Санират панелки с пълна сила и рушат красивите стари къщи от епохата на Третото българско царство. Така е в България - страната, за чиито нови елити определящи са бутафорията, произволът, далаверата. Коментар на Георги Лозанов, DW
Не е за вярване: продължава разправата с политическия и икономическия елит на Третото българско царство, водена от революционния следдеветосептемврийски елит и от криминогенния следдесетоноемврийски елит в тяхното задочно съглашение. Разправата в дълбоката си мотивация е ценностна. За стария елит - на господата, чиито последни представители са физически и морално унищожени от Народния съд и Народната власт, определящи са порядъчността, образоваността, вкусът, честта, признанието… За новите елити - на другарите и на братоците, определящи са насилието, партизанщината, присвояването, бутафорията, произволът, далаверата… Старият елит влага силите си, за да построи държава в следосвобожденска България, докато новите елити я използват за собственото си облагодетелстване: през комунизма - като я превземат "с оръжие", а след падането му - като я подчиняват корупционно.
И настава битка "на живот и смърт"
Има само едно кратко прекъсване в тази разправа, когато веднага след Десети ноември "безхлебниците" от тогавашното СДС се опитаха да хвърлят исторически мост назад към Третото българско царство и да възкресят негови вестници и партии, нрави и ценности. Но бързо и те самите, и историческият им мост отидоха в историята и вече са забравени, почти колкото онези, което се опитваха да възкресяват.
Ако казаното ви звучи прекалено есеистично, достатъчно е да се поинтересувате от съдбата на фамилните къщи, строени през Третото българско царство и останали след собствениците им като свидетелство за техния начин на живот, разбирания и самочувствие. Те, въпреки че често са обявени за архитектурни паметници (само в София има около 1700 такива), не престават да стават жертва на принудително изчезване. Макар и рядко, това предизвиква скандал. И още по-рядко скандалът дава ефект: след битка на "живот и смърт" къщата оцелява. Както преди време се случи с къщата на Яблански (китайско посолство през соца), която е една от най-красивите сгради на столицата, или както сега вероятно ще се случи с друг архитектурен шедьовър - Къщата с ягодите, според уверенията на днешния ѝ собственик Валентин Златев. И както не се случи, да речем, с Двойната къща на Митови, която през 2017 беше разрушена, за да не пречи на бизнес апетитите на Киро Японеца, или с къщата на Иван Гешов, която всеки момент сама ще си рухне. Списъкът е дълъг не само за София, където не беше пощадена дори къщата на Стамболов, а и за Пловдив, Варна, Добрич и т.н.
Рушат различното, градят грозно еднообразие
Има, разбира се, разлика в "справянето" с архитектурното наследство от Третото българско царство след Девети септември и след Десети ноември. "Победилата революция" воюваше идеологически с къщите на буржоазията и ги премахваше "на едро", за да изчезне заедно с тях паметта за частната собственост и за фамилните истории. И да се появят на мястото им празните мраморни площади със задължителния Партиен дом, които да карат индивида да се чувства незначителен и гузен в своите делнични маршрути и лични стремежи. Заедно с това архитектурата на старите къщи в стиловото си многообразие и грижа към детайла бе защита на правото да си различен, докато комунизмът прокламираше равенство, сведено до подобието. Емблема на неговата естетика бяха панелните блокове с еднаквите си фасади, разпределение на апартаментите и дори секциите и гарнитурите в хола, създадени сякаш за да няма какво да те отличава от другите и да разпознаеш като свое. И днес ние с далеч по-голям ентусиазъм ги санираме (нищо, че са строени с 50 години срок на годност), отколкото опазваме малкото останали архитектурни образци от Третото българско царство.
След Десети ноември, естествено, подобна, идеологически мотивирана кампанийност няма. Унищожаването става "на парче" според конкретен бизнес интерес по следния изпитан механизъм: набелязаният архитектурен паметник дълго се оставя без поддръжка и надзор, допуска се разграбването му и пренощуването на бездомници в него, дори може да бъде предизвикан пожар, докато се докара дотам, че да стане опасен и да трябва да бъде разрушен. Целта е на негово място да се постигне максимална разгърната площ, доходът от която да се превърне в кюлчета злато, скъпи коли, дрога, чалга и яхти и пр. В помощ на подобни "бизнес начинания" идва пълната липса на респект към всичко, което не носи пряка материална изгода, в това число и наследената култура.
Мутробарок и други псевдобарокови вариации
Каква пък е присъщата култура на следдесетоноемврийския елит личи по къщите, които строи за себе си - в София приоритетно в полите и подполието на Витоша. Там не отминава модата на мутробарока и други псевдобарокови вариации в духа на "антикизацията" на централния площад в Скопие. Усещането е за културен инфантилизъм - за деца, които са гледали картинки и са си играли с лего. При това без да са се отдалечили от подобието, но то вече не им е наложено, а произтича от собствените им дефицити.
Обезкуражаващо е, че разрушаването на старите фамилни къщи става със съучастието на наследниците им, които и да имат съзнание за символната стойност на наследството си, нямат материални средства да го запазят. Държавата "по закон" ги оставя на произвола на съдбата, а специално Националния институт за паметниците на културата е с толкова оспорен авторитет и намален капацитет, че когато се намесят големи интереси, веднага се превръща в "безгласна буква".
Дали в предизборните си програми някой ще се загрижи за къщите от Третото българско царство преди да изчезнат и в чието рушене се оглеждат най-тежките проблеми на днешното ни общество - нормативният лобизъм, корупцията, лошото образование, соцносталгията… Или любовта ни към миналото ще стига само до историческите разправии с македонците и до новото строителство на стари крепости?
