ЦК на партията три пъти иска страната да стане 16-а република на СССР
МИТЪТ ЗА СВАЛЯНЕТО НА ТОДОР ЖИВКОВ НА 10 НОЕМВРИ
Кой свали Тодор Живков и неговия комунистически режим от власт? Ще ви отговорят - пленумът на ЦК на БКП, който се проведе на 10 ноември 1989 г. Всяка година на тази дата прокомунистически настроените автори твърдят, че това е направено от БКП и по-точно от онези в партийния апарат, които гравитират в орбитата на Горбачовата перестройка. Някои дори смятат, че Горбачов е дал лично зелена улица за детронирането на Живков и неговото обкръжение. Това дори в началото се приемаше от общественото мнение като безспорна истина. А тези, които участваха във вътрешнопартийния преврат, вече бяха почнали да се изживяват като герои на деня.
Това обаче трая до спонтанния митинг на студентите, интелигенцията и гражданите на 14 декември пред парламента, където се искаше незабавно премахване на член 1-ви от Конституцията на Народна Република България за ръководната роля на БКП, оставка на парламента и правителството. А на героите на преврата не позволиха да говорят от трибуната, като ги наричаха живковисти, убийци, комунистически престъпници и пр. Петър Младенов, който месец преди това бе избран от комунистическия парламент за президент, не можа да издържи на яростното отношение, прекъсванията и освиркванията на неговата реч, ядосан се устреми към централния вход на парламента и тук, загубил самообладание, изпусна фаталната фраза: „По-добре танковете да дойдат! " - фраза, която му коства президентския пост.
Така след митинга на ва 14 декември 1989 г. „героите“, които бяха свалили диктатора Живков и открили пътя на демокрацията в България, изчезнаха яко дим, а народът разбра, че тоталитарната диктатура не се сваля с пленум на тоталитарната комунистическа партия, която цели 45 години е изграждала тази диктатура, а усилията, енергията и волята на хората, които не са компрометирани с престъпленията на тоталитарния режим. Затова самият живот показваше, че най-подходящите форми за борба с тоталитарните комунистически диктатури са независимите граждански организации от политически, екологически и синдикален харктер.
Те, обединявайки се, създадоха демократичната антикомунистическа опозиция в България. Тази опозиция се изграждаше цели две години преди падането на Живков. Всеки гражданин, който се интересува от развитието на политическите процеси през този период, знае и хронологията на това развитие.
Хронологията на изграждането на тези организации започна с основаването на Независимото дружество за защита на правата на човека в град Септември на 16 януари 1988 г. по инициатива на Илия Минев. Втората организация след Независимото дружество, която възниква на 8 март 1988 г., е Общественият комитет за екологическа защита на гр. Русе. Основаването на тази екологична организация става в Дома на киното в София. Нея нощ за пълноправни членове на комитета се записват към 350 души, с адресите си с телефонните си номера и професионален статут. Третата поред опозиционна гражданска организация, която възниква в края на 1988 г. е Клубът за подкрепа на гласността и преустройството в България. Нейното основаване става в 65-а аудитория на Софийския университет. За членове се записват над 120 души, между които двама академици, шестима професори и около 30 интелектуалци от художествено-творческата интелигенция и академичните среди. Включват се и двадесет студенти от юридическия факултет.
На 8 февруари 1989 г. се основава опозиционният синдикат „Подкрепа“, който в началото на прехода ще има да играе изключителна важна роля за разгръщането на „нежната революция“ в България. Негов основател и несменяем президент си остава Константин Тренчев.
На 9 март 1989 г. в град Велико Търново йеромонах Христофор Събев основава Комитета за защита на религиозните права, свободата на съвестта и духовните ценности. Той също изигра важна роля чрез протестните шествия, нощните бдения със свещи пред партийния дом, в които участваха хиляди хора.
