По повод Деня на народните будители -1 ноември, Община Хасково и Регионален исторически музей Хасково традиционно представят поредицата "Будителите на Хасково".

Тази година в поредицата влизат част от неразказаните истории на онези будни хасковци, които са превърнали града ни от малко селище в сериозен индустриален център през първата половина на 20 век. Разказите са част от книгата „Неразказаните истории на хасковските търговци и индустриалци“- историческо изследване на д-р Веселина Узунова – гл. уредник в РИМ Хасково.

Следва историята на една от най-видните хасковски фамилии на 20 век – тази, която създава Винарската къща „Тодор Т. Патков“ .

Сред утвърдените през 30-те и 40-те години фирми в Хасково била и винарската къща на Тодор Д.Патков. Името на фамилията дошло от леко клатушкащата се „патешка походка” на повечето от представителите на рода. Съвсем малък, едва 7-годишен, Тодор останал сирак и 11-годишен започнал работа при известните в града търговци и производители на спиртни напитки братя Гикови. Гикови харесали младежа заради неговото трудолюбие, всеотдайност и находчивост и когато той навършил пълнолетие, го направили съдружник. По-късно, Тодор Патков се отделил от тях и започнал сам да произвежда и търгува спиртни напитки на едро и дребно. Оженил се за Надя (Недялка), чиято сестра Кица вече била съпруга на индустриалеца Стойчо Марчев. Двете били дъщери на известния в града търговец и общественик Паскал Сотиров. Успешният старт на търговията дала самочувствие и финансови възможности на Т. Патков да продължи да развива дейността си.

След 1920 г. търговецът започнал да купува парцели в централната градска част. Единият от парцелите, разположен в чаршията покрай главната улица, бил особено важен за търговската му дейност. Граничещо с фурната на Бохор Камхи /известното Калиново здание, а в наши дни сграда на Пощенска банка/, мястото имало излаз на две улици и върху него се издигал търговски пасаж /покрита улица с магазини/, която съединявала главната улица с успоредната й на юг от нея. В пасажа четирите дюкяна били разположени в дясната му част и всички били свързани по-между си. Дълги години тези магазини се давали под наем и заради централното си разположение били много посещавани. Предприемчиво, с дългосрочни планове, Патков изкупувал на етапи всички парцели на ъгъла на улиците „В. Друмев” и „Три уши”. Последният парцел се оказал собственост на турско семейство, което не искало да го продава, но той ги убедил, като им предложил да плати не с пари, а със злато. На закупеното около един декар място в самия център на града, разположено зад сградата на театъра, Патков планирал да издигне красива къща с отделни помещения за винарския си бизнес. Най-напред построил ферментационно отделение, като откъм ул. „Три уши” изградил три по-малки помещения, в които поставил три казана за варене на ракия. Ъгловата част на парцела, бил отреден за мечтаната голяма къща, чийто покрив щял да завършва с кула.

Дълбокото 5 метра мазе на къщата било предвидено за винарска и ракиена изба. Затова при строителството, избеното помещение било изолирано с немски строителен материал ‒ трикозал, доставен за целта от Германия. Облицовката била специална ‒ от железобетон, годна да поддържа целогодишно температура около 16 градуса. Мазилката на избеното помещение била толкова здрава, че и в днешно време не може да се изкърти или надраска. Архитектите на къщата Яню Арнаудов и Александър Стоянов донесли архитектурните планове от Германия, които били напълно в стила на модерното за 20-те и 30-те години германско строителство. Двуетажната къща разполагала с официален вход и широко представително стълбище, което отвеждало към дневен етаж с просторен вестибюл, хол, трапезария и кухненски помещения. Строителството продължило от 1930 г. до 1933 г. и в него били използвани 2000 торби цимент /1 вагон/, който интересен факт Надя, съпругата на търговеца, записала лично в семейната библия.

Производствената част в къщата била изпълнена от немската фирма “Зайц Верке”. Тя доставила пълното техническо оборудване и предлагала да се увеличи площта, а продукцията да се изпраща в Германия. Успешната дейност на фирмата дала възможност на Т. Патков да открие филиал в Кърджали, в съдружие с братя Делчеви. Едър производител и търговец, Тодор Патков работел изключително със закупена суровина. По време на сезона служителите му обикаляли лозарските райони и изкупували грозде. Технологът на производството му Вартан Еронасян Манаки, използвал четирима работника, а през кампанията наемал повече от 10 души допълнителен персонал. Продажбите на готовите напитки обикновено се извършвали на място.

