Има един въпрос, който мнозина си задават, но малцина се одързостяват да го направят публично. Ще се опитам да го формулирам в прав текст: можем ли да оцелеем в клещите, в които е попаднала Европа днес: между режима на Тръмп в САЩ и сатрапията на Путин в Русия? Предвид съвсем очевидната съгласуваност между двете рамена на тези клещи, въпросът не звучи абсурдно; напротив – той е основната геополитическа дилема за страните от Източна Европа, и неговият отговор е насъщен, а подценяването му би било политическа грешка с дългосрочни и може би фатални последици.

Защо Източна Европа, а не самата европейска цивилизация – такава, каквато я познавахме от Втората световна война насам? Да – реално ЕС също е под заплаха, като се имат предвид усилията на Путин да използва отношението към неговата агресия в Украйна като клин, който може да бъде вбит между страните от съюза, и тези на триото на Тръмп, Мъск и Ванс, които стимулират крайно десните и профашистки структури на Стария континент с идеята да минират неговите ценности и неговия демократичен постамент. Големият проблем обаче е ще съумеят ли европейските лидери да превъзмогнат шока от очевидното: че над тяхната територия вече не е разперен ядрен чадър, който да опазва техния мир и – с извинение – техния рахатлък?

Ще се наложи да отворя една голяма скоба, за да поясня колко силно влияят инерциите на доскорошното минало върху геополитическото мислене на европейците. Напоследък се говори много за това как те са готови да помогнат на Украйна, като формират „коалиция на желаещите“, която да подготви мироопазващ контингент – с перспективата същият да бъде изпратен на украинска територия веднага щом бъде сключено примирие между руската и украинска страна.

И точно тук, ако сме поне малко здравомислещи, бе трябвало да кажем: стоп! За какво примирие по-точно става дума? За това, което се договаря между Тръмп и Путин – без участието на Украйна? Това, заради което Тръмп спря военната помощ и достъпа до разузнавателна информация за Украйна, за да принуди Зеленски да се съгласи с неговите водещи функции в това договаряне? Наистина ли би трябвало да бъдем толкова наивни – и да приемаме желаното за реално? Истината е, че никакво примирие и никакъв дълготраен мир няма да има. Путин трябва да излезе с видима победа от тази война – особено след унижението тя да се проточи повече от три години, след като бе планирано Киев да бъде превзет за една седмица – всъщност не само властта, но и физическото му оцеляване зависи от това. Поради което примирие може да има – но само с цената на пълната капитулация на Украйна, отнемането на всички нарочени като руски територии (все едно дали реално са завладени, или не), отстраняването на Зеленски и монтирането на проруско марионетно правителство в една остатъчна територия, оставена без право да определя собствената си външна политика, без право да членува във военни съюзи, с предварително приписани на САЩ природни ресурси и силно редуцирана армия. Големият въпрос е: това ли очакваме да се случи, за да се намесим с тъй наречения си „мироопазващ контингент“? Не е ли пределно ясно от всичко, случило се дотук, че Тръмп изобщо не се интересува от съдбата на Украйна, че в неговите очи тя е само разменна монета, която ще бъде подхвърлена на Путин с оглед перспективни сделки с руските ресурси и поемане на огромния руски пазар, опразнен от конкуренция поради наложените санкции? И не е ли ясно, че крайната цел на цялото това упражнение не е просто и само пълното руско господство над Украйна, а налагането на нов световен ред и ценностна трансформация на международните отношения, при които за глезотии като справедливост и морал просто не е предвидено място? 

Накратко казано: големият проблем с геополитическия статус на ЕС е свързан с това кога най-сетне европейските лидери ще осъзнаят, че не само и просто не могат да разчитат на САЩ като гарант за световния мир, но и просто се налага да гледат на Тръмп и на неговия режим като на потенциален ситуационен съюзник на днешния руски режим, който утре може би ще участва в една нова Ялта, на която днешният демократичен свят ще бъде поделен на сфери на влияние между авторитарни режими. Това обаче не обезсилва парадокса, за който спомена Доналд Туск при едно от многото обсъждания на тема какво да се прави с пришествието на Тръмп: „Какъв парадокс, господа! 500 милиона европейци се молят на 300 милиона американци да ги спасят от 150 милиона руснаци! Европа е глобална сила и само трябва да си повярва“.

Да, би могла да си повярва. Би могла и нещо повече, ако е необходимо: да нарита руската мечка там, откъдето е дошла. След като Украйна сама удържа нейната агресия вече повече от три години – какво бихме могли да очакваме, ако на тъй наречената „непобедима армия“ ѝ се наложеше да воюва с армиите на целия ЕС? И ми се струва очевидно, че ЕС е твърде голям залък за Русия. Засега… Но все пак нека не забравяме навика на Путин да тества доколко дълго страхът на европейците от нова световна война би могъл да бъде задържаща сила – а това тестване става чрез агресия срещу отделна страна – например някоя от балтийските републики, за да се види ще проработи ли изобщо чл. 5 от Атлантическия договор. И нека не забравяме – както Тръмп вече се закани, той би оставил Путин да вършее из Европа, както си поиска, защото европейците… не си плащат масрафа и не дават достатъчно пари за отбрана.

Дали обаче това, което важи за ЕС като цяло, важи и за Източна Европа? Би било добре да си спомним речта на Путин на Мюнхенската конференция през 2007 г., когато той съвсем директно формулира претенциите на РФ за това, че се чувства излъгана по отношение на ангажиментите, поети от НАТО след обединението на Германия и разпадането на Варшавския договор. По неговите думи алиансът бил приел ангажимент да не се разширява на изток след 1997 г. Това, разбира се, беше опашата лъжа – никакъв такъв ангажимент няма, но когато става дума за Путин, дали аргументите му са лъжливи няма никакво значение – важна е претенцията, а той повтори тази претенция много пъти, включително и с искане НАТО да се изтегли от България и Румъния. Както се подчертава в една скорошна статия на Весела Чернева и Гарван Уолш от Европейския съюз за външна политика (показателно озаглавена „Новата Ялта на Тръмп“), това искане е било потвърдено и по време на тъй наречените преговори в Рияд – като американската делегация е отказала да се съгласи, но този отказ е бил съпроводен с много показателното уточнение „засега“.

Последното казва много – и очертава доста мрачна перспектива пред бившите източни страни. Още повече че съвсем наскоро германското разузнаване и Бундесверът съвсем недвусмислено подчертаха, че Русия се готви за голяма война на европейска територия и че дори и да бъде сключено примирие с Украйна, това няма да доведе до траен мир на европейския континент – като най-уязвими за евентуалната руска агресия са прибалтийските страни. Можем и сами да се досетим кои биха били следващите.

Можем, разбира се, и да не повярваме на тези прогнози. Но може би трябва все пак да си спомним как никой не вярваше, когато американското разузнаване предупреди, че агресията в Украйна е непосредствено предстояща. Надявам се никой да не направи отново същата грешка – и все пак да бъде разбрано, че външната агресия е жизнено необходима за режима на Путин, тъй като той може да се държи на власт само при наличието на външен враг, който да консолидира злощастните обитатели на тази огромна страна. И на още нещо: че когато ножът опре до кокала, ще си спомним за парадокса, формулиран от Доналдс Туск. Ще си дадем сметка, че Европа наистина е глобална сила, колкото и да не ѝ се иска да воюва. И ще се опитаме да си повярваме.