България в Русия присъства единствено като шепа случайни етикети. В руската историческа памет няма силен разказ за „спасяването на България“
Когато за първи път попаднах в България, ме удари онзи въздух — онзи особен, наситен с аромати на цъфтящи дървета, печива и пържени ядки. Езикът ми звучеше като нещо из анимационен филм — топъл, мелодичен, направо приказен. Пейзажите преливаха от цветове. Но щом премина първият отпечатък от очарование, забелязах и нещо друго — ясно, повсеместно: руската културна сянка.
Тя е тук — навсякъде. Квартали, улици, панелни блокове и училища, кръстени на руски генерали, писатели и поети. Надписи „Пирожки“, паметници на руския цар и съветски воини. Разхождаш се в почти всеки български град и се чувстваш не като в чужбина, а сякаш си завил зад друг ъгъл на собствения си спомен. Тук много хора разбират и говорят руски — не от страх, а по навик. Кимват одобрително, когато разберат, че си от Русия. Руските книги не стоят по рафтовете като екзотика, а като част от семейната библиотека. А Русия... често се споменава като „по-големия брат“ — онзи, който някога е защитавал, хранел, наказвал и дарявал.
Можете да ми кажете, че така мислят само симпатизантите на „Възраждане“, но според моите наблюдения — не е така. Тази любов към Русия е много по-дълбока и жива. Понякога — наивна. А сега вече — сляпа.
Живея в България вече три години, успяла съм да я обикна с цялото си същество. И точно с това обичливо същество усещам болезнено един дисбаланс — една несправедливост. България е пълна с руска памет. А какво е България за Русия? Ще ви кажа честно какво знае за страната ви един средностатистически руснак — по примера на онова, което знаех самата аз, преди съдбата да ме доведе тук.
България в Русия присъства единствено като шепа случайни етикети. Най-популярният „българизъм“ в руския език — българският пипер. Перфектен пример за невидимо, безконтекстно присъствие. Ние, рускоговорящите, ползваме думата, ядем зеленчука, произнасяме името — но не си задаваме въпроса: защо пък е български?
И в това точно е работата. Името „български пипер“ се утвърждава в съветското всекидневие през 60–70-те години, когато България наистина изнася много едър, месест сладък пипер за СССР. По онова време българското земеделие се смята за еталон в рамките на СИВ (Съвет за икономическа взаимопомощ). Така този сочен, малко екзотично изглеждащ зеленчук се настанява в съзнанието като „български“. Но пиперът, всъщност, няма нито ботаническа, нито културна връзка с България — донесен е в Европа от Америка. Тоест — не е признание за агрономическо величие, а чиста логистика от времената на Студената война.
Усетихте ли тънкото? Пиперът остана в езика, а България изобщо не се появи. Не го свързваме с народ, не мислим за София, докато режем салата. Това е чисто битова дума, откъсната от корена си. И такива следи от България в руския свят... не са много.
Ето още няколко, ей така, на прима виста. „Болгарка“ — шлайфмашина. Наречена по същата логика като пипера. През 70–80-те в СССР започват масово да внасят такива машини от България (марки като „Sparky“, „ELPROM“) и името просто си остава. Никой не я свързва с България. Удобен железен инструмент.
Или пък „български клекове“ — упражнение на един крак, при което задният крак лежи върху пейка, а натоварването пада върху седалището и бедрото. Аз лично го правя във фитнеса, за да не ми прилича дупето на тесто. Официалното име в спортните среди е „Bulgarian split squat“. Но защо български? Мислила ли съм изобщо над това, преди да дойда тук? А ако се поровим — най-вероятно идва от 80-те, когато български щангисти и борци впечатляват с физика и резултати, и техните тренировки започват да се копират в чужбина. Говори се, че някой български треньор е въвел или популяризирал това упражнение на международна сцена, откъдето тръгва името. Забавно, но в самата България почти никой не го нарича така. А за Русия тези клекове са просто още една троха от България в ежедневието — без автор, без история. Такива примери се събират на шепа: български домати, естрада, филми, лютеница, шопска салата. И отделно — Слънчев бряг и Златни пясъци като място за евтина почивка на по бира и панирани тиквички. И толкова.
