„Све jе блокирано“, викат младите сърби. Без да искат, са прави и за нас. Приспани ли сме? Къде са младите, които се нервират от държавно-олигархичното, което управлява и очевидно ще управлява до края на българския свят?

Първо ми стана криво, че евентуалната протестна енергия в България никога не произлиза от (моя) философски факултет, както в Сърбия. Второ, замислих се, че работата на никой философски факултет не е да организира протести - но и че там се коват хуманитарни умове, от чиито среди би трябвало да излизат едни от най-будните и дейни студенти в интересни времена като нашите. Не да пишат интелектуални писма до ръководството, като в Портландския университет наскоро, а млади хора, които излизат на площада и настояват за каузите си. От онези французи през 1950-те (срещу Първата индокитайска война), през следващите прочути французи от 1968 в Париж, до сегашните сръбски студенти.

Вандалщините на „Възраждане“ не ги броя, те са жалка партийна история - говорим за граждански протести, които се самоорганизират срещу самата система. Сръбските младежи и девойки не са събрани от никаква проруска (квази)опозиция, ТЕ са опозицията в момента.

И основно те, макар и чудодейно подкрепени и от други стратификационни слоеве като земеделските производители, могат да „метнат“ достатъчно напред в така променения днешен контекст и да говорят за „нова Сърбия“.

Съгласни ли сме с полудемократичната страна, в която живеем?

В това отношение хич ни няма. Според сегашната политическа конюнктура (като краен резултат) не ни е и имало - нито през 1990, нито през 2020, а най-вече през 2013, което за мен е най-болезнено. Нито един български протест не е постигнал тектонични размествания и генерални промени, донякъде с изключение на онзи от януари 1997, който де факто сложи край на комунизма цели седем години след формалния му крах.

Архивен кадър от протестите през януари 1997 година  Снимка: picture-alliance/dpa

В светлината на сръбските студенти това повдига сериозен въпрос: Доволни ли сме? Приспани ли сме? Къде са новите млади, които се нервират от държавно-олигархичното, което управлява и очевидно ще управлява до края на българския свят? Наистина ли всички проблеми са решени и по-добре да си траем, само защото сегашната ситуация не предполага протести?

И още: разбираме ли какъв инструмент и за какво е протестът? В идеята за него има нещо рудиментарно, още от Френската революция насам - тоест у нас въпросът почти винаги е съгласни ли сме с полудемократичната държава, в която живеем и която понякога (например като сега) приспива дейно протеста в стил „всичко е наред, имаме правителство, разбрахме се“.

Обаче самата природа на протеста би трябвало да диктува, че узаконеното безхаберие ни води към поредно подчинение. Този път, прелестно и отвъдно, от Тръмп и неговите тех-honchos, но също и към българската всякаква власт, която побърза да му се поклони.

Протестът, сам по себе си, e знак и израз за поне относително неудовлетворение от някакво статукво. Или пък платен или предизвикан опит за нещо. Трудно ми е да приема, че българските млади хора са доволни от статуквото. По-скоро мисля, че внимават да не прецакат бъдещето си, за разлика от сръбските. Пък и вече няма кой да ги подпали, което е най-тъжното в цялата история.

Кадър от протестите през 2013 година  Снимка: picture-alliance/dpa/Donev

И тук въпросът е дали имаме критична маса от млади хора, които да се сърдят и да не приемат това „нищо“. По моему не. Може би и защото немалка част от българските студенти са станали студенти по втория начин.

Следователно: не просто няма да се случи Сърбия, но и самата идея за протест сякаш я няма в българския умствен софтуер (ако изобщо някога я е имало). Погледнете комунистическия мрак - освен горяните, няма ясни изрази на действително несъгласие, освен късното скрито и интелектуално, след Горбачов.

Имаме ли кауза?

Имали ли сме изобщо протестна енергия, извън прословутите исторически митинги? Отговорът, уви, е не. А причините изглеждат ясни: за разлика от атиняните (които се вдигат още срещу Перикъл в края на 5 в. пр. Хр., а сега редовно излизат бесни, дори да става дума за намаляване на пенсии), ние сме притихнали и не участваме.

Неучастието също е валиден избор - може би по-мъдрият, кой знае. Само че има един малък проблем - не доразбираме, че ако не се протестира (но не „у Фейса“, а на площада), властта винаги ще действа „срещу“, по дефолт.

И тук е време да се запитаме имаме ли изобщо енергия за протест - или всичко е биричка за лев и петдесет от супера, която доскоро беше около лев.

Въпросът е в каузата. Имаме ли такава? Или сме безпомощни наблюдатели на всичко, с което няма да се съгласим?

Све jе блокирано, викат младите сърби. Без да искат, са прави и за нас.