Канадската актриса Жасмин Муни разказва пред в. "Гардиън" за своя ад в американските затвори:

Нямаше обяснение, нямаше предупреждение. В един момент се намирах в имиграционната служба и разговарях със служител за работната си виза, която беше одобрена преди месеци и позволяваше на мен, канадката, да работя в САЩ. В следващия момент ми казаха да си сложа ръцете на стената и ме претърсиха като престъпник, след което ме изпратиха в ICE център за задържане на чужденци без възможност да говоря с адвокат. (ICE задържа чужденци, които подлежат на задължително задържане, или такива, за които ICE прецени, че представляват риск за обществената сигурност или бягство по време на задържането, бел. прев.)

Израснах в Уайтхорс, Юкон, малък град в най-северната част на Канада. Винаги съм знаела, че искам да направя нещо по-голямо в живота си. Рано напуснах дома си и се преместих във Ванкувър, Британска Колумбия, където изградих кариера, обхващаща множество индустрии - актьорство в киното и телевизията, притежание на барове и ресторанти, апартаменти под наем и управление на Airbnbs.

През 30-те си години открих истинската си страст, работейки в сферата на здравето и уелнеса. Получих възможността да помогна за стартирането на американска марка здравословен тоник, наречена Holy! Water - работа, която включваше преместване в САЩ.

При втория си опит получих работната си виза за търговия Nafta, която позволява на канадски и мексикански граждани да работят в САЩ в определени професии. От само себе си се разбира, че нямам криминално досие. Освен това обичам САЩ и се смятам за добър и трудолюбив човек.

Започнах работа в Калифорния и многократно пътувах напред-назад между Канада и САЩ без никакви усложнения - докато един ден, при завръщането ми в САЩ, граничен служител ме разпита за първоначалния отказ на виза и последвалото ѝ одобрение. Той ме попита защо съм отишлa на границата в Сан Диего втори път, за да кандидатствам. Обясних му, че там се намира офисът на адвоката ми и че той е искал да ме придружи, за да се увери, че няма проблеми.

След дълъг разпит служителят ми каза, че това изглежда „съмнително“ и че визата ми не е била обработена правилно. Той твърдеше, че също така не мога да работя за компания в САЩ, която използва коноп - една от съставките на напитката. Той отмени визата ми и ми каза, че все още мога да работя за компанията от Канада, но ако искам да се върна в САЩ, ще трябва да кандидатствам отново.

Бях съсипанa; тъкмо бях започналa да градя живота си в Калифорния. Останах в Канада през следващите няколко месеца и в крайна сметка ми предложиха подобна позиция в друга марка за здраве и уелнес.

Започнах отново процеса на издаване на виза и се върнах в същия имиграционен офис на границата в Сан Диего, тъй като там бяха обработвали визата ми преди и го познавах. Минаха часове с много объркани мнения за моя случай. Служителката, с която разговарях, беше любезна, но ми каза, че поради предишните ми проблеми трябва да кандидатствам за виза чрез консулството. Казах ѝ, че не съм била наясно, че трябва да кандидатствам по този начин, но няма проблем да го направя.

Тогава тя каза нещо странно: „Не сте направили нищо нередно. Не сте в беда, не сте престъпник“.
Спомням си, че си помислих: Защо би казала това? Разбира се, че не съм престъпник!

След това тя ми каза, че трябва да ме изпратят обратно в Канада. Това не ме притесни; предположих, че просто ще си резервирам полет за вкъщи. Но докато седях и търсех полети, към мен се приближи един мъж.
„Елате с мен“, каза той.

Нямаше никакво обяснение, никакво предупреждение. Заведе ме в една стая, взе вещите ми от ръцете и ми нареди да опра ръцете си до стената. Една жена веднага започна да ме потупва. Командите идваха бързо, една след друга, твърде бързо, за да ги обработя.

Взеха обувките ми и издърпаха връзките на обувките ми.

„Какво правите? Какво се случва?“ Попитах.
„Задържат ви.“
„Не разбирам. Какво означава това? За колко време?“
„Не знам.“

Това беше отговорът на почти всеки въпрос, който задавах през следващите две седмици: „Не знам.“
Свалиха ме долу за серия от интервюта и медицински въпроси, претърсиха чантите ми и ми казаха, че трябва да се отърва от половината си вещи, защото не мога да взема всичко със себе си.

