„За една година пред моите очи са загинали куп деца. Заставам зад името си и го казвам, загинаха не толкова заради болестта си“. Това каза пред ФрогНюз Теодора Христова, майка на дете, което се е лекувало една година в детска онкохематология във Варна, където е била диагностицирана с левкемия.

„В България здравето, здравеопазването е търговия. За всяка една манипулация за онкоболни деца държавата дава много пари. Последно чух, че се дават по 200-300 хил. лв. за имунотерапия. Това е терапия, която много често се предписва на децата. При трансплантациите на стволови клетки също се усвояват много пари, които държавата дава. А в крайна сметка децата в онкологиите нямат дори безплатен обяд. Докато бях с дъщеря ми в онкохематологията си плащахме всичко, включително и марлите. Станах свидетел на ужасни неща. Детето ми е жертва на лекарска грешка“.
„В България за Нова година и Коледа идваха дарения и сувенири за децата в онкохематологията, но персоналът им ги взимаше и ги занасяше на техните деца. Наложи ми се лично да закупя вакуум апарат за детето ми за изчистване на устната кухина, който струваше 400 лева. Когато старшата сестра дойде и го видя, ми го махна“, допълни тя.
„Тъй като на нас ни се налагаше да си купуваме лекарствата, химиотерапия от чужбина, ако спрямо килограмите, моето дете трябваше да изпие 5 лекарства от шишенце, в което са 10, то другите 5 оставаха при тях“.

„Има и много съвестни лекари, но за съжаление те са притиснати от работодателите си и искат не искат работят по този начин“, подчерта жената.

Теодора Христова обясни, че в България има три детски онкохематологии - във Варна, София и Пловдив.

До 7-годишна възраст дъщеря ѝ Емел се е развивала като напълно нормално дете, както всички останали.  След много силен стрес обаче, тя започва да отказва храна.

„Нямаше сили, започна дори да си променя цвета на кожата. Заведох я на детски хематолог в Плевен. След направени кръвни изследвания и кръвна натривка, директно ни казаха, че трябва да отидем във Варна. Отидохме, бях взела и плочката с натривката. След като я видяха, ни казаха, че трябва да останем веднага в болницата, защото нещата са сериозни. Детето е болно от левкемия и трябва да се започне моментално лечение. В този момент ние бяхме буквално затворени, впоследствие ни докараха и багажа. В рамките на половин час се започнаха вливки, за да можело да се неутрализира pH-то на тялото, за да се започне химиотерапия. Предвид тежката диагноза аз им казах, че искам да отида и при друг лекар, за второ мнение. Те ми казаха, че навсякъде лечението било едно и също. Думите им бяха: „Няма къде да ходите, детето ви умира, вие каква майка сте?”.
„Бяхме затворени в тази болница, без право на излизане, на майките им отключваха, за да могат в рамките на половин час да излязат и да купят храна“.

Жената разказва, че след един месец лечение, детето вече е било в ремисия, но лекарите казали, че лечението трябва да продължи. По протокол то преминавало под формата на една година химиотерапия и една година домашно лечение - химиотерапия на таблетки.
„Аз попитах защо трябва да се продължи лечението, при положение, че е в ремисия, но те бяха категорични, че за да я задържи, трябва да продължи терапията и до втората година трябва да караме, както е по протокол. Дали има нисък или висок риск от тази химиотерапия зависи от холограма, която се взима от костния мозък. След като направиха въпросната холограма, помолих да ми дадат резултатите, но те отказаха. Казаха, че нямам право да ги видя, което ме втрещи. Те така на своя глава решават, че детето е на висок риск“.

Фактически Емел се оказва, че е първото дете в България, с което започва практиката „висок риск“, споделя Теодора.

„Аз нямаше какво да направя, зависима съм от тях, детето ми е в техните ръце. Каквото кажат, това е. Няма къде да отидеш с болно дете в средата на лечение. Искам да подчертая, че през цялото това време тя си беше в ремисия, но започнаха проблемите - странични ефекти, лекарствата по фонда ги нямаше“.

