Нерешителната външнополитическа позиция на България ни поставя в хазартен риск да следваме световните събития с изненада и с необмислени реакции, които могат да имат съдбовно значение занапред. От Веселин Стойнев.

В един радикално променящ се с всеки изминал ден свят България плахо се озърта, опитвайки се да налучка кьошето на завет. Въпросът обаче не е само дали в новия глобален ред на груб реализъм тази нагласа е недостойна. А дали изобщо има здрав смисъл в снишаването, докато бурята отмине. Защото докато и ако изобщо скоро тя отмине, може да се окажем котка, която си мисли, че добре се е скрила в кашон, в който никой не я вижда, но който неусетно е отнесен във водата.

Снишаването като политически манталитет

Политиката на снишаването всъщност не е стратегическа политика, а национален политически манталитет и инстинкт. Той си има своя вековен меланхоличен корен в преживяването на националната катастрофа след Ньойския договор. Има си своя митичен корен в дълбоката народностна русофилия, при която джобът е обърнат на запад, а сърцето тегли на изток. Има своя народопсихологически корен, който неустоимо шепне – не се пъни да спечелиш, защото всеки иска да те прецака.

Всичко това е навързано и в актуалния вътрешно-политически възел. Политическото представителство на всички институционални нива – парламент, правителство, президент, е неспособно да следва единна външнополитическа стратегия. Президентът и председателят на парламента са за руский мир, премиерът декларативно е с Украйна, външният министър е с авторитета на партиен стажант, председателят на парламентарната външна комисия е бившата столична кметица, с още по-слаба външнополитическа компетентност, а лидерът на най-голямата партия, обикновено хвалещ се с личните си контакти със световните лидери, се е скрил зад вратата, през която и без това никой не настоява да влиза.

България пропусна на два пъти шанса да седне на масата с мнозинството европейски държави, които спешно решават въпроса с войната в Украйна и собствената си застрашена сигурност. Мнозина от непоканените се разгневиха и повечето бяха поканени втория път, само България дори не вдигна плахо ръка да попита „защо не и аз“.

Тактически разкрач между ЕС и САЩ

За редовната среща на Европейския съвет на 6 март, в която по право участваме, най-сетне се сетихме, че трябва да подготвим някакво домашно. И премиерът свика правителствения Съвет по сигурността, превръщайки го на практика в Консултативен съвет по национална сигурност (който е към президента) с включването в него на лидерите на парламентарните групи. Това бе добро място за формулиране на обща политическа позиция на страната за срещата на върха и за някакво начало на национална политическа стратегия в новата ситуация. Уви, засега тя се изразява в лаконичното верую „не можем да избираме между САЩ и ЕС“. Нещо като отглас на царборисовото „винаги с Германия, никога против Русия“.

И проблемът не в разкрача, а в забавянето, което предлага тактиката на продължаващо ослушване, за да не направиш грешния избор. Защото въпросът не е да избираш между единия и другия родител, а да се погрижиш заедно със семейството си за сигурността на собствения си дом – Европейския съюз.

С парите за превъоръжаване да не стане като с ПВУ

България поне декларативно ще се включи в плана на фон дер Лайен за 800 млрд. евро за превъоръжаване, но тези пари са собствени средства и заеми и едва ли ще е голям ентусиаст. Ако нямаме енергията и управленския капацитет сериозно да участваме в съвместни отбранителни проекти с други европейски страни и сами да инициираме такива, ще продължим по утъпкания път на неусвояването на парите по Плана за възстановяване и устойчивост. И като шофираме на полусъединител по европейското шосе, очаквайки постоянно пред себе си прелез, на който може да ни отнесе влака на Тръмп, бързо и неусетно оставаме във второкласната и третокласната пътна мрежа. А там шофирането не е по-сигурно, още по-малко може да осигури догонваща скорост за развитието ни. Особено ако се окаже, че внимателното ни озъртане ни лиши от решаващо политическо подбутване за влизане в еврозоната догодина при покриваните на кантар формални критерии за членство.

Управлението изглежда е вътрешно неспособно за по-решително позициониране на страната. Изчаквателният разкрач обаче сам се превръща в допълнителен фактор за неговата дестабилизация, защото удържането и на тази позиция влиза в сметката на битките и балансите за власт и бизнес позиции в управляващата коалиция.

Могат ли ПП-ДБ и ДПС-Доган да сменят БСП и ИТН във властта

По-категорична проевропейска политика изглежда е възможна само при преформатиране на управлението, при което БСП и/или ИТН излязат от него. Това обаче означава ПП-ДБ и ДПС-Доган да станат преки коалиционни партньори на ГЕРБ. Перспективата за това е почти невероятна най-малкото заради невъзможността на ПП-ДБ в цялост, а не само част от тази коалиция, изобщо да мисли за такава перспектива. Въпреки че и сега, както и преди 3 години, се появява геополитическо основание за легитимиране на „сглобка“.

Нерешителната и изчаквателна външнополитическа позиция на България, плод на вътрешно-политически разделения и неспособност за надскачане на тяснопартийното его, е не просто самолишаване от стратегическа дълбочина, орязваща национални хоризонти. Тя ни поставя в хазартен риск да следваме световните събитията с изненада и с необмислени адхок реакции, които могат да имат съдбовно значение за напред. Дори до степен на резки политически обрати с непредвидими, случайно добри или лоши последици.