По времето на социализма България беше част от „соцлагера“ — значи автоматично под шапката на руското културно влияние. Книги, филми, музика, образование — всичко идваше от Кремъл. Москва — центърът, София — периферията. Затова българите познават руската литература, кино, език. А в обратна посока? Почти нищо. Имаше няколко имена — Райна Кабаиванска, Паша Христова, филмът „Оркестър без име“, песни на Лили Иванова — но това си остана за ценители. В руската училищна програма български писатели не влизаха, не се превеждаха масово, не се поставяха на сцена. Дори името на Елиас Канети се споменава повече като на нобелист, не като на български автор.
За Русия България никога не е била нито значима, нито субектна. България — от „по-малките братя“. В най-добрия случай — зона на влияние или съюзник. В най-лошия — „предател“, след като влезе в НАТО и ЕС. В руската историческа памет няма силен разказ за „спасяването на България“. Руският ученик може и да е чувал за някаква война с Турция, но тя не присъства в националния мит. Гордеем се с победата над Наполеон и Хитлер, с Гагарин, във Втората световна, но не и с освобождаването на Балканите. Вашето велико освобождение — в Русия е било просто страничен епизод от по-голям план.
Защото Русия е империя. А една империя не поглъща онези култури, които смята за „по-малки“ и затова „задължени“. Тя вещае, но не слуша. Оттам идва усещането за този огромен дисбаланс: руската култура в България е повсеместна, а българската в Русия — няма я. Това е не братство, а йерархия.
„Тук не е Москва!" Митрофанова беше изгонена от откриване в „Квадрат 500"
Отдавна в мен зрее това размисълче — за една чудовищна асиметрия. Не просто културна, а символична. България в руското съзнание е битов куриоз. Етикетче без съдържание. Глас без тяло.
И точно в тази празнина — в това историческо забвение и носталгия по една илюзорна, никога несъществувала „грижовна Русия“ — днес се разраства нещо ново и доста по-страшно. На почвата на любовта, която не задава въпроси, лесно се лее пропаганда. Благодарността е удобна за манипулации. В България „меката сила“ на Кремъл се маскира като детска мечта. И затова тук дезинформацията работи толкова добре. Чрез носталгия. Чрез „братство“. Чрез „ние заедно срещу западното зло“. А най-лошото е, че мнозина изобщо не го виждат като намеса. Виждат го като „естествено продължение“ на собствената си културна памет. Бъркат го със самите себе си.
А аз искам просто да ви кажа — Русия не е приятел на България. Отдавна не е. А може би и никога не е била. В българското съзнание тя е Освободител. Благодарността към нея е дала корен на дълбока русофилия — чрез църквата, кирилицата, литературата, идеологията.
Но още от самото начало — от онази война 1877–78 — Русия в България е преследвала свои цели. Освободила? Да. Но и проектирала: Санстефанска България като буфер, почти протекторат, част от голямата игра. После — царска политика, после съветски контрол, после газ, после шепот в ушите на корумпирани политици, после лъжи от откровено проруски актори. През декември 2021, точно преди войната в Украйна, Русия официално поиска от САЩ и НАТО „гаранции за сигурност“. А през януари МИД назова поименно България и Румъния: да се изтеглят войските на НАТО, да се върнете към конфигурацията отпреди 1997. Усетихте ли лекичък студ по гърба?
Не е много по-различно от стария рефлекс: кокошка не е птица, България не е чужбина. Това е за власт без отговорност. За културна окупация без ракети и без дронове. И точно това се набива в очи на човек като мен — дошъл отвътре, от самата сянка, която сега пълзи към вас.
Събудете се, скъпи мислещи русофили. Докато носталгирате, невидимото нашествие вече е започнало.
---
* Маргарита Шурупова е журналист, музикант и биолог, живее в Русе. Публикуваме мнението ѝ с нейно съгласие от Facebook,. Заглавието и подзаглавието са на редакцията.
