"Господи, какви нищожества стоят начело на България" - тези думи прозвучаха в ефира на БНТ, без авторът им да знае, че микрофонът му е включен. Гаф ли беше това или той наистина мисли така? Разговор на Георги Лозанов с проф. Иван Илчев за DW.
Проф. Илчев, като гаф ли трябва да се приема репликата Ви по адрес на председателката на НС Цвета Караянчева? „Боже Господи, какви нищожества стоят начело на българската държава“ - тези Ваши думи прозвучаха в ефира на БНТ, без да знаете, че сте с включен микрофон.
Ако е гаф, не е мой, а на техническия екип. Всъщност исках да споделя това само с режисьора Виктор Божинов, с когото бяхме заедно в студиото. А дали то отговаря на възгледите ми - да, отговаря. И това се дължи на сравнението на качеството на образованието и на опита във властта на доста от нашите политици спрямо същата прослойка в съседните ни държави.
Това Ваше мнение само до управляващите ли се отнася или до цялата политическа класа в страната?
Нека да кажем, че до доста голяма част от нея. Да напомня, че сме единствената европейска държава, ако не се лъжа, в която два от трите най-важни държавни поста са заети от военни, а това съвсем не говори добре за държавата. Да цитирам автора на афоризми Владимир Булатович-Виб: „Когато ботушът почне да мисли, мозъкът трябва да почне да марширува“. Да напомня, че пак двама от тримата не обелват и дума на чужд език и не виждам как могат да се чувстват удобно в Европа, която, както казва Захари Стоянов, „и през плет не са виждали“. И най-важно - как могат да защитават умело българските интереси в нея.
Ботушът и невладеенето на чужди езици ли са недостатъците, които предизвикват крайно острата Ви реакция към нашите политици?
Да прибавим и неспособността им твърдо и аргументирано да защитават собствено мнение. Склонността им да се подчиняват на партийния диктат, докато не наближат избори и не преценят, че ще им е по-изгодно да се „преметнат“ към друга партия, като междувременно не се отказват от депутатския кокал като „независими“ депутати. Или да цитирам едно от последните стихотворения на великолепния поет и мемоарист Кирил Христов, писано през 1944 година:
"Тез джуджета край мен!
А лудеят за власт.
Ако ще би за ден!
Ако ще би за час!"
Доколкото си спомням, единствено Андрей Пантев преди години си позволи да гласува против собствената си партия по въпроса за американската намеса в Сърбия и Косово.
Как по принцип гледате на политиката, склонен ли сте да се съгласите с Юлия Кръстева, че от нея не може да се очаква кой знае колко истина и морал, защото тя „по условие“ е игра на истина и морал?
За съжаление, до голяма степен и аз мисля така и неслучайно винаги през последните трийсетина години съм отказвал предложения да вляза в политиката. Както казвах на мой колега, който един мандат беше депутат, не мога да заема такава позиция, защото сигурно съм страхлив - когато ме призовават да нарека бялото черно, предпочитам да замълча или най-много да кажа, че е сиво, но не и да изкривя душата си в угода на партийната повеля.
В исторически план кои са българските политици, които могат да служат за пример?
За съжаление и те са хора, та затова е трудно животът им да е кристално чист. Пък и става въпрос за лични предпочитания. Българинът като цяло приема по-добре силовите политици - затова са воплите да се издигне паметник на хан Крум в София, който е добър, но жесток военачалник, подложил на нож жителите на Сердика, когато я превзема, а не на княз Борис, да кажем, който с приемането на християнството и азбуката всъщност ни вкарва в Европа. От по-ново време Петко Каравелов ми е много по-симпатичен от бруталния Стефан Стамболов или докаралия демокрацията до охлокрация Александър Стамболийски.
А можете ли да дадете пример за политик, следвал исторически пример?
Проблемът с историческите примери е, че са гъвкави и лесно се поддават на манипулация. Затова Левски е призоваван и от левицата, и от Българския национален легион, и от евреите, и от турците. С други думи, при добро желание всеки може да си намери изгоден пример, който да пригоди към интересите си.
Откривате ли склонност сред историците и сред народа да идеализират миналото за сметка на настоящето? На какво се дължи подобна нагласа?
Бертолт Брехт казваше „слабата памет ни дава сили“ - и е прав. В спомена за миналото митът често подменя реалността.
Кои от политиците на прехода ще останат, според Вас, в историята и ще влязат в учебниците?
Като човек, който познава Желю Желев от детството си (тогава той беше близък приятел на баща ми), въпреки че имам доста резерви към него, съм уверен, че ще остане в историята. Същото, макар и с много уговорки, мога да кажа и за Иван Костов. За съжаление, левицата не съумя да излезе с убедителен лидер.
Политиците по традиция твърдят, че защитават националния ни интерес. Какъв е той към днешна дата?
Навремето казвах на шега, че България започна да отбелязва Деня на независимостта, когато доброволно се отказа от голям дял от тази независимост, като стана член на НАТО и ЕС. Мисля, че, за съжаление, никой от политиците не е дал смислен отговор на това какво всъщност е националният интерес и дали той съвпада напълно с общоевропейския, което всъщност си е чист оксиморон.
А задължително ли е националният интерес да се отстоява във вражда с чужди национални интереси? Какви мисли и чувства поражда у Вас например разправията със северномакедонците на тема история?
Волю-неволю се оказах по средата на тази разпра и нека да кажа, че тя беше подбудена от колегите на запад от нас. Българите, по мое мнение, допреди две години напълно бяха забравили за Македония, бяха доволни да ходят на екскурзия в Охрид, да си купят иконка от манастира „Св. Наум“, да ядат „кебапчини" и да пият „жолта" ракия. Само че се разбра, че жаравата на национализма си е жива, макар и покрита със слой пепел. И бе достатъчно някой да я раздуха, за да пламне с ярък пламък. От самото начало казвах и продължавам да смятам, че със Северна Македония трябва да се отнасяме като към всяка наша съседна страна, да забравим идеите за братство, да забравим мантрата, че самосъзнанието им било резултат едва ли не само от решенията на Комунистическия интернационал и да помним, че не само там, но и при нас и във всяка съвременна национална държава решението какво да помни народът от своето минало се взима и прокарва от държавата чрез нейните институции.
ХАНКО БРАТ
Констатация
до констатацията
Tono
123
АРСЕН ЛЮПЕН
няма ли осакатени
грешно е мнението
toro
да така е
Англия
АРСЕН ЛЮПЕН