3 март стана инструмент за подкопаване на българския суверенитет чрез мита за благодарност и дълг към „освободителя“. Какво по-патриотично от това да се преклониш пред своята зависимост, докато говориш за свобода? Това пише Емилия Милчева в анализ за „Дойче веле“.

Откакто Русия нападна Украйна и войната срещу агресора навлезе в четвъртата си година, тържествата на връх Шипка за 3 март са превзети от демонстрации на националпопулисти-русофили, а празникът е употребяван за враждебни на националното единство и суверенитет цели.

Разделението тържествува

Разделението тържествува на върха, отбраняван с живота на хиляди загинали руски войници, офицери и български опълченци по време на Руско-турската война (1877-1878). Там, където е добре да се помълчи заради паметта на воините, в последните години се чуват освирквания, викове „Оставка!” и летят снежни топки (2022 г. - само седмица след като Русия нападна Украйна). Руските знамена започнаха безнаказано да се веят на Шипка именно от 2022 г., а напрежението се нагнети още повече на следващата и по-следващата година.

В столицата и други градове тръгнаха шествия, отново с руски знамена, издигнати заедно с националните трикольори и надписи на български и руски език „Признателна България“ - всичко това охотно излъчвано от държавни проруски медии. Част от тези демонстрации бяха организирани от активисти на БСП, понастоящем партньор в управляващата коалиция.

Трети март стана инструмент за подкопаване на националния суверенитет

Руската пропаганда форматира послания за извечния руски принос в българската държавност и защита на българските интереси от „външни“ - да се разбира европейски - влияния. Освен идолопоклонническа благодарност, втълпявана на поколения българи от училищната скамейка, няма какво друго да внушат тези манипулации и изкривени исторически наративи, разпространявани от определени политици, журналисти и други публични говорители.

Трети март, празник, създаден, за да тържествува руската държавотворческа роля, какъвто беше и 9 септември, се превърна в удобен инструмент за подкопаване на националния суверенитет чрез митове за вечна зависимост и дълг към „освободителя“. За да бъде запазен този инструмент, съратници на президента Румен Радев създадоха Движение „3 март“ - и го поставиха на стенд бай, докато самият той не реши накъде ще избият политическите му амбиции с приближаване на края на мандата му.

В сянката на агресора

Три години след началото на войната в Украйна, 3 март ще бъде честван в условия на колебливи български позиции, в които правителство и политически сили, с изключение на „Продължаваме промяната“ и „Демократична България“, избягват да назоват Русия като агресор и да я осъдят.

През 2022 г. 47-ият парламент не се поколеба да го направи с декларацията си от 24 февруари, осъждаща „грубото нарушение на международното право от страна на Руската федерация и посегателството срещу териториалната цялост чрез военна интервенция срещу Украйна“. Три години по-късно 51-вото Народно събрание гласува декларация „за неучастие на български въоръжени сили във военни действия на територията на Украйна“, в която никъде не се споменава агресора Русия, но се призовава за траен мир и участие на „всички засегнати и заинтересовани от установяването и запазването на сигурността и стабилността в Европа страни в преговорите за постигането му“.

С изключение на месеците, в които управляваха назначени от президента служебни кабинети, държавният глава и изпълнителната власт неизменно се разминаваха в позициите си за руската агресия в Украйна. Румен Радев изразяваше предпазливи и дори проруски становища, поставяйки под въпрос ефективността на санкциите срещу Русия, обявявайки се против военната помощ за Украйна и настойчив в призивите за „преустановяване“ на войната и търсене на мирно решение. Тази непоследователност и колебливост не само изолираха България от основния европейски фронт в подкрепа на Украйна, но я оставиха извън всякакви значими стратегически съюзи.

България е в любимата си поза на снишаване

Само ден по-късно обаче, на срещата на върха в Лондон, лидерите на Европа и Канада ясно показаха, че подкрепата за мир не е достатъчна - той трябва да е справедлив и траен, и потвърдиха европейската солидарност с Володимир Зеленски. В това време България отново се топи в своето вечно угодничество и любимата поза на снишаване, което политиците наричат „балансирана позиция“. Всъщност, страх и бягство от отговорност, което оставя страната изолирана от събитията, определящи бъдещето на света.

Но кога България е седяла на масата, където се е решавало това бъдеще? Дори на Санстефанския предварителен мирен договор не е присъствала. Въпреки това чества 3 март с тържествена заря-проверка, венци, речи и неизменните благодарности. А на Шипка, заедно с българските трикольори, ще се веят партийните флагове на „Възраждане“, която подкрепя президента на САЩ Тръмп „в стремежа му да възстанови световния мир“, и руски знамена. Какво по-патриотично от това да се преклониш пред своята зависимост, докато говориш за свобода.