Анализът е препубликуван от „Свбодна Европа“.

„Трябва да свикнем отново с идеята, че опасността от война е надвиснала над Европа. И това означава: трябва да бъдем подготвени за война, трябва да бъдем подготвени за отбрана. Армията и обществото следва да имат готовност."

Думите са на германския военен министър Борис Писториус, изречени преди няколко месеца. Да се говори за непосредствен риск от сблъсък и война с автокрацията на руския президент Владимир Путин междувременно стана рутинно политическо упражнение.

Това се случва дори в страни като Швеция и Испания. В Швеция - след векове на военен неутралитет, а в Испания - въпреки че това е страна с вкоренена култура на дистанциране от горещите конфликтни точки.
На езика на реторическото клише нарастващата вероятност за пряк конфликт и война с Русия е поредното „ново нормално“.

Този извод закъсня с повече от десетилетие, след като голяма част от европейските елити неколкократно избираха да живеят в геополитическа реалност, която очевидно изчезва.

Най-различни фактори допринесоха за сегашната стратегическа неподготвеност на Стария континент. Сред тях са опиянението от либерално-конструктивисткия подход към въпросите на войната и мира след падането на Берлинската стена и приписването му на всички играчи в международната система. Лекотата и късогледството на енергийната зависимост от Русия и експортната зависимост от Китай бяха отдавна очевидни.

Прекалено далеч отиде „мирният дивидент“ след края на Студената война, както и де факто отказът от „твърда сила“ и нейното използване. Той пък доведе до кореспондираща културна промяна, която не просто обезцени ангажимента към сигурността и нацията, но и улесни дългогодишния отказ да се признае влошаването на международната среда и острата необходимост от реакция.

Отслабването на интензитета и дълбочината на трансатлантическата връзка пък датира още от времето на американския президент Барак Обама, но процесът и неговите последствия бяха в значителна степен игнорирани. Забавено беше ребалансирането по отношение на инвестиции и способности. Немалко европейски армии са на ръба на дисфункционалността.

Антизападната ос

Сега Европа трябва да намери решения на няколко големи проблема. Първият е свързан с нуждата от далеч по-дълбока синхронизация на възприятията за рискове и заплахи отвъд декларативните настоявания в официалните документи и реториката. На пръв поглед завръщането към териториалната война от руска страна и радикализацията на режима на Путин са индикатор за подобен процес. Това може да е устойчиво, но е недостатъчно.
„Старият континент“ ще трябва да разбере, че има срещу себе си ясно оформена антизападна ос (Китай, Русия, Иран и Северна Корея), която е все по-координирана, по-интегрирана, по-единомислеща, по-ревизионистична и с все по-широк периметър на действие.

Нейната консолидация изисква капацитет и воля за противопоставяне, отиващи далеч отвъд подкрепата и солидарността с Украйна. Полицентричността на международната система е по-скоро илюзорна и маскира тази нова реалност.

Вторият проблем е свързан със създаването на глобален обхват и идентичност на външната политика на ЕС. Съюзът трябва да започне да използва своите ресурси, норми и регулации не просто за социализация и сътрудничество с другата страна, но и за пряка защита на собствените си интереси и промяна в поведението.

Търговията очевидно не води до политическа и социална промяна в ответната страна, както дълго време ни убеждаваха някои от старите страни членки. Гарантирането на сигурността в различни точки на света пък ще означава влошаване на стопанските отношения с определени страни, като Китай.

Нещо повече, Европа ще трябва да отхвърли идеята, че по-отдалечените рискове и конфликти не я засягат непосредствено и могат просто да бъдат оставени на регионални играчи или САЩ. Достатъчно е ревизионистичните държави да пренаредят своите региони, за да променят света. Нито общи декларации, нито формални съюзи между тях са необходими за тази задача.

Отношенията със САЩ

Следваща трудност за ЕС е прекалибриране на рамката и отношенията със САЩ в областта на сигурността и отбраната. Най-очевидните ходове са вече в действие: увеличаване на разходите и способностите и генериране на нови синергии. Идеята за „стратегическа автономия“ не обхваща добре нито процеса, нито крайната цел, но „завръщането на историята“ и края на „мирния дивидент“ със сигурност изискват повече капацитет и самостоятелност.

Несигурността около евентуалното завръщане на Доналд Тръмп в Белия дом допълнително усилва тази тенденция, след като аналитични центрове близки до него (Centre for Renewing America и Heritage Foundation) вече пуснаха в обръщение конкретни идеи за намаляване на американския персонал в НАТО и изтегляне на войски.

Но още по-трудната част от това предоговаряне в рамките на евроатлантическата общност е свързано с ангажимента на Европа да участва далеч по-активно по целия глобален терен на противопоставяне, най-вече в Азия и при евентуална блокада или атака срещу Тайван.
Не по-малко важен е и въпросът с институциите както вътре в ЕС, така и между ЕС и НАТО. Очевидно е, че създаването на съюз на сигурността и отбраната е следващата голяма политическа цел, а съвместяването и допълването с НАТО - актуална институционална задача.

В последните месеци именно това се случва на ниво планиране. Разширяването на възможностите за съвместно закупуване на военни ресурси, изграждането на интегрирана военна индустриална база, мултиплициранеto на съвместните производства и разработки между отделните групи държави в ЕС са само част от елементите на поредния макро интеграционен европейски политически проект.

Вече може да се мисли и за операционализиране на клаузата за колективна отбрана в европейските договори. Укрепването на сигурността изисква и множество по-малки и допълващи формати, които концентрират воля и способности в определен географски или функционален аспект. Например - „Люблинският триъгълник“ между Полша, Литва и Украйна.

Военните разходи

Ресурсното осигуряване на новата конфигурация на европейска сигурност и отбрана ще е сред най-сложните ребуси през идните години. Достигането на военни разходи от 2% от БВП е вчерашна цел и няма да бъде достатъчна като ангажимент. Вече се говори за 2.5%, дори 3%, при това в рамките на идните няколко години.

При победа на Тръмп в САЩ, това ще бъде и позицията на неговата администрация. „Мирният дивидент“ приключи и той вече няма способността да възпира войни.

Вече се засилват дебатите за нова вълна от еврооблигации, които да финансират обща програма за реален скок в европейската отбранителна интеграция. Обичайните заподозрени от „пестеливия Север“ засега се противопоставят.
Няма обаче друг бърз механизъм за постигането на поставените цели, които ще трябва да бъдат изпълнявани в условия на нарастващи непосредствени рискове от страна на Москва и нейните партньори. Компромисът е въпрос на време.

Европа прекара прекалено дълго „извън историята“. Прие уникалната ситуация след падането на Берлинската стена за необратима тенденция, за универсална формула за подреждане на общество, икономика и политика. Игнорира все по-очевидните признаци за промяна, за завръщане на агресивния авторитаризъм и автокрация. Дори се опита да бъде „свободен ездач“, прехвърляйки отговорността за сигурността на САЩ и изпадайки в енергийни и експортни зависимости от Русия и Китай.

Сега „историята се завърна“ и Европа дори няма лукса да изпада в дълбока рефлексия. Просто ѝ се налага да реагира бързо на промени, в чиято динамика дори няма висок капацитет за влияние. Поне ако иска да запази и гарантира своята сигурност и просперитет.