„Къде? Къде да взема всичко?“ попитах.

Една жена ме попита за името на човек, с когото могат да се свържат от мое име. В такива моменти осъзнаваш, че всъщност вече не знаеш ничий телефонен номер. По някакво чудо неотдавна бях запомнила номера на най-добрата си приятелка Брит, защото вкарвах точките си за пазаруване в нейната сметка.
Дадох им телефонния ѝ номер.

Те ми подадоха дюшече за йога и сгънат лист алуминиево фолио.

„Какво е това?“
„Твоето одеяло.“
„Не разбирам.“

Отведоха ме в малка, мразовита циментова килия с ярка флуоресцентна светлина и тоалетна. Имаше още пет жени, които лежаха на постелките си с увити върху тях алуминиеви листове фолио, приличащи на трупове. Охранителят заключи вратата зад мен.

В продължение на два дни останахме в тази килия, като излизахме за кратко само за храна. Светлината не се гасеше, никога не знаехме колко е часът и никой не отговаряше на въпросите ни. Никой в килията не говореше английски, затова се опитвах или да спя, или да медитирам, за да не се срина. Не се доверявах на храната, затова гладувах, предполагайки, че няма да бъда там дълго.

На третия ден най-накрая ми разрешиха да се обадя по телефона. Обадих се на Брит и ѝ казах, че не разбирам какво се случва, че никой няма да ми каже кога ще се прибера у дома и че тя е единственият ми контакт.

Дадоха ми да подпиша купчина документи и ми казаха, че получавам петгодишна забрана, освен ако не подам молба за повторно влизане чрез консулството. Служителят каза също, че няма значение дали ще подпиша документите или не; това се случва независимо от тях.

Бях толкова умопомрачена, че просто подписах. Казах им, че ще си платя полета до дома и попитах кога мога да си тръгна.
Нямаше отговор.
Тогава ме преместиха в друга килия - този път без постелка или одеяло. Седях на мразовития циментов под в продължение на часове. Тогава разбрах, че ме настаняват в истински затвор: Центъра за задържане в Отай Меса.

Казаха ми да си взема душ, дадоха ми затворническа униформа, взеха ми пръстови отпечатъци и ме разпитаха. Молех за информация.

„Колко време ще бъда тук?“
„Не познавам вашия случай“, каза мъжът. „Може да са дни. Може да са седмици. Но ви казвам точно сега - трябва да се подготвите психически за месеци“.

Месеци.

Чувствах се така, сякаш щях да повърна.

Заведоха ме в кабинета на медицинската сестра за медицински преглед. Тя попита какво се е случило с мен. Никога досега не беше виждала канадец там. Когато й разказах историята си, тя ме хвана за ръката и каза: „Вярваш ли в Бог?“

Казах ѝ, че съвсем наскоро съм открила Бога, но сега вярвам в него повече от всичко.

„Вярвам, че Бог те е довел тук по някаква причина“, каза тя. „Знам, че животът ти сякаш е на милиони парчета, но ще се оправиш. Мисля, че чрез това ще намериш начин да помагаш на другите“.

По онова време не знаех какво означава това. Тя попита дали може да се помоли за мен. Хванах ръцете ѝ и се разплаках. Чувствах се така, сякаш ми беше изпратен ангел.

След това ме настаниха в истинско затворническо отделение: две нива килии, заобикалящи общо пространство, точно като по филмите. Бях настанена в малка килия, сама с двуетажно легло и тоалетна.
Най-хубавото беше, че имаше одеяла. След три дни без одеало, се увих в моето и най-накрая почувствах някакъв комфорт.

През първия ден не излязох от килията си. Продължих да гладувам, ужасена, че от храната може да ми стане лошо. Единствената налична вода идваше от кранчето, прикрепено към тоалетната в килиите ни, или от мивката в общото помещение, като нито едно от двете не беше безопасно за пиене.

