Изкуството, творците и националните ни герои са вестители, посредници,
проводници на Божествената хармония
Можем да определим известният кърджалски писател, поет, художник и скулптор Емил Пенче като един творец на синтеза, събрал на едно място много дарби, както и на пръв поглед несъчетаемото, традиционното и новаторското, финеса на детайла и размаха на стилизацията, лириката и сатирата, мистиката и гротеската. И точно това го прави разпознаваем, оригинален и неподражаем. Освен всичко друго, той е и голям родолюбец, обществено ангажиран в името на най-свещените български идеи и каузи, способствали за издигане на национално-културното ни израстване.
- Знаем, Емо, че човекът е създал боговете си, че те са творения на духа му. Вероятно това е и неговият способ за извисяване?
- Засега човекът, в своето несъвършенство, все още се уповава на Бог, на този универсален космически разум. И все още вижда в Него идеала си за нравствена справедливост и духовно израстване. И не е толкова важно докъде е стигнал, а да остане в този път.
- А дали пък вървейки по този път, човекът е създал и образа на собственото си величие, за да се преклони пред него?
- Дори и да е така, тук вече е важен и резултатът. Човекът винаги е носил един визуализиран рефлекс за Божеството, за да може да общува с него, макар и това да е било на едно по-примитивно ниво. Но затова пък, създавайки тази своя антропологична версия на Бога, е създал и най-високите образци на изкуството.За да възпитава подрастващите с тях.
- И рожбите на ума му са следвали тези на духа му...
- Да, от тотема, през политеизма, е стигнал и до идеята за Единния Бог. В най-ранните си етапи на развитие човечеството е създало на основата на респекта и страха от природата примитивните култове. А по-късно идват и религиите в по-извисен план.
- Тази градация, несъмнено, се вижда и в изкуството. Виждаш ли в него съвременната форма на свещенодействие?
- Тук бих могъл да кажа, не само вярвам, а знам, че е така. Достатъчно е да погледнем най-високите образци в изкуството (в архитектурата, пластичните изкуства, музиката, театъра, литературата), за да сме сигурни в това. И безбройните знайни и незнайни творци - великани са се вдъхновявали именно от божественото, за да стигнат и до своето духовно величие.
- Има ли изкуството, според теб, силата да надвие хаоса в душите на хората и да свали на земята създадения от него идеален свят?
- Това може да стане само с добрата воля на хората, които държат лостовете на властта в световен план. За съжаление, сме съвременници на най-хаотичната промяна в ценностната система, на тотална бездуховност, насилие, груб материализъм и дирижиран хаос.
- По случай 53-годишнината на кърджалийското СУ „Йордан Йовков” и 130-годишнината на неговия патрон, ти нарисува в неговото фоайе уникалния стенопис „Прегръдката на Орфей и Евридика” - един възвишен апотеоз на Любовта, както и един истински контрапункт на днешния духовен срив…
- Няма по-светъл олтар и по-човешки дар от любовта. И тъй като Бог е Любов, то и тя, като Него, ще бъде вечна, независимо от опитите за нейното принизяване, условно наречено от нас сатанизъм. Но всеки, който застава срещу нея, т.е. срещу Бога и Природата, получава своето възмездие. В същото време обаче, колкото и мощна и велика сила да е Любовта, тя може да бъде и много крехка, като цигулка Страдивариус, забравена между контейнерите на гарата...
- Но това не само че не пречи, а дори помага на изкуството и на твореца да възвестява чрез своя фин дух любовта и да сътворява така желаната нова действителност...
- Това много зависи от конкретния творец, но когато той и изкуството въобще носят позитивни послания, то в някаква степен те се явяват като вестители, проводници и посредници на Бога за установяване на Божествената хармония.
- Емо, ти си и един от активистите в Общински комитет “Васил Левски”, Кърджали, който с голяма отдаденост винаги се е включвал във всички начинания, свързани с този наш национален герой, който с делото и живота си показа, че върхът на любовта е себежертвата в нейно име… Как преживяваш датата 19 февруари?
- Най-често си представям Левски сам в снежно поле, отивайки към несигурността. Бесилката отдавна също влиза в нейната картина. Още през 1862 година, когато тръгва за легията в Белград с увитите в парцали копита на коня на вуйчо си, за да не го чуят, когато оставя косите на майка си, той е бил наясно, че чака смъртта си. Но се е надявал, че тя ще се осмисли с малко по-голямо борческо движение. И, вероятно, е бил разочарован, давайки си сметка, обаче, че и много малко хора имат неговата сила.Отива си спокоен и омиротворен, така се е държал и пред съда, успявайки да респектира и осъждащите го на смърт. Спасявайки, каквото е останало след големия провал на комитетската организация. Така че той, наистина, извежда своята любов, своята принадлежност към родното до нивото на величието.
- Именно през любовта, мъдростта и истината се стига и до свободата. Можем ли да наречем Апостола гений на свободата? И да следваме неговите завети?
- Абсолютно. Априлското въстание е негово дело. Идеите му предшестват и Руско-турската освободителна война. Той е “орачът” и “сеячът” на тези събития. Но за да има истинска жътва, е важно зрънцата, посети от него, да се събират на едно място в общобългарския “хамбар”, в съзнанието на българина. Левски да ни бъде и “хамбара” и “хармана”. Да ни бъде всекидневна работа, почит и благодарност, не само във времето на годишнини, свързани с неговия живот. Но е много трудно да следваме неговите високонравствени идеали, да следваме неговия пример, защото за това се изисква голяма вътрешна сила, духовност и висок морал. Както и чувство за мисия, за промяна. Но пък това не означава, че не трябва да имаме оптимизмъм, нещо повече - той до голяма степен е съдбоносен за оцеляването ни. Но ако нямаме основата, на която да стъпим, именно любовта, все едно че нямаме нищо повече, което да следваме. Не можем да израстваме и в йерархията на другите висши ценности. Тоест, Левски също доказа, че и в началото, и в края на живота, стои любовта.
Интервюто взе: Лияна Фероли
