Когато решим да кажем нещо, дали тръгваме от готова идея, която после “обличаме” в поредици от думи и изречения? Или може би мисълта ни не е напълно формирана, докато не използваме език?

Според първото предположение би трябвало да е възможно да мислим за нещата, дори да нямаме език за тях. Според второто мислите ни зависят напълно — и направо са неразличими, от думите, които използваме. Какво всъщност се случва тук? Въпреки че намирането на надежден и изчерпателен научен отговор е нелека задача, изследвания в психологията и невронауката подсказват някои ясни тенденции.

Мисълта без лингвистични символи е реалност, която за повечето съвременни хора е вероятно непосилно да си представят. В ежедневието си — а в това число, и с четенето на тази статия, ние непрекъснато се сблъскваме със символи, правила и с въпроса какво биха могли да означават те в един или друг случай. В този смисъл дори да се опитаме да си представим какъв щеше да бъде животът ни без езика, рискуваме пак да опрем до него в осмислянето на това преживяване.

Редките случаи на хора без език обаче могат да ни подскажат някои отговори. Въпреки че вероятно си мислим, че само хората, които са с интелектуални дефицити, изоставени или отгледани от нечовек, не развиват лингвистичните си способности, всъщност е възможно юношите и възрастните без тези умения да не са чак толкова рядко срещани.

Преди около 30 години авторката Сюзан Шалер описва в книгата си “Мъжът без думи” случая на глухоням мексикански имигрант, израснал при родители с нормален слух, които не успели да го научат на езика на глухонемите. Това е един от най-подробно описаните такива случаи.

Илдефонсо среща Шалер

“Направи ми впечатление, че изучаваше устите на околните… сякаш чудейки се какво се случва… Приближих се до него и използвах знаци, за да му кажа: “Здравей. Името ми е Сюзан”. Той се опита да го повтори и ми отвърна с неправилно произнесено: “Здравей, името ми е Сюзан.” Очевидно беше, че той не разбираше какво прави. Не беше език… [Макар и да се виждаше,] че той беше доста интелигентен и наистина се стараеше.”

Това споделя Сюзън Шалер за първата си среща с мъжа, който по-късно ще нарече Илдефонсо. Лишен от концепцията за език, Илдефонсо дотогава прибягвал до копиране на действията на онези около него като начин за оцеляване. Тази стратегия, уви, му пречела да се научи на знаците, защото блокирала опитите да се завърже разговор с него. Казано по-технически, той се държал сякаш е засегнат от разновидност на визуалната ехолалия или ехопраксия — когато пациентът просто копира действията, които вижда:

“Той само гледаше да копира каквото правех. Но лицевото му изражение неотменно задаваше въпроса дали прави онова, което би следвало да прави… Беше изключително фрустриращо. И продължаваше ден след ден. Тогава ми дойде идея… Реших да спра със стремежите да завържа разговор с него. Вместо това започнах да преподавам на невидим ученик. Сложих един стол и започнах да преподавам на него. После трябваше да сменя ролята си с тази на ученика. Местех се в другия стол и така ученикът можеше да отговори на учителя. Правех го отново и отново. И игнорирах момчето. Спрях да го гледам.”

Дори с подобна блестяща идея, пътят се оказал труден и Шалер започнала да се чуди кой от двамата ще се откаже първи. Накрая обаче се случил неочакван пробив:

“Видях движение. Спрях. Говорех на празния стол, но с периферното си зрение забелязах нещо да се движи. Погледнах към Илдефонсо и той беше вцепенен. Беше се разположил на стола… Лицевото му изражение беше коренно различно от онова, което бях виждала досега. Беше изпълнен с удивление!… И тогава [този 27-годишен мъж] започна да сочи към всичко в стаята и се разплака… Сякаш не беше виждал прозорец досега. Прозорецът се превърна в нещо различно, щом беше прикачен символ към него. Но именно символ със споделена природа. Той би могъл да каже “прозорец” на друг утре, с който дори не се е срещал все още! И те ще знаят какво представлява прозорецът…”

Щом усвоил достатъчно на брой знаