Ние държавнически и всякак се държим като малки умове в малка държава. Което иначе дори технически не е вярно, пише Ивайло Нойзи Цветков. На какво се дължи този малък български свят?

Хайде за по-забавно да опитаме с една перифраза на недовъзпетите гении на неподражаемата руска хумористична традиция - Илф и Петров. Заедно с големия български свят, в който са живели и живеят големите българи и големите неща, съществува и малък свят с малки хора и малки неща. В големия български свят е изобретен Лактобацилус булгарикус, написани са военните разкази на Йовков, извършено е околосветско плаване с двумачтов йол, поставен е легендарният рекорд на Стефка Костадинова и дякон Левски е създал лично цяла революционна комитетска мрежа под носа на империята.

В малкия български свят е изобретена Пайнеровата музичка, построен е чушкопекът и е организирана съвременната българска политическа престъпност, пардон - система. В големия свят хората са се ръководили от стремежа да облагодетелстват България. Малкият български свят е далеч от такива високи задачи. Неговите обитатели имат един стремеж - да преживеят криво-ляво чрез дребна или по-едра корупция, за да не изпитат чувството глад.

Голямата посока отсъства

Всъщност последното не е съвсем вярно - чувството глад в последните години е заменено от чувството преяждане с всичко и на всяка цена, сякаш утре някой официално ще отмени удоволствията и летливия нагон за щастие на всяка цена. И тук справедливо надвисва въпросът как се превърнахме едновременно в нация на дребния порив към самохедонистичното, и нация на собствения си малък свят без голяма посока.

Дали беше заради отварянето на големите шлюзи на (само)омразата във форумите и социалните мрежи? Дали беше и е някак постепенно възцарилото се национално презрение към спазването на общи правила на живеене? Дали е гаргантюанският апетит за потребление в самосъздаващата се средна класа? Дали е онова чудомировско и някак заложено в умствения софтуер вечно хитреене, вкорененият опит да измамим системата? Тип „сиромах човек - жив дявол“, което днес е превърнало homo bulgaricus в необратимия егоцентричен „тарикат“ без грам морален компас, без оглед на стратификационните етажи?

Вероятно всичко това вкупом, но и нещо друго - податливостта на пропаганди, били те наши вътрешни или чужди. С дигиталната революция човек би помислил, че общото IQ ще се повдигне правопропорционално на свободния достъп до всякаква информация, но уви, не стана така. Стана обратното - в геометрична прогресия се увеличи споделеното българско нарцистично разстройство, усещането, че всичко ти се полага, а системните усилия са за губещите състезанието на живота. И това стана за макс две поколения - бабите и дядовците копнееха за повече и по-често месо на масата, а внуците и вече правнуците след началото на века не са виждали никаква беднотия. Не виждат впрочем и продължаващото днес неимане  и срамна бедност в определени райони на страната, и как някогашният традиционен порив за съграждане изглежда някак глупашки, лузърски.

Защо оставяме средата около нас да се разпада?

Имам и личен пример - с едно софийско и исторически бедно село, Поповяне, онова с щъркелите, с което съм свързан и кръвно. На хълма над него имаше великолепна училищна сграда, късен виенски сецесион, строена от някакъв човек от селото преди 9 септември, учил във Виена. Представете си Марстън Хаус от „Сейлъм'с Лот“ на Стивън Кинг - надвиснало над селото „имение“, опасано от девствена борова гора. Представете си и стилистичния парадокс какво прави подобна сграда над бедно източношопско село. Днес тази сграда е в полуразруха, прозорците, като по теорията на Джеймс К. Уилсън и Джордж Келинг, са изпочупени, а в цялото село съществува само една жива сила и техника - ресторантчето на центъра, озаглавено явно с намигане „Бистро Поповяне“. И това е на 35 километра от центъра на София. Не ми се разказва какво съм виждал, да речем, в Северозападна България.

Защо го споменавам? Защото в малкия български свят, който ни е превзел културно и всякак, системите за поддръжка и изобщо за обществено добруване за сметка на личното буквално не функционират. И когато се разхождам из развалини в България, винаги се питам защо. Особено заради депресията, която не ми минава и няма да ми мине, след като видях отчасти Полша.

Отговорът, ако ще сме истински антрополози, го няма, или пък в най-добрия случай е сложен. От една страна, храна за изследвания ни дава въпросът „защо не поддържаме средата“, а от друга - трябва да се запитаме за самия начин на мислене на днешния българин с известни възможности. Лесно е да зашием този обобщен образ на евентуалния инвеститор като мисловен потурлия - по-трудно е да проумеем защо въпросният по принцип не облагородява средата, в която живее своя новооткрит квази луксозен живот.

Мисля, че е пак малкият български свят, на когото сме се предали. И сякаш негласно сме се съгласили - поради склонността ни да оставяме живота и събитията да ни „носят“, а не да ги направляваме - защото някой друг ще се погрижи. Все тоя някой друг, все това скиталчество из път, на който не съзирам края.

„Предали сме се да живеем в малкия български свят. И сякаш негласно сме се съгласили с него - поради склонността ни да оставяме живота и събитията да ни „носят“, а не да ги направляваме.„  Снимка: Konstantin Valkov

Каква може да е новата национална идея?

Моето обяснение е свързано с поредното, трето или четвърто натрупване на уж първоначален капитал, което пряко засяга и политическите лидери, които прожектират един и същ модел - влез в политиката, за да си оправиш живота. И те влизат, и влизат.

Ерго, най-трудно се създава нов елит. Знаете - имало е такъв, преди новородените комунисти в края на 1940-те да го изтрепат. После, след 1970-те, криво-ляво се създаде следващ, късен комунистически, след което Овертон като че открехна прозореца. И през него нахлуха предимно нощни пеперуди, които не живеят дълго, но преповтарят един и същи модел. Това на свой ред доведе до усещането, подкрепено и от социалните мрежи, че може и без всеки, че няма никаква нужда от дълго граден авторитет, защото същият този авторитет „пухва“ в нищото, когато вече всеки сам си е непоклатим авторитет тип „тоя па ше ми каже на мен“.

Всичко се свежда до нещо много просто: накъде върви тази държава и има ли там следваща национална идея. Аз съм десен и в червата, и сърцето ми се разбива да го кажа, но въпреки това ми се струва, че би могло като нова национална цел да бъде обявена т.нар. „welfare state“, т.е. държава, която се опитва да потуши поне отчасти неравенствата и поставя социалното благополучие на гражданите си на пиедестал. Парадоксално, но ако нещо подобно стане, десните ще имат field day, т.е. голям празник.

Проблемът е културологичен, а не политически

А защо изобщо говоря за малкия български свят? Много просто - защото ние държавнически и всякак се държим като малки умове в малка държава. Което иначе дори технически не е вярно. Докато самият размах на мисленето е ограничен и малък, няма никога да настигнем дори Литва, камо ли Полша.

Проблемът е културологичен, а не политически. Всички вече копнеят всичко да е просто, да е първо ниво, никой да не се напряга интелектуално. Пролетариите на умствения труд в националните медии смазват всичко по-различно, сякаш са завършили едно и също вечерно училище. И общият морален компас, доколкото го има, сочи през цялото време на югоизток, към изначалното ориенталско.

Ако дори един човек се замисли за това, че съвременната западна култура иска да уравни всички спрямо своите предишни прерогативи, това ще е вид победа. Моето чувство е, че се носим един друг културно през този нов и непоносим свят, в който повелята е, че няма абсолютно никакви авторитети. Дори плувецът Леон Маршан или пък писателят Мишел Уелбек. Или пък че авторитетите вече са тип „за малко“ и вниманието към тях трае секунди, преди да скролнем нещо друго в Инстаграм или ТикТок.

Да не се предаваме на малкия български свят!

И затова говоря за малък български свят. Той е смачкан до топче от големите медии, които отразяват щедро на живо самото нищо - например чутовната тъпотия за полуразпада на ДПС или пък априорно импотентните опити за правителство, но се възбуждат най-вече от крокодила в Ботунец.

Какво да е другото, ще попитате. Например хората, които не искат ориенталски вариант на „развитие“. Хората, които не залагат на глината априори, а на евентуален грънчар, който знае, че сградата на общото ни битие не е едноетажна.

И тук на помощ Уилям Джеймс: съзнанието, казва той, е възможно единствено през екзистенциалното, т.е. през вероятното възможно, което при нас не е много.

Има нужда от излаз от малкия български свят, и то спешна. И да покажем на света, че не сме - ако позволите - инертен материал, за какъвто определени политици ни смятат. Цял живот, поколения наред, живеем сякаш в битността на малки, а то просто не е вярно. И не е честно спрямо един наистина голям български свят, в който можем да направим квантов скок, както го направиха румънците. Накратко: стига с това „малко“ българско, затворено живеене, и още по стига с „който нас мрази, по корем да се татрази“.

Стига с nec plus ultra - разбирането, че сме със скромни възможности и не можем повече от един момент нататък. Но се иска гражданска и всякаква смелост, както и общо предписание накъде да вървим.

Тази смелост я няма, разтрепераните крака са ни завещани от комунизма - да внимаваме с големия брат, да се снишим, да изшикалкавим, да не се изправим пред самите себе си и да си кажем, ами, сбъркахме, ще се покаем, но и ще следваме нов идеал. Кой да е този нов идеал? Много е просто - да внимаваме за отровния социализъм, покълнал в душата на Етиен Лантие, и да не оставяме на произвола на съдбата своите болни и по-бавни.

Накратко, да не се предаваме на малкия български свят, а да го правим голям - с всяко свое действие и мисъл. Толкова ли е трудно?