Защо успяваме бързо да станем западна държава след 5 века османско присъствие, а след половин век съветско така и не съумяваме? Да си спомним Третото българско царство, за да не дойде пак 9 септември. От Георги Лозанов:

Защо бързо ставаме западноевропейска държава след петвековно османско присъствие, а след половинвековното съветско така и не успяваме? Между редовете на току-що излязлата книга „Царска България (1879-1946)" на Петър Стоянович и Ивайло Шалафов може да се намери отговор. И той не е в това, че тогава сме били монархия, а сега сме република - далеч по-сложен е и опира до „човешката икономика“ на властта.

Пласт от националната ни идентичност

Подобно на предишната книга на проф. Стоянович по темата - „Фердинандеум“, „Царска България“ също има потенциала да стане бестселър, защото в продължаващо усилие ни връща нещо откраднато. Без предразсъдъци и без хвалебствия, следвайки с лекотата на просветеното писмо събития и топоси, тя реанимира един пласт от националната ни идентичност - този на дворцовата култура, който исторически ни се полага, но политически е унищожен след Девети септември. Извън фокуса на книгата остават формите на унищожението - убийствата, изгнанието, изселването, издевателствата, на които е подложен царският двор. Но има и нещо друго - насаденото от комунистическата пропаганда и загнездило се в масовото съзнание убеждение, че народът е получил властта, която монархът е бил узурпирал и упражнявал в своя полза и народна вреда. Книгата, чието подзаглавие е „Българският владетелски двор“, със силата на документираните факти и с доверие в интелекта на днешния читател разкрива дълбоката порочност на това убеждение. Най-малкото защото „власт на народа“ не може да съществува извън лозунгите - тя винаги принадлежи на някакъв елит (при комунизма на партийната номенклатура) и въпросът е доколко той се води публичен и доколко частен интерес.

При монарха този въпрос е решен на моделно ниво, тъй като за него властта не е професия, а кръвна участ, нерядко горчива, която може да му струва и живота, каквито подозрения има за цар Борис Трети. В този смисъл на царя не му се налага да влиза и излиза от публични роли, той е публичен и частен човек едновременно и събитията от частния му живот - раждане, кончина, кръщене, коронация, венчавка и пр., от само себе си се превръщат в публични, водят обществения дневен ред. В такъв план книгата на Стоянович и Шалафов може да бъде четена като прилежен, занимателен и богато илюстриран разказ за царския лайфстайл след Освобождението с присъщите му традиции и ритуали, титли и рангове, образование и култура, благотворителност и патронаж, ордени и медали, дворци и имения, свита и прислуга, приеми и пътувания, тоалети и униформи, но на първо място, несъмнено, с носителите му - царе, князе, княгини и т.н.

Изглед от София от 20-те години на миналия век  Снимка: BGNES

Този витринен образ на дворцовия живот обаче съвсем не е повърхностен, израз на самоцелно разточителство, каквото Третото българско царство не би могло и да си позволи, а на ценностна система, овеществена в поведението, маниерите, вида, вкуса, която тръгва от Бога и по линията на кръвта минава през род и родина. Царят е връзката между небесната и земната йерархия - „Бог е върховният владетел на света, а царете са Негови наместници на земята. Тяхната власт е справедлива, само когато служи на Божието благо“, казва Тома Аквински. Ако освободим това разбиране от религиозния му генезис и го пренесем към всяка власт, тя ще е справедлива, само когато е трансцендентно мотивирана - не по хоризонталата на материалните придобивки, а по вертикалата на жертвоготовната отдаденост, не от персоналната изгода, а от общото благополучие. Такъв е моралът на властта, който дворцовата култура създава още от рицарските времена, с неговите три „д“ - достойнство, доблест и дълг.

Достойнството за разлика от почестите е свързано със собствената ти значимост, която произтича от уникалността на всяко човешко същество, сътворено по „образ и подобие Божие“. Това е трансцендентното основание да уважаваш другия, независимо дали е благородник или слуга, и да живееш така, че да запазиш самоуважение, да бъдеш достоен за себе си. Но няма достойнство без доблест. Доблестта събира в едно честност и смелост - смелостта да бъдеш честен и да не се правиш на такъв, какъвто не си, да не се поддаваш на заплахи и изкушения, които да те принудят да мамиш и злоупотребяваш. Дългът в последна сметка е към теб самия, към името ти, което значи към рода ти и неговата родина, защото ако не го изпълниш, губиш именно доброто си име и ти вече не си ти, отказал си се от себе си.

Образцовият модел на този тройно гарантиран интегритет на личността е монархът с неговата власт на прага между земята и небесата, но той по свое благоволение и по законите на благородническия произход го пренася надолу към аристокрацията и по-нататък по релефа на социалната среда. Третото българско царство конституционно е лишено от аристокрация, но отношенията, които възникват от Двора, подобаващо я заместват, както методично е изследвано от Стоянович и Шалафов. Разбира се, съвсем не е задължително монарси и аристократи да имат персоналните качества, за да отговорят на собствения си модел, както и обратното - фигури, твърде отдалечени от тях, да са в състояние да го следват. Работата е там, че години тъкмо той формира представите за правенето на политика и очакванията към „човешката икономика“ на властта в онези 67 години на Царството. В резултат, както и да оценяваме един или друг строител на съвременна България, тя от кална османска провинция ще стане „българското чудо“ в Европа.

България днес

За разлика от сега, когато след пораженията, нанесени върху политиката от „народната република“ в нейната непоколебима тавтологичност и от последвалото я безнаказано далавераджийство, думите достойнство, доблест и дълг най-много да предизвикат снизходителна усмивка (както вероятно и в момента). На тяхно място дойдоха други едни три думи с „п“, които описват новия „интегритет“ на политика - пари, подлост, простотия. Парите са много, но обикновено незаконни, подлостта е към опонента и те прави „голям играч“, а простотията не само че личи, но и внушава сила.

През целия преход все чакаме някой политик да се върне към трите „д“. В началото политици безхлебници като Стефан Савов, Анастасия Мозер, Петър Дертлиев, Елка Константинова се опитаха да го извършат, като възстановят пред-деветосептемврийските партии, но бяха свалени от сцената. Същата участ има и всеки следващ политически опит България да потегли непоколебимо на Запад. За да стигнем до точката, в която днес се молим страната поне да не влезе отново в постсъветската зона на влияние. И даже не по принуда и с окупация, а доброволно - със заблуден вот.

Дано книгата „Царска България“ помогне на заблудените.