В крайна сметка се принудих да изляза, да се запозная с пазачите и да науча правилата. Един от тях ми каза: „Никакъв бой.“

„Аз съм любовник, а не побойник“, пошегувах се аз. Той се засмя.

Попитах дали някога е имало бой тук.

„В това подразделение? Не - каза той. „Никой в това звено няма криминално досие“.

Тогава започнах да се запознавам с другите жени. Тогава започнах да слушам техните истории.
И тогава взех решение: никога повече няма да си позволя да съжалявам за положението си. Без значение колко трудно беше това, трябваше да бъда благодарна. Защото всяка жена, която срещах, беше в още по-трудно положение от моето.
В нашето подразделение бяхме около 140 души. Много от жените бяха живели и работили в САЩ законно от години, но бяха просрочили визите си - често след като бяха кандидатствали отново и им беше отказано. Всички те бяха задържани без предупреждение.
Съгласна съм, че ако някой е престъпник, той трябва да бъде изведен от улицата. Но нито една от тези жени не е имала криминално досие. Тези жени признаваха, че не е трябвало да просрочват визите си, и поемаха отговорност за действията си. Но разочарованието им не беше свързано с търсенето на отговорност, а с безкрайното бюрократично безвремие, в което бяха попаднали.
Истинският проблем беше колко време отнема излизането от системата, без ясни отговори, без график и без начин да се продължи напред. След като бъдат депортирани, много от тях нямат друг избор, освен да изоставят всичко, което притежават, тъй като разходите за изпращане на вещите им обратно са твърде високи.
Запознах се с жена, която беше тръгнала на пътешествие със съпруга си. Тя каза, че са имали 10-годишни работни визи. Докато шофирали близо до границата със Сан Диего, по погрешка се включили в лентата, водеща към Мексико. Спрели и казали на агента, че нямат паспорти в себе си, като очаквали да бъдат пренасочени. Вместо това били задържани. И двамата са пастори.
Запознах се с тричленно семейство, което живееше в САЩ от 11 години с разрешителни за работа. Плащали са данъци и са чакали зелените си карти. Всяка година майката трябваше да премине през проверка, но този път ѝ казаха да доведе цялото си семейство. Когато пристигнали, ги задържали и им казали, че статутът им вече ще се разглежда в центъра за задържане.
Друга жена от Канада е живяла в САЩ със съпруга си, който е бил задържан след спиране на пътя. Тя признала, че е просрочила визата си, и приела, че ще бъде депортирана. Но е била блокирана в системата в продължение на почти шест седмици, тъй като не е имала паспорт в себе си. Кой ходи по случайни задачи с паспорта си?
Една жена е имала 10-годишна виза. Когато тя изтекла, тя се върнала в родната си страна, Венецуела. Преди да замине, тя признала, че е просрочила визата си с един месец. По-късно се върнала на почивка и влязла в САЩ без проблем. Но когато се качила на вътрешен полет от Маями до Лос Анджелис, тя била засечена и задържана. Тя не можела да бъде депортирана, защото Венецуела не приемала депортирани лица. Тя не знае кога ще излезе.
Имаше едно момиче от Индия, което беше просрочило студентската си виза за три дни, преди да се върне у дома. След това се върнала в САЩ с нова, валидна виза, за да завърши магистърската си степен, и била предадена на ICE заради трите дни, които била просрочила по предишната си виза.

Имаше жени, които бяха взети буквално от улицата, от работните им места, от домовете им. Всички тези жени ми казаха, че са били задържани за период от няколко седмици до 10 месеца. Дъщерята на една от жените беше пред центъра за задържане и протестираше за освобождаването ѝ.

Същата вечер пасторът ме покани на службата, която организираше. Едно момиче, което говореше английски, ми превеждаше, докато жените се редуваха да споделят молитвите си - молитви за болните им родители, за децата, които не са виждали от седмици, за близките, от които са били откъснати.

Тогава неочаквано те попитаха дали могат да се помолят за мен. Бях нова тук и те искаха да ме приветстват. Те образуваха кръг около мен, взеха ръцете ми и се помолиха. Никога през живота си не бях усещала толкова много любов, енергия и състрадание от група непознати. Всички плачеха.
В 3 часа сутринта на следващия ден ме събудиха в килията ми.

„Събери си багажа. Заминаваш.“
Изправих се на крака. „Ще се прибера у дома?“
Офицерът сви рамене. „Не знам къде отиваш.“

Разбира се. Никой никога не знаеше нищо.

Взех нещата си и слязох долу, където други 10 жени стояха в мълчание, а по лицата им се стичаха сълзи. Но това не бяха щастливи сълзи. Това беше моментът, в който научих термина „прехвърлен“.

За много от тези жени центровете за задържане се бяха превърнали в изкривена версия на дома. Бяха създали връзки, бяха установили рутина и бяха намерили частица утеха в приятелствата, които бяха изградили. Сега, без предупреждение, те биваха разкъсвани и изпращани на ново място. Да ги гледам как се сбогуват, вкопчени една в друга, беше покъртително.

Нямах представа какво ме очакваше след това. Погледнато в перспектива, това вероятно е било за добро.
Следващата ни спирка беше в Аризона, в регионалния център за задържане в Сан Луис. Процесът на прехвърляне продължи 24 часа - безсънно, изтощително изпитание. Този път с нас бяха транспортирани и мъже. Около 50 души от нас бяха натъпкани в затворнически автобус през следващите пет часа, натъпкани един до друг - жените отпред, мъжете отзад. Бяхме вързани с вериги, които се увиваха плътно около кръста ни, с оковани ръце, прикрепени към телата ни, и окови, които сковаваха краката ни, принуждавайки всяко движение да се превърне в бавна, стържеща борба.

Когато пристигнахме на следващата дестинация, бяхме принудени да преминем отново през целия процес на приемане, с медицински прегледи, снемане на пръстови отпечатъци - и тестове за бременност; наредиха ни в мръсна килия, клекнали над общата тоалетна, държащи чаши с урина, докато медицинската сестра пускаше тестове за бременност във всяка от чашите ни. Беше отвратително.

Седяхме с часове в мразовитите затворнически килии, чакайки да се извърши обработката на всички. В другия край на стаята една от жените изведнъж забеляза съпруга си. И двамата бяха задържани и сега се виждаха за първи път от седмици.

Изразът на лицето ѝ - чиста любов, облекчение и копнеж - беше нещо, което никога няма да забравя.
Бяхме много изтощени. Имах чувството, че халюцинирам.

Охранителят ни подхвърли по едно одеяло: „Намерете си легло.“

Нямаше възглавници. Стаята беше ледено студена и едно одеяло не беше достатъчно. Около мен лежаха свити в себе си жени, с покрити глави, приличаше на стая, пълна с трупове. На това място последният затвор изглеждаше като от „Четирите сезона“.

Повтарях си: Не позволявай на това да те сломи.

Тридесет от нас деляха една стая. Даваха ни по една стиропорна чаша за вода и една пластмасова лъжица, която трябваше да използваме отново за всяко хранене. Накрая трябваше да започна да се опитвам да ям и, разбира се, се разболях. Нито една от униформите не пасваше и всички бяхме с мъжки обувки. Хавлиите, които ни даваха да се къпем, бяха кърпи за ръце. Не ни даваха повече одеяла. Флуоресцентните лампи светеха върху нас 24 часа в денонощието.

Всичко изглеждаше така, сякаш е предназначено да те сломи. Нищо не ни беше обяснено. Не ми дадоха възможност да се обадя по телефона. Бяхме затворени в една стая, без дневна светлина, без идея кога ще излезем.

Опитах се да запазя спокойствие, докато всяка фибра на съществото ми бушуваше в панически режим. Не знаех как да кажа на Брит къде се намирам. Тогава, сякаш изпратена от Бога, една от жените ми показа таблет, прикрепен към стената, на който можех да изпращам имейли. Помнех само имейла на изпълнителния си директор. Написах съобщение, като се молех да го види. Той ми отговори.

Чрез него успях да се свържа с Брит. Тя ми каза, че работят денонощно в опит да ме измъкнат. Но никой нямаше отговори; системата правеше това почти невъзможно. Разказах ѝ за условията на това ново място и тогава решихме да се обърнем към медиите.