На 11 април 1989 г. в апартамента на Петър Слабаков беше основана „Екогласност“. Месеци по-късно, по време на Екофорума, тя щеше да играе водеща роля сред неформалните сдружения. Да си спомним само за събитията пред „Кристал“ на 26 октомври и хилядната петиция до Народното събрание на 3 ноември 1989 г.
През пролетта на 1989 г. Любомир Собаджиев създава правозащитния „Комитет 272“, а през октомври основава Движението за гражданска инициатива, което твърде скоро се разрасна като една от най-многочислените неформални организации.
В края на лятото 1989 г. земеделци николапетковисти основават Съюза на незаконно репресираните след 1945 г. Негови основатели бяха Димитър Баталов и Васил Гьорев. Този съюз просъществува до средата на прехода.
През есента нта 1989 г. Емил Кошлуков станал основател и първи председател на Независимото студентско дружество, което впоследствие прерасна във Федерация на независимите студентски дружества.
Така че крайният и окончателен отговор на въпроса кой свали Тодор Живков и тоталитарния комунистически режим , който той държа над 30 години, това беше демократичната антикомунистическа опозиция в България. Поначало програмата на демократичната опозиция беше: премахването на тоталитарния комунистически режим и на негово място установяване на многопартийна демокрация, съчетана с политически плурализъм. БСП, чрез преврата, който беше извършен по време на Пленума, целеше да вземе стратегическата политическа инициатива, с което искаха да направят внушението, за съжаление и в някаква степен успяха, че БКП, която в продължение на 45 години е изграждала тоталитарната диктатура в страната, сега, чрез свалянето на Живков, отваря пътя за демократичното развитие на България.
БЪЛГАРИЯ - 16-А РЕПУБЛИКА НА СССР!!! ФАТАЛНАТА ГРЕШКА НА БЪЛГАРСКИЯ ПРЕХОД
Фаталната грешка на българския преход беше в това, че не съумяхме да осъдим БКП за националното предателство спрямо българския народ и за държавната измяна. За това, че си позволи на три пленума на ЦК на БКП да предлага зад гърба на българския народ Република България да се превърне в шестнадесета република на Съветския съюз. Първият пленум е проведен през 1963 г., т.е. по времето на Никита Хрушчов. Всички участници в него единодушно подкрепят предложението на Тодор Живков и Политбюро. Пленумът в специално писмо до Хрушчов коленопреклонно се моли България да бъде приета за 16-а република на Съветския съюз. Хрушчов като опитен и природно интелигентен политик вижда, че това е опасна авантюра, която може да донесе много негативи за Съветския съюз, а и никакви позитиви за България. Затова той категорично отказва да подкрепи подобна инициатива. За всеки случай освен официалното писмо до генералния секретар на КПСС пишат и друго, също официално, писмо до ЦК на КПСС, с надеждата, че колективният орган на КПСС може да принуди Хрушчов да подкрепи решението на ЦК на БКП. Това обаче не се случва. Така Хрушчов от унищожение не само суверенитета на българската държава, а спасява от изчезване и самата ни държава от картата на Европа.
Вторият пленум на ЦК на БКП по въпроса за превръщане на Република България в 16-а република на СССР се състои 10 години по-късно, през 1973 г., когато на власт е Брежнев. Тук нещата също се провалят, но не поради политическата интелигентност на Брежнев, а по-скоро от страх да погази примера на Хрушчов, който дори 10 години по-късно се оказва прав. Освен това тогава Брежнев е в друга възраст, когато геронтологичният фактор пред неговите очи е показал как се е разправил с неговите предшественици...Най-вероятно под натиска на споменатите фактори той е отлагал и изчаквал, докато не дойде и неговият ред, независимо че българските комунисти го бяха окичили с най-високите ордени и медали за заслуги към Народна Република България. Фактически с рухването на комунизма в държавите от съветския блок в Централна и Югоизточна Европа автоматично отпада и идеята България да стане 16-а република на Съветския съюз. Автоматично обаче възниква въпросът: кои са националните предатели, които така упорито и настойчиво са работили за изчезването на българската държава от картата на Европа, макар че България е имала хилядолетна история за разлика от Съветския съюз, чиято история е едва 70-годишна. Дала е на човечеството в Европа и света много културни и политически ценности.