Т. Патков развивал стопанска дейност до 1942 г. Наред с традиционното си производство на вина и различни други алкохолни питиета, той бил дистрибутор на реномираното „Шуменско пиво” в целия окръг. През 1939 г. търговецът купил модерна машина за производство на питиета от Българско пивоварно дружество – Шумен и инсталации за точене на пиво, след като фирмата му станала партньор на Пивоварна фабрика „Тракия” – Ст. Загора. Продавал из целия регион най-популярните и модерни напитки, като новото добре отлежало черно пиво „Салватор”. След 1939 г. Патков често бил посещаван от германските директори на фабрики за производство на пивоварни инсталации “WM Rieper Act. Ges.” – София и „Тео Сайц” от град Кройценах, вероятно свързани с негови намерения за откриване на собствена пивоварна в Хасково. Настъпващите през 40-те години събития затруднявали по-нататъшната дейност на фирмата и към 1942 г. тя прекратила производството и търговията си.

Крупният търговец Тодор Патков бил и най-големият акционер на банка „Доверие”. Разположена в южната част на партера на Даскалдимитровото здание на централния градски площад, тя кредитирала обикновено местните производители и търговци. Когато някой клиент искал заем от банката, разсилният отивал при Патков и само с неговия подпис се разрешавал исканият кредит. От Патков зависело какъв заем ще му бъде отпуснат, като с банковите служители си имали уговорен знак: ако заврънкулката на подписа му завършвала с единица или с двойка, това означавало колебание дали кредитоискателят ще получи или не кредит. Синът на Т. Патков, Димитър си спомнял, често разказвана от хасковци история, която показвала отношението на баща му към икономиите и парите: ”Седели банковите чиновници около мангала и си приказвали. Дошъл кандидат за кредит и започнал разговор. В един момент той извадил цигара да запали и започнал да драска с кибритена клечка. Тогава баща ми му отказал кредит, защото огънят гори, а той клечка пали.” Банката се развивала много добре и през 1943 г. открила свой филиал в Скопие, ръководен от брата на директора Лука Вълчанов и Т. Патков. Сред акционерите на банката се нареждал и хасковският индустриалец Стойчо Марчев.

Успешен индустриалец, Т. Патков и съпругата му обичали да отделят време за семейни почивки, които обикновено прекарвали съвместно с Кица и Стойчо Марчеви и с други свои близки и приятели. Харесвали Хасковските минерални бани и заедно със Ст. Марчев си построили малки къщи – вили за почивка и често посещавали курортното селище. Заедно със Ст. Марчев, децата си и приятели често пътували с автомобилите си и обикаляли известни и красиви места за почивка в България.

Деветосептемврийският преврат преобърнал живота на Паткови, както и на стотици други български семейства, които дотогава се занимавали с търговия и индустриално производство. Доброто обществено и имотно състояние на семейството останало само спомен. Търговецът Патков не получил пенсия и семейството, за да преживява било принудено да разпродава покъщнината си. През 50-те и 60-те години красивата и голяма къща в центъра на града събуждала непрекъснато у някои от тогавашните местни управници трудно удържимо желание да се настанят в нея. С много усилия и притеснения семейството успяло да защити имота си. Стопанската дейност на Т. Патков, макар и прекратена в новите обществено-политически условия, била причина върху синовете му да се упражнява особено тежък тормоз. По-големият син на търговеца ‒ Димитър Патков следвал Финанси във варненската стопанска академия. Когато войната започнала той напуснал академията, завършил школата за запасни офицери. На фронта заминал в състава на 8-ми дивизионен артилерийски полк като офицер за свръзка. След завръщането му от фронта, като син на индустриалец, за него нямало никъде работа. За да изкарва прехраната си, той бил принуден години наред да кове ковчези към църквата. Дори не му било разрешено да вземе шофьорска книжка, а служителите с насмешка му заявявали: ”Книжка за каруцар може, за шофьор – не!”