Представете си, че разполагате с политическа власт. Но не каква да е. Не някакви си там ограничени, "скопени", подчинени на закони и норми правомощия, общоприети като модел сред "либерасткия" Запад.

А абсолютна власт. Възможността с една дума или движение на ръката да изпратите десетки хиляди души на сигурна гибел, да обречете стотици хиляди на тежки страдания и да оставите неизлечим отпечатък в душите на милиони.

Да замърсите, да покорите, да установите пълен контрол над живота на друго човешко същество – това е опияняващо за повечето натури, докоснали се до абсолютната власт. Тед Бънди и Ед Кемпър – двама от най-прочутите серийни убийци и изнасилвачи в САЩ обясняват в редките си интервюта от затвора, че именно усещането за контрол ги е тласкало да преминават дебелата граница между човешкото и животинското отново… И отново… И отново. Накрая неконтролируемата им жажда ги кара да допуснат грешките, довели до тяхното залавяне.

Малцина в историята на човечеството са разполагали с властта на Владимир Путин. 20 години престой на трона на могъща държава с имперски амбиции като Русия може да извърши страшни чудесии с разсъдъка на всеки. Да го накара да повярва, че е възможно през 2022 г. да завладее една от най-големите страни в Европа, която 8 години упорито е адаптирала отбранителните си способности срещу потенциална руска инвазия. Поне докато завалят щедри дарения от оръжие и оборудване от вездесъщия „либерастки“ Запад.

Но целта на този текст не е да изгради психологически профил на създанието „Владимир Владимирович“. Нито пък да захвърли с лека ръка безбройните престъпления, които неговият хищнически режим извърши през изминалите десетилетия с обидно простото заключение, че „абсолютната власт покварява абсолютно“.

Не, сега ни се е паднало чистосърдечно да се подиграваме на кремълското джудже. Не е необходимо да гледаме към разпадащите се отбранителни линии на Русия в Харков или Херсон. Достатъчно е да хвърлим поглед върху срещата на върха на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС) в узбекистанския град Самарканд между 14 и 16 септември. И по-конкретно да изследваме унизителния начин, по който Путин бе третиран от лидерите на останалите "приятелски" държави.

В началото на срещата си със Си Цзинпин Путин влезе в обяснителен режим за войната. Той благодари на Китай за „балансираната позиция“ по казуса със „специалната военна операция“ и изрази готовност да разсее „въпросите и притесненията“ на китайския държавник. Путин също подкрепи позицията на Китай по Тайванския въпрос. Но не получи никакви реципрочни гаранции по „Украинския въпрос“ от другата страна. Речта на Си бе фокусирана върху ползите от стратегическото партньорство между Русия и Китай. Познайте със затварянето на Запада за руските тръбопроводи коя ще е силната страна при бъдещо дълбоко обвързване между Пекин и Москва.

Разговорът на Путин с Нарендра Моди също не премина особено гладко. Индийският премиер в прав текст оповести, че сега „не е време за война“. Той припомни на руския президент, че по телефона вече са водили разговор по този въпрос. Забележителното в случая е не само, че Индия, като един от най-големите купувачи на руско оръжие, си позволява да държи такъв укорителен тон спрямо Русия. Моди традиционно е сред най-обраните откъм остри слова държавни лидери при участията си на международни форуми като срещата на ШОС. Пацифисткият му призив е редно да бъде интерпретиран като сериозно предупреждение.

В миналото Путин често оставяше държавните лидери да го изчакват преди официални срещи на четири очи. Нарцистичната му натура вероятно възприема подобен акт на неуважение като психологическо надиграване над колегите.

В Самарканд именно Путин бе оставен в режим на изчакване. И то неведнъж.

Така той изпита какво е да си от другата, по-слабата страна. И определено не му хареса. На срещата си с Ердоган Путин назова турския президент с титлата "министър-председател". Дали опитен политик като него е способен да допусне толкова нелепа грешка, или пък това е жалкото отмъщение на разстроеното му его – оставяме на вас да прецените.

Но без съмнение в Самарканд Путин бе "пънкнат". Думата "пънк" (punk) има няколко значения – може да се свърже с музикалния жанр, проповядващ съпротива срещу политическия естаблишмънт. Речникът на "Оксфорд" дава още едно определение - "млад мъж, който се държи по груб или насилствен начин". Но търсената от нас дефиниция не присъства в повечето писмени източници.

Владимир Путин е "пънк" според лексиката на средния американски затворник. "Пънк" е слаб, уязвим пандизчия, който не е приет като равностоен член в нито една от затворническите групи. Затова обикновено се превръща в злощастна жертва на съкилийниците си. Без значение за колко силен се смята даден затворник, всеки може да бъде "пънкнат" – да бъде унизен или изоставен от доскорошните си другари на "акулите", след като е проявил малодушие в неподходящ момент.

Моделът на функциониране на американските затвори наподобява системата на международните отношения. И при двете има установени органи, които се борят за съхраняването на реда. Но под повърхността цари анархия.

Десетилетия наред Путин изкусно се възползваше от хаоса в международните отношения. Той разделяше Европа, намесваше се във вътрешните дела на други страни и поръчваше убийствата на критици, включително в чужбина. Може би номерата му още дълго време щяха да бъдат толерирани извън пределите на Русия. Ако не бе решил през 2022 г. да обяви тотална война на грешната държава.

Руският президент попадна в капана на собствената си арогантност и обрече страната си на тежка международна изолация. Затова доскорошният алфа мъжкар, ездач на диви зверове и първи гръмовержец сред диктаторите бе "пънкнат" пред целия свят.

Да, той остава господар на Русия. Още може да поръча убийството/самоубийството на олигарх, да вдигне профилактично присъдата на Навални с 10 години, да спечели убедително президентски избори и да се задържи на власт до сетния си час.

Но извън пределите на владенията си Путин е "пънк". Сладкото усещане за абсолютен контрол, което го съпътстваше през последните 20 години на трона, вероятно е започнало да се изпарява. Каквото важи за царя, с пълна сила се отнася и за неговото царство.

Хищникът се превръща в плячка. А акулите тръпнат в очакване.