„Кандидатствахме, казаха, че сме одобрени, че ще изпратят химиотерапията, но в един момент тя не идваше. Попитах какво е това лечение, при положение, че едно от лекарствата не е поставено. Те ми отвърнаха, че имало проблем с куриера, което е абсурдно при положение, че държавата е отпуснала това лекарство, те как така няма да го потърсят?".

„Оказва се, че за едни деца лекарства има, за другите, те сами трябва да си ги търсят от чужбина и да си ги плащат сами. Ние там си заплащахме всичко до марлите. Другото, което не мога да си обясня е, как държавата не отпуска на тези онкоболни деца поне една закуска и обяд. Всичко си плащаш ти“.

На Емел е трябвало да бъде поставен хемопорт, вследствие на което детето три пъти прави инфекция. Накрая, в последния момент, точно два дни преди да си тръгнат, се наложило да направят миелограма посредством лумбална пункция.

„Една млада лекарка я прави, не знам какво лекарство е сложила, анестезиолога ли е оставил дъщеря ми без кислород, не знам, но ми я докара в състояние, в което тя не можеше адекватно да се събуди. Казаха, че не вижда, три часа повръщаше и в този момент ни оставиха напълно сами в стаята. Никой не си направи труда да дойде, докато тя пред очите ми получаваше мозъчен кръвоизлив“.

„Свалиха я в реанимация, знаеха, че това е тяхна грешка. Използвали са стари изследвания, в които тромбоцитите са 35, а реално са били 9, кръвта не се съсирва. Интубираха я без да ме осведомят. Не ми даваха никакви обяснения, аз ходех да искам. Впоследствие разбрах, че в реанимация са ѝ давали съвсем различни лекарства от това, което са ми казвали, нямало е никаква физиотерапия. За мен лично те искаха това дете да си отиде и да се потули случая, както на много деца там. За една година в тази болница пред моите очи са загинали куп деца“.

„Заставам зад името си и го казвам, загинаха не толкова заради болестта си. Знаете ли колко деца изписаха в безнадеждно състояние, защото майките решиха така. Те казаха, че не искат повече химиотерапия, искат да си приберат децата вкъщи, защото са изтощени от химиотерапията. Знаете ли какво стана с тези деца? До ден днешен са живи и здрави, студенти са. Един човек, който не е медицинско лице какво толкова може да направи. Осуетяваха ми опитите да изведа детето в чужбина. В продължение на 8 месеца те са я тъпкали с ривотрил и то по 10 милиграма на ден. Това за възрастен е ненормална доза“.

Лекарите дори посъветвали майката да остави детето си в дом за медико-социални грижи за деца Виница, Варна.

„Доведоха ми шефката на болницата да ме притиска да подпиша документи. Тя ми каза, „вие имате още две деца, гледайте си тях“. Така ли се говори на една майка? Те просто си играят с психиката на родителите“.

„В тази болница също така правят трансплантация на стволови клетки. Тези хора дори нямат обособена стая. Тя трябва да е напълно дезинфекцирана, напълно изолирана от всякакви бактерии. Реално обаче там е като на магистрала, всеки влиза и излиза, децата се изкарват в общото помещение след две-три седмици. Децата са с нулев имунитет. Пред мен загинаха хиляди деца. Аз тази травма още не мога да преживея. Стоите в една стая с други лежащи деца, в случая аз като придружител, и само се чува от коридорите, че някое детенце е починало. В този момент си мислиш как кълбото се търкаля, със същата диагноза един ден и теб ще повлече."

Теодора Христова сподели, че след като пътеката на дъщеря ѝ свършила, искали да ги изгонят от реанимация.