Тя започна да работи с един репортер и ме попита дали ще мога да ѝ се обадя, за да го заинтригува. Международният телефонен акаунт, който Брит преди това се беше опитала да ми създаде, не работеше, затова една от другите жени ми предложи да използвам нейния телефонен акаунт, за да се обадя. Всички бяхме в това заедно.

Без да имам какво да правя в килията, освен да говоря, намерих нови приятели - жени, които бяха рискували всичко заради шанса за по-добър живот за себе си и семействата си. Чрез тях научих суровата реалност на това да търсиш убежище. Показвайки ми физическите си белези, те ми обясниха как са платили на трафиканти от 20 000 до 60 000 долара, за да стигнат до границата със САЩ, издържайки на преходи през жестоки джунгли и ужасяващи условия.

На една от жените е било предложено убежище в Мексико в рамките на две седмици, но тя е била насърчена да продължи да пътува към САЩ. Сега тя е блокирана и живее в кошмар, разделена от малките си деца в продължение на месеци. Тя се разплака и ми каза, че се чувства като най-лошата майка на света.
Много от тези жени бяха високообразовани и говореха няколко езика. И все пак ги бяха посъветвали да се преструват, че не говорят английски, защото това уж щяло да увеличи шансовете им за убежище.

Някои вярваха, че са използвани като пример, като предупреждение към други да не се опитват да дойдат.
Жените бяха започнали да изпадат в паника в това ново съоръжение и знаейки, че най-вероятно съм първият човек, който ще излезе, пишеха писма и съобщения за мен, за да ги изпратя на семействата им.

Чувствах се така, сякаш всички бяхме отвлечени, хвърлени в някакъв болен психологически експеримент, целящ да ни лиши от всяка грам сила и достойнство.

Бяхме от различни страни, говорехме различни езици и изповядвахме различни религии. Но на това място нищо от това нямаше значение. Всички се грижеха една за друга. Всички споделяха храната. Всички се държаха една друга, когато някой се сринеше. Всички се бореха да запазят надеждата на другата.

Получих съобщение от Брит. Историята ми беше започнала да се раздухва в медиите.

Почти веднага след това ми съобщиха, че ме освобождават.

Агентът ми от ICE, който никога не беше разговарял с мен, каза на адвоката ми, че съм можелa да си тръгна по-рано, ако бях подписалa формуляр за оттегляне, и че не са знаели, че самa ще си платя полета до дома.

От момента, в който пристигнах, молех всеки служител, когото виждах, да ми позволи да си платя самa билета за вкъщи. Нито един от тях не разговаря с мен за случая ми.

За да погледнем нещата в перспектива: Имах канадски паспорт, адвокати, средства, медийно внимание, приятели, семейство и дори политици, които се застъпваха за мен. И все пак бях задържанa в продължение на почти две седмици. Представете си какво представлява тази система за всеки друг човек там.

Малка група от нас беше прехвърлена обратно в Сан Диего в 2 часа през нощта - едно последно пътуване, отново оковани във вериги. След това ме отведоха на летището, където ме чакаха двама офицери. Медиите бяха там, така че офицерите ме промъкнаха през странична врата, опитвайки се да избегнат някой да ме види с белезници. Бях изключително благодарна, че поне не ми се наложи да минавам през летището с вериги.

За моя изненада служителите, които ме ескортираха, бяха изключително любезни и дори забавни. Това беше първият път, в който се смеех от седмици насам.

Попитах дали мога да си сложа отново връзките на обувките.
„Да“, каза един от тях с усмивка. „Но по-добре не бягайте.“
„Да“, добави другият. „Или ще трябва да се справим с теб на летището. Това наистина ще влезе в заглавията на вестниците.“

Засмях се, след което им казах, че по време на задържането си съм прекарала много време в наблюдение на охраната и не мога да повярвам колко често виждам хора да се отнасят с други хора с такова пренебрежение. „Но не се притеснявайте - пошегувах се аз. „Вие двамата получавате пет звезди.“

Когато най-накрая кацнах в Канада, майка ми и двамата ми най-добри приятели ме чакаха. Медиите също. Разговарях с тях за кратко, изтръпнала от изтощение.

