няма процедури, които да обезопасят този човек в момента. Няма външна подкрепа, нито обществено разбиране какво се случва в психиатрията, обяснява Валя Христакева.

А според доц. Велинов тоталната беда е, че няма желание сред младите специалисти да отидат в психиатрията. Защото - освен мизерните условия - там те ще общуват с пациенти, които са изненадващи, неразбираеми, понякога плашещи и професионалистът, особено в първите години на своята адаптация, се чуди къде е попаднал, казва психиатърът.

Валя Христакиева подчертава, че ниските възнаграждения на работещите в психиатричните звена са ужасно важна тема. Но и условията, в които „се лекуват болните, са потресаващи - това е абсолютен факт. И е важно темата да бъде адресирана по адекватен начин. Но това в никакъв случай не е достатъчно. Повишаването на заплатите няма да промени качеството. А като че ли само за това говорим - за психиатрите и техните заплати. И няма нито една дума за тези, които живеят по 15-20 години заключени в това място."

Жертва на своята душевна болест

Ние сме дълбоко непросветени хора по отношение на психичното здраве и нямаме висока емоционална интелигентност като общество.

Не сме достатъчно цивилизовани и не приемаме, че човекът, който страда, е жертва на своята душевната болест.

Но нима някой учи децата на емпатия, на състрадателност?