„Новият световен ред“, който прозира зад политиките на Тръмп, нито е нов, нито е ред. В геополитически план той предполага империализъм и подялба на света между велики сили. Какво значи това и къде е мястото на България.

Конференцията за сигурност в Мюнхен разсея и последните надежди, че президентът Тръмп просто има каубойски преговорен стил, но по душа е защитник на обединения Запад и свободната демокрация. Речта на вицепрезидента Ванс даде ясно да се разбере, че в програмата на новата американска администрация има две неща, които Европа трябва да вземе сериозно предвид.

Първо, Тръмп иска да разгради ЕС и за целта го изолира от всякакви преговори за бъдещето на Украйна, като същевременно открито флиртува с антиевропейски политически сили. Най-скандална е официалната подкрепа за „Алтернатива за Германия“, но на практика този модел се повтаря от Великобритания до Румъния. Втората важна характеристика на новата администрация е, че под формулата „свобода на словото“, тя цели да превърне демокрацията в диктат на временното мнозинство, което е освободено от ограничението да спазва правата на малцинствата (сексуални, етнически, религиозни и мигрантски). Ще се лансират нови, уж благозвучни формули, като „правата на мнозинството“, които ще целят да отслабят конституционната защита на групи и индивиди.

Империализъм и подялба на света

„Новият световен ред“, който прозира зад двете политики на Тръмп, нито е нов, нито е ред. В геополитически план той предполага империализъм и подялба на света между велики сили. ЕС е голяма пречка пред тази визия, защото той дава възможност на по-малки и средни държави да отстояват заедно своите интереси, без да губят идентичността и суверенитета си. Ако този модел се окаже успешен, „великите сили“ няма да могат да делят света на „зони на влияние“. Но по-важното е, че империализмът винаги е водил до глобални конфликти и не е ясно защо този път трябва да очакваме нещо друго от него.

Другата идея за „мажоритарна демокрация“, в която спечелилото мнозинство коли и беси, също не е историческа новост. Аристотел я е смятал просто за отклонение от добрия демократичен модел на атинската „политея“, а Джон Стюарт Мил я е наричал „диктатура на мнозинството“. Мажоритарната демокрация води до партизанщина, поляризация и вътрешни конфликти, дори до гражданска война. В американската история всички големи вътрешни конфликти в крайна сметка са печелени от либералите: от Гражданската война, през Макартизма, та до падането на сегрегацията и движението за граждански права от 60-те и 70-те години на 20-ти век. Конфедералистите, антиглобалистите, расистите, хомофобите и антиваксърите може да вземат понастоящем някакъв временен реванш, но генералната тенденция не е в тяхна полза. В Източна Европа обаче мажоритарната демокрация обикновено не води до победа на либералите, а се изражда в полуавторитарни, ултраконсервативни режими. Това също е исторически факт.

Европа е пред екзистенциален избор

Европа, а и България са изправени пред важен избор  Снимка: BGNES

Мнозина вече обявиха, че светът вече се е върнал към империализма и диктатурата на мнозинството. Повечето от тези пророци всъщност одобряват това развитие, не на последно място защото то им напомня за старите съветски времена. Но „новият световен ред“ далеч още не е факт – просто има една американска администрация, която работи в негова полза, заедно с Путин и други диктатори. Което е озадачаващо, както беше озадачаваща и речта на Ванс в Мюнхен, повтаряща някои от опорките на Путиновата пропаганда срещу ЕС. (Куриозното е, че дори по оценките на консервативни тинк-танкове като Cato ( Катон), западно-европейските държави се ползват с по-голяма степен на свобода на словото от самата Америка. В Източна Европа сме по-назад от САЩ, но тъй като ефирът тук е пълен с путинисти и тръмписти, вицепрезидентът Ванс не би трябвало да е критичен.)

Поведението на новата американска администрация не е краят на цивилизования свят. Но Европа е изправена наистина пред екзистенциален избор. Дотук бездействието на ЕС обикновено е укрепвало статуквото в отношенията между неговите членки. Но това не може да продължава вечно – бездействието в настоящия контекст ще доведе не до запазване на нещата, каквито са, а до разпад. Европейците в доста спешен порядък трябва да вземат решения по следните въпроси:

Обща отбрана

САЩ постепенно се изтеглят от Европа. Дали е мъдро решение или не - е отделен въпрос, но ЕС заедно с Великобритания трябва да създадат достатъчно мощен военен съюз, който да може да гарантира сигурността на държавите при отслабена подкрепа от американците. Ресурси за целта има достатъчно, но усилията трябва да се координират и да се вземат трудни политически решения. Военните разходи ще е нужно временно да се извадят от сметките за еврозоната, например, за да се преодолее изоставането. По-трудно ще бъде координирането на военнопромишлените комплекси на държавите членки и избягването на деструктивна конкуренция или протекционизъм. Технологичното изоставане спрямо САЩ и Китай също ще е проблем в тази сфера, но и тук Европа има достатъчно ресурси. Най-трудно, но не невъзможно, е създаването на общоевропейска армия – досега има само пилотни проекти, които имат малко практическо значение. Всичко това трябва да се случи в рамките на пет-шест години, което не е невъзможно, но е огромно „предизвикателство“, както европейците обичат да казват.

Украйна

В спешен порядък ЕС (заедно с Великобритания отново) трябва да излязат с позиция за Украйна при новите обстоятелства. Тръмп вероятно ще цели спирането на военните действия срещу сваляне на санкции от режима на Путин и териториални отстъпки за сметка на Украйна. Абсурдно би било САЩ и Русия да се договарят, а гаранциите за сигурност на Украйна и нейното възстановяване да бъдат за сметка на ЕС. Базово правило на международното право е, че не може да договаряте неща, които засягат трети страни, без те да са съгласни.

Всъщност, Тръмп изглежда иска да договори с Русия оттеглянето на САЩ от Украйна срещу временно спиране на бойните действия. Европа е наясно, че този подход нито ще спре трайно войната, нито ще гарантира сигурност на региона. Затова е необходим алтернативен план, който да бъде подкрепен с достатъчно финансов и военен ресурс. И тук има трудни за вземане решения. Например, изпращането на мироопазващ корпус под европейски флаг в Украйна, който да предотвратява бъдеща руска агресия. Също така от ключово значение ще са договорите между Украйна и страните от НАТО (но не самото НАТО), гарантиращи сигурността на тази държава.

Икономика

Речта на Ванс вероятно ще бъде последвана и от търговски мита срещу ЕС или отделни страни членки. Европа трябва да има единен отговор на тази търговска война, в която едва ли ще има победител и която отговаря на дефиницията за глупост – действие, което не е от полза за никого. Огромният ресурс на ЕС е неговият вътрешен пазар, в комплект с еврозоната. Ако тези два елемента бъдат разбити, планът за парцелиране на Европа и подготовката и за подялба между глобални сили ще е успял. Но този план има сравнително слаби шансове за успех, ако се изключат някои самоубийствени действия на самите европейци.

Тепърва ще се говори много по всички тези въпроси. Ситуацията изглежда тежка, но тя дава и цел, и посока за развитие на Европа. Задълбочаването на интеграцията във военната и външнополитическата област е ключов приоритет. Развиването на ЕС като икономически съюз – също. Не е изключено някои държави да отпаднат от проекта в този процес. Особено такива, в които вече е победила ултраконсервативната мажоритарна демокрация, може да се изкушат да се впуснат сами в глобалната политика или да търсят опортюнистични съюзи я с Китай, я с Путин. Но драмата поне на Централна Европа винаги е била точно тази – в желанието си да бъде велика и по-хитра от останалите, традиционно тя е била поделяна между околните империи.

Мястото на България

От тази гледна точка евроатлантизмът и европейското в България добиват много ясен и категоричен смисъл, свързан с оцеляването на страната като суверенна и избягването на включването ѝ в „сфера на влияние“ я на Русия, я на Турция, я на някой по-екзотичен кандидат. Членството в еврозоната – за начало – е истински ценностен избор и то трябва да бъде реализирано в максимално кратки срокове. (Вече формално отговаряме на всички критерии, време е Теменужка Петкова да внесе един нормален бюджет, за което има всички предпоставки. И да поиска заветния конвергентен доклад) Също така обаче, България трябва да се стреми да влезе и да остане в ядрото на страните членки, които задълбочават интеграцията помежду си. Това е единствената сериозна гаранция, както за суверенитета, така и за демокрацията у нас.

Не трябва да се забравя, че Европа и САЩ ще са ценностно най-близки в света, каквото и да се случва. Към тази общност трябва да се добавят и Япония, Канада, Австралия и много други държави. Ценностната близост не може да бъде изтрита от една или друга администрация. Както и не може да се очаква от САЩ да поддържат парник за сигурно съществуване на Европа до безкрайност. Време е и Европа да излезе от външнополитическия си пубертет и да почне да взема зрели решения, които съответстват на тежестта ѝ в глобалния свят.

А тази тежест никак не е малка.