Но това е друга и голяма тема. Тук ние правим изследване на нейния политически профил.
Превръщането на България в 16-а република на Съветския съюз - най-голямото предателство в цялата история на България, а може би и в световната история. Страна с тринадесетвековна история с хилядолетни традиции да се превръща във васал на една седемдесетгодишна империя, каквото е Съветският съюз - освен предателство е и най-голям позор. Да не говорим за възрастта на Българската държава според известната китайска хроника, която говори за българите в 2058 г. пр. Хр., което значи на дистанция от нас във времето над 4 хиляди години. Голяма мерзост са и разсъжденията на Тодор Живков, когато той говори за това, което българинът разбирал под суверенитет: да има да яде и да живее. Това, освен че не отговаря на истината, представлява и голяма гавра с националния характер на българите. Българите винаги са обичали свободата, независимостта, достойнството и за това може да се съди не само по преклонението пред подвига на националните герои, които са давали живота си в борбата за освобождението или обединението. В полза на това свидетелстват и многобройните бунтове и въстания срещу поробителите във Византийската и Османската империя, срещу фашизма и комунизма през ХХ век. А ако Тодор Живков е имал предвид себе си и себеподобните, когато ни уверява, че българите под суверенитет разбирали да има какво да ядат и живеят, това по-скоро значи, че той и нему подобните не са българи по характер и е голям позор, че такива хора са ни управлявали в течение на години.
Фаталната грешка на българската демократична опозиция по време на прехода беше, че не съумяхме да осъдим и забраним Българската комунистическа партия за национално предателство спрямо българския народ и държавна измяна спрямо Република България.
Във всеки случай, ако българската демокрация в лицето на СДС и другите демократични партии и организации имаха волята, енергията и фантазията да осъдят БКП за националното предателство спрямо българския народ и държавна измяна спрямо Република България, пред нас щеше да се открие широкият път към забраната и разпускането на БКП като политическа партия. При това ние щяхме да имаме много по-тежки аргументи за престъпленията на БКП, отколкото Елцин и Горбачов срещу участниците в московския пуч, който още на третия ден беше потушен. Т.е. щяхме да направим онова, което руснаците направиха няколко години по-късно с КПСС след неуспешния опит за преврат в Москва на 19 август 1991 г. Едно е да тръгнеш да унищожаваш държава с хилядолетна история, съвсем друго е да тръгнеш със силата на оръжието да сменяш управляващите, за да вземеш властта от техните ръце, за да можеш на тяхно място да управляваш.
С една дума, откъдето и да погледнеш казуса, в който БКП предава българския народ и неговата държава Република България като васали на съветската империя, представлява пропуснатата чудесна възможност за осъждането на БКП за национално предателство и държавна измяна, което на свой ред откриваше пътя към нейната забрана и разпускане. За голямо съжаление тази чудесна възможност беше по един доста безотговорен начин пропиляна. Ако това беше станало, нашият преход щеше да има съвсем друга траектория. Нямаше да ги има правителствата на БСП, които отнеха достатъчно много време на прехода и донесоха не по-малки спънки в осъществяването на реформите по приватизацията, реституцията и връщането на земята в реални граници, включително и реформите в държавната администрация: съда, прокуратурата, дипломатическия корпус.
