+ 10 ноември за мен или как аз видях, че България наистина граничи със себе си

За падането на Тодор Живков чух в хотелската стая на един манастир край Асеновград, където с редакционния колектив на смолянския вестник, бях на нещо, което днес наричат тим-бийлдинг, а всъщност – обикновен тематичен семинар.Чух по радиото да говори Блага Димитрова, после се заредиха други изказвания в есеистичен стил за тоталитарното„Живково“ време и че било време вече за промяна, за „социализъм с човешко лице“...

Година преди това, обаче, бяха започнали едни съкращения в редакцията, а аз, като един от последните назначени в нея, бях и сред първите съкратени. И за да не остана без работа, изпратиха ме да списвам един току-що проходил родопски вестник в една съседна на Смолян община – Рудоземската.

И с това всъщност започна промяната в моя живот – от едно редакторче в партийния отдел на партийния смолянски вестник, станах главен редактор на общински вестник с многократно повече отговорности и вместо да се отчитам и да отговарям пред главен редактор, както беше дотогава, вече се отчитах и отговарях пред първия секретар на ОбК на БКП в Рудозем. Включително – като трябваше да присъствам на оперативките на „актива“ всяка сутрин в 8.00 при Първия, със задължението да си правя записки за „задачите“ за седмицата…

Това продължи две години и през януари 1990-та се върнах в Златоград – новото време бе вече „разрешило“ на тамошния общински комитет и общински съвет да си открият свой вестник, който много скоро щяхме да наречем „Златоградски вестник“. Нещо, за което през годините назад партийните началници от Смолян и дума не даваха да се издума - сакън, имаме си вестник в Смолян, стига ни един, друг таралеж в гащите не ни трябва – нещо такова бяха отговорите им на искането на златоградчани да сиоткрият свой вестник.

И ето ти тебе втората „промяна“ в живота –след 5-6 години вестникарстване „навън“, връщаш се в родния град и започваш по нов път с новия, този път Златоградски вестник. И уводната статия за първия ни брой беше под такова заглавие - „На чисто!“ В смисъл – нов вестник, в едно ново време, без да му тежат предишни комунистически наслагвания и шлака, и пр. И така до днес – вече 35 години… Когато вместо старите партийни секретари, вече на журналистите се „карат“ кметовете и много повече партийни секретари. И това също е промяна, следваща се от онзи 10 ноември преди 35 години.

И независимо дали е преврат, дали е работа на посолства и пр., промяната е факт. Защото се смени системата, една клеясала, прогнила система отиде в историята, изчезна страха, върна се икономическата свобода и свободата въобще.

Макар в професионален смисъл промяната за мен да дойде с нов вестник, още от януари 1990-а, по-важна бе и свободата в личен план – както в отношениеза това какъв вестник искаш да правиш, но така също и мотивацията за пътуване и писане, защото Златоград не след дълго стана „беломорски“ град –след дълго упорство на всякакви нива отворихме границата на юг, имахме вече граничен пункт за преминаване към Бяло море, оказало се, я виж ти, само на 70-80 км от Златоград...

А там ни очакваха същите хора, българи като нас самите, със същия език, който бяха съхранили въпреки стогодишните исторически превратности, със същите народни песни, които не бяха забравили и с които ни посрещаха по сбирките, които започнахме да си устройваме.

Това отваряне на границата, обаче, тези последвали срещи и задълбочаване на връзките с хората в Гръцко, бяха подготвяни и предшествани както от подписаното споразумение на община Златоград за побратимяване със съседната гръцка община Хрисуполи през 1993 г., така и с последвалия строеж на църква „Св. Константин и Елена“, буквално на метриот самата гранична бразда. И за откриването на която дойдоха както наши, така и гръцки свещеници от Ксанти. Последваха и прочулите се гранични събори на хората от двете страни на границата, нещо немислимо преди това, на които се търсеха и събираха забравени през годините на студената война хора и цели фамилии.

Но това „разведряване“ в отношенията на местно ниво, това възстановяване на родови връзки на златоградчани с хора от близките гръцки селца, лично за мен бе и възможност да насоча усилията на вестника, който правех, по темата за историята на този единен родопски регион, разделен за много дълго време от телени заграждения и език на омразата и от двете страни.

Това бе и темата, станала основа на книгите, които по-късно издадохме– първата за южнородопските български говори в Ксантийскои Гюмюрджинско, и втората – за южнородопския български фолклор, по-конкретно в Ксантийската част на планината. Все още бяха живи възрастни хора, от които записвах текстовете на песни, записвах техни автентични изпълнения на родопския фолклор, с техни подръчни инструменти, заведохме цял телевизионен екип на БНТ, за да се срещне с тях и да ги покаже на българската аудитория. Някои от тези филми дори спечелиха награди от фестивали на документалното кино, защото самият терен и темата за съществуването на едни други българи, бяха откритие. Видя се, че България наистина „граничи със себе си“ не само на запад и север, но и на юг от границите си… 

Отварянето на границата с Гърция в района на Златоград и последвалите изследвания на българските „огънчета на духа“ сред хората там, е голямото златоградско постижение през изминалите 35 години от началото на Прехода към свобода и демокрация. Това и самият аз смятам за свои лични постижения като резултат от тази свобода, иначе немислима и невъзможна за „онова“ време на подозрителност и преследване на всичко, което не мисли „като нас“, не мисли „както трябва“…

Но не само това – първата си книга издадох в най-оптимистичната за България, във всякакъв смисъл, 1992 г., а само през настоящата 2024 г. бяха издадени последните ми три книги с наблюдения и изследвания за историята и културата на Златоград и Родопите въобще. В които влизат и статиите, плод на пътуванията и срещите ми в Беломорието с доста нашенци, за техните проблеми, включително за етно- и психо-социалната им пренастройка през последния век.

Случи се така, че някои от тези нашенци се заровиха по „мазета и тавани“ на старите си къщи, намериха стари и прежълтели документи, от които бе виден българския им произход. И дори на основата на тези документи подадоха исканията си до българските институции за получаване на българско гражданство…

Разбира се, една голяма тема е как се отнесоха тези български институции към подобно искане на хората от Гръцко да бъдат признати за българи. Защото това тяхно „отношение“ не заслужава никакви адмирации…

Все пак, що се отнася до мен, между тези две споменати по-горе години – 1992-2024, стои онзи къртовски труд по списването на „Златоградски вестник“, който стана основата на издадените общо петнадесетзлатоградски книги. Които биха били невъзможни без т. нар. Преход към плурализъм и демокрация, започнал преди 35 години, без икономическото възмогване не само на района, но и на България въобще през годините след скъсването на желязната завеса, за да ги има хората, направили възможно да се случи не само тази издателска революция в един родопски град. Но и промяната на живота изобщо- за целия ни район, а и за мен лично.

Ефим Ушев