Беше сюрреалистично да слушам как приятелите ми разказват за всичко, което са направили, за да ме измъкнат: работили са с адвокати, обръщали са се към медиите, звънели са безкрайно в центровете за задържане, отчаяно са се опитвали да се свържат с ICE или с някой, който би могъл да помогне. Казваха, че цялата система е била нагласена, създадена така, че да направи почти невъзможно излизането на някого.
Реалността стана ясна: задържането от ICE не е просто бюрократичен кошмар. Това е бизнес. Тези съоръжения са частна собственост и се управляват с цел печалба.

Компании като CoreCivic и GEO Group получават държавно финансиране въз основа на броя на задържаните лица, поради което лобират за по-строги имиграционни политики. Това е доходоносен бизнес: CoreCivic е спечелила над 560 млн. долара от договори за ICE за една година. През 2024 г. GEO Group е спечелила повече от 763 млн. долара от договори с ICE.

Колкото повече са задържаните, толкова повече пари печелят те. Логично е тези компании да нямат стимул да освобождават хората бързо. Това, което бях преживялa, най-накрая започна да придобива смисъл.

Това не е само моята история. Това е историята на хиляди и хиляди хора, които все още са в капана на система, която печели от тяхното страдание. Пиша с надеждата, че някой там - някой, който има властта да промени всичко това - може да помогне да се направи нещо.

Силата, на която станах свидетел у тези жени, любовта, която те дадоха въпреки страданието си, е това, което ми дава вяра. Вяра, че независимо от това колко несъвършена е системата, колко жестоки са обстоятелствата, човечността винаги ще пробие.

Дори в най-тъмните места, в най-разрушените системи, човечността продължава да съществува. Понякога тя се проявява в най-малките, най-неочаквани прояви на доброта: споделена храна, прошепната молитва, протегната в тъмното ръка. Ние се определяме от любовта, която разпространяваме, от смелостта, която призоваваме, и от истините, които сме готови да кажем.

Бележка под линия от в. "Гардиън":

Най-могъщият човек в света използва служебното си положение, за да наказва журналистически организации, които не изпълняват заповедите му или които отразяват критично политиката му. Действията на Доналд Тръмп срещу пресата включват забрани, съдебни дела и собствен подбор на репортери.
Но глобалната заплаха срещу пресата е по-голяма от тази на Тръмп.

Икономическите и авторитарните сили по света поставят под въпрос способността на журналистите да отразяват събитията. Независимата преса, която управляващите не могат просто да отменят, е от решаващо значение за демокрацията. Личности като Тръмп и унгарския Виктор Орбан искат да я смажат чрез изключване и влияние.

The Guardian е глобална новинарска организация, която ще се противопостави на атаките срещу свободната преса. Ние нямаме интерес да служим на тези, които имат огромна власт или огромно богатство.
Ние сме собственост на независим тръст, посветен единствено на защитата и отстояването на нашата журналистика. Това означава, че нямаме собственик милиардер, който да диктува какво да отразяват репортерите ни, какви мнения да изразяват колумнистите ни или акционери, които да искат бърза печалба.
Ситуацията в света се променя час по час, което прави този момент изключително труден. Необходима е смела, добре финансирана, ангажирана и качествена журналистика, за да се разкрие случващото се.
Нашата работа е да се уверим, че няма да бъдем претоварени, докато Тръмп залива зоната. Трябва да се съсредоточим върху историите, които ще окажат най-голямо въздействие върху живота на хората, като същевременно държим отговорни силните. Ще продължим да се фокусираме и върху идеите и темите, от които хората се нуждаят, за да създадат по-добър свят: причина за надежда.

Както казва писателката и колумнист на Guardian Ребека Солнит: „автентичната надежда изисква яснота... и въображение“.

Гардиън може да осигури и двете и с помощта на читатели като вас в България можем да вдъхнем надежда, като отразяваме вярно случващото се и никога не се дърпаме назад.
Залогът е много голям.
Ако можете, моля, подкрепяйте ни ежемесечно. Установяването отнема по-малко от минута и можете да сте сигурни, че всеки месец оказвате голямо влияние в подкрепа на откритата, независима журналистика. Благодарим ви.
Катарина Винер
Главен редактор, The Guardian"