От друга страна, не би трябвало да се мисли, че сред българската общественост, и особено сред интелигенцията, всички са си затваряли очите и устата за опасностите, които авантюрата на БКП, наречена 16-а република на СССР, ще бъде наистина. Напротив, имаше вицове, които се разказваха публично срещу работещите за тази политика. Спомням си такъв виц, зад който стоеше реално събитие за Цола Драгойчева, която беше основател и несменяем председател на Руско-българското дружество, а в Политбюро завеждаше българо-руската дружба. Като основател на тази „дружба“ на това поприще тя беше стигнала до такива висини в сближаването на двата народа, че обещаваше да направи руския език втори матерен за българчетата. На поредната среща между активистите от руска и българска страна, когато руската делегация чула, че още от първите класове ще учат българчетата да говорят руки като втори матерен език, представителите от делегацията се ужасили, защото на руски „матерен език“ означава „псувачески и ругателен език“. Подобно нещо ми се случи с руския език и на мен. Бяхме студенти по философия втори курс на Софийския държавен университет. Преподавателката по руски език, който беше задължителен тогава, за да ни покаже как звучи руският език в политиката, беше донесла някакъв запис, на който беше записана речта на генералния секретар на Коминтерна Георги Димитров и започна речта си с „я хотел говорит по русскии“, в курса започнахме да се смеем, тъй като знаехме поне елементарен руски. Преподавателката доста се смути от началото на урока и премина към други теми, които нямаха нищо общо с речта на генералния секретар на Коминтерна. Така е, когато един език се изучава принудително, а не по желание. Вид съпротива към задължителното изучаване на руски език в нашата обарзователна система, освен вицовете за руския език, беше и пренебрегването на изучаването му от страна на учащите се. Вицове за руския език и нашата образователна система много често се разказваха в компанията на младите преподаватели в Софийския университет, които следобед често ходеха на разходка в Борисовата градина, където се разказваха тези вицове. Професор Николай Генчев тогава беше ненадминат. Имало е и открити протести срещу принудителното изучаване на руски език. Илчо Димитров, който беше преподавател по българска и европейска история, а впоследствие стана ректор на Софийския университет, беше изпратил запитване до тогавашния председател на НС Станко Тодоров: „Вярно ли е, че има решение на пленума на ЦК на БКП България да стане шестнадесета република на СССР?" и в писмото се казва, че ако това е вярно, то е равнозначно на национално предателство. Авторът на писмото не е получил никакъв отговор. Предполага се, че писмото му е било скрито някъде, за да не злепостави пред ЦК младия историк или да запази той своето високо положение в държавната йерархия, или и двет. Така поне го тълкуваха другите преподаватели, които излизаха на разходка.
Мога да разкажа и подобен сучай със себе си, но тогава бях в друго положение. Току-що избран за президент на Република България на 1 август 1990 г. Около месец по-късно в ролята на държавен глава съгласно Конституцията трябваше да издам заповед за назначение на новия главен прокурор Мартин Гунев. Това беше в разгара на публикуването във вестниците на архивните документи за пленумите на ЦК на БКП, където се решава България да става 16-а република на Съветския съюз. След като поздравих току-що избрания нов главен прокурор на Република България и му честитих избора от ВНС, аз го попитах следи ли пресата и това, което се публикува напоследък. Той ми отговори - от време на време, тъй като имал много ангажименти. Аз го попитах тогава какви са тези кокошкарски процеси срещу Тодор Живков, Милко Балев и компания, на които цяла България се смее, защото Георги Калоянчев получил бележка, за да си купи кола без ред, на Татяна Лолова дал бележка, за да си купи жилище без ред и т.н., и т.н. Сякаш тези талантливи български артисти, ако живееха и работеха във Франция или Германия, нямаше да станат милионери в своето изкуство и да си ги купят със собствени пари. Позволих си да го попитам (след като съм му подписал и връчил документа за неговото назначение на поста главен прокурор на Република България) дали не би се ангажирал вместо тези наистина кокошкарски дела, които позорят съдебната система на България, да повдигне други дела срещу предателите на българския народ и българската държава. Това ще укрепи не само престижа на новата съдебна система, но ще се отрази и на духа на българите, вярата им в новата демократична система, която сме започнали да градим. Това би било много по-красиво и подходящо. Нов главен прокурор, избран с такова голямо мнозинство от новия демократичен парламент, каквото е Седмото Велико Народно събрание. Народът със сигурност ще подкрепи такова нещо...
Новоизбраният главен прокурор обаче изрази съмнение, че може в България да се направи такъв съд, тъй като в съдебната система няма закони, по които да се съдят държавни глави. Посъветвах го да се консултира със свои колеги в правото с практически опит в това отношение, като добавих, че в България никой не иска да се правят неща, които ще напомнят разправата с Чаушеску и съпругата му. Ние винаги сме били винаги за мирен и безкръвен преход, затова нашите главни оръдия в борбата за премахването на комунизма са две: националната Кръгла маса и подкрепата на народа от улиците и площадите. На прощаване му казах, че не искам да бъда разбран криво. Макар да не съм специалист в областта на правото, някои важни принципи съм запомнил трайно и незабравимо. Единият от тях, който има пряко отношение към мен, е, че президентът няма право да се меси в работата на съдебната система, тъй като тя е самостоятелна, дори да прави внушения.
Така че не очаквайте от мен каквато и да е интервенция. На прощаване той ми обеща да обмисли нещата, които сме споделяли, но ако види, че не е за него, ако се окаже, че не е по неговите сили - ще си подаде оставката. След около месец, когато дойде при мен да си подаде оставката, аз нямаше какво да му кажа, освен да изразя моето голямо съжаление, че се е провалила една чудесна възможност, и приех оставката с горчивина.
Но както се казва в такива случаи, животът продължава, защото проблемите, които висят, така или иначе трябва да се решават. Затова след Мартин Гунев трябваше да дойде Иван Татарчев. Гунев беше на този пост от 1 ноември 1990 г. до 19 февруари 1992 г. Застъпването на Татарчев на този пост събуди много надежди, че най-сетне главният прокурор на републиката ще си заеме мястото и ще се влезе в ролята си. Тези очаквания се родиха от някои политически качества, които в съдебната система не се срещаха толкова често. Първо, той беше открит антикомунист и човек, който помни както заявките, така и заканите си.
Той се беше заканил да елиминира решенията на Народния съд и го направи. Заканваше се да вкара Луканов на „Развигор“ и го направи, макар че Международният съд го освободи преждевременно. Заканваше се да докара в чували онези чиновници, които са окрали държавните пари и вече са станали бизнесмени в различни страни на Европа.
В опозицията имаше и немалко юристи. И някои от тях бяха уважавани и търсени, но онова, което спъваше техните възможности, беше отсъствието на политическа фантазия и способност да се преценява кои неща са важни и големи, за да хвърлят усилията си в тази посока. Стоян Ганев, Бог да го прости, изглежда беше добър юрист, но не беше на това равнище политическата му култура. Затова той пръв от юристите сред опозицията се хвърли да завежда дело да съди Съветския съюз, едно нещо, което беше съвсем нереалистично. Беше поставил като цел на българската външна политика, с която той се ангажира много категорично, да сдобри евреите с палестинците. Тази идея прегърна и Филип Димитров, заради което едва не скара България и с евреите, и с арабите. Ако погледнем към онова, което Татарчев като главен прокурор на републиката е направил - то далеч не отговаряше на неговите възможности. Опозицията нямаше ясна визия за по-далечното и близко бъдеще на страната.
* Из „Митове и легенди на българския преход“, д-р Желю Желев, издателство „Сиела“, 2014 г.
На 30 януари 2025 г. се навършват десет години от кончината на първия демократично избран президент на Република България – д-р Желю Желев (1935 – 2015).
Д-р Желев беше учен, философ, дисидент, държавен глава с идея за мирен преход през годините на сложно преминаване от тоталитаризъм към демокрация, автор на книгата „Тоталитарната държава“, публикувана по-късно под заглавието „Фашизмът“. Създател на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството, лидер на Съюза на демократичните сили, достоен политик, морален стожер, останал верен на своите принципи през целия си живот.
В памет на д-р Желю Желев и годишнината от смъртта му, на 30 януари, четвъртък, от 14:30 ч. в Патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски“ Негово Светейшество Българският патриарх Даниил ще отслужи панихида за упокой на душата му.