„Попитах как мога да извадя от реанимация интубирано дете, а те ми казаха да си купя апарати за вкъщи. Заплаших ги, че ще извикам медии, отидох да говоря лично със шефката на болницата и тя ми каза така: „Вие не сте разбрали, никой не ви е карал да си ходите вкъщи“. След това, без сатурация и дишане, това дете беше преместено от реанимация в обикновена стая, за да ми запушат устата. В тази стая никой не влизаше, аз лично давах лекарствата, аз следях пулс, абсолютно всичко, без да съм медицинско лице. В един момент сатурацията падна, тя едва ли не умираше, излязох в коридора да извикам лекар и те знаете ли какво направиха? Дойдоха и ми обраха апаратите, защото създавам смут. В момент, в който това дете е на крачка от смъртта, когато нямам апарати да го следя, знаете какво следва“.

„И това защото пътеката е свършила. На нея и бяха сложили маркуч в стомаха, казва се гастростома, без да ме уведомят за хранене, при положение, че тя има гълтателен рефлекс. Те я държаха два месеца интубирана, а човек, който е вързан толкова време на апарат, той се привързва към него. Много трудно и сложно е да се откачи от него, да започне да диша отново, но Емел го направи. Просто това дете си имаше дни. Никой не вярва, дори медицината не вярва, но това дете в момента говори“.

Майката на Емел каза, че Варна е регион, в който повечето родители, които отиват за лечение, са от смесен произход, български турци.

„Това са хора, които нямат много познания, не са хора, които ще тръгнат да си търсят правата. Убиват децата им и те просто се прибират вкъщи, никъде не се дава гласност. В момента, в който дъщеря ми тук се събуди от кома, те умряха от страх, защото знаеха какво ще последва - заведох дело срещу тях в България“.

„Лекарката, която я увреди се спаси, избяга някъде. Дугата се е пенсионирала. Хора, които нямат деца, никога не могат да разберат болката на една майка, за тях всичко е търговия. Станах свидетел на какви ли не отношения. Докато детето ми вечер получаваше гърчове, аз се опитвах да събудя дежурната лекарка, която се е завила на канапето и спи, сестрата чак пижама си е облякла, при положение, че работят в такова отделение. Те работят в онкология, където във всяка една секунда нещо става“.

Теодора Христова е категорична, че в България има и съвестни лекари.

„Един доцент, този човек, този лекар спаси живота на детето ми. Той направи много рискова операция, с 9 тромбоцита вследствие на кръвоизлива, постави катетър в главата на дъщеря ми. След 30-40 мин. операция, този лекар излезе целия в пот и ми вдигна палец, каза ми: „Всичко мина наред“. След това шефът на неврохирургията, ме извика и ме направи на две стотинки. Попита ме коя съм аз, за да свиквам цял екип за моята дъщеря. Каза, че той също е загубил дете, но не можело така. Ако не бил въпросният доктор, който е млад и амбициозен, той или някой друг, нямало да си мръднат пръста за моето дете. Това ми го казва шефът на неврохирургията, който за съжаление е изгубил дете при раждане. След това исках да преместя детето в детската онкология в Пловдив, но от болницата във Варна се обадиха на шефката там и каза изрично Емел да не се приема“.

Това, което се случва с Емел в България, принуждава майката да търси лечение на детето си извън родината.

Търсят варианти в Германия, Израел, Турция, но навсякъде им отказват. Всички казвали, че детето е в изключително тежко състояние и няма никакви шансове, да не предприемат пътуване, още повече, че и COVID пандемия започвала в този момент.

Теодора Христова признава, че е закарала дъщеря си Емел в Турция, поемайки много голям риск. Техен познат попитал за болница Reyap в Истанбул. Нещата като по чудо се случили и така през май 2020 г. жената и детето постъпват за лечение. Там изкарват шест месеца. Тогава обаче, майката започва да си отваря очите и за схемите, които се случват в турските болници.

Разкритията, които Теодора Христова направи пред ФрогНюз, може да видите в Част I.

Констанца Илиева

Бележка! ФрогНюз е готов да публикува отговора и на засегнатите страни в този материал. В сайта винаги сме уважавали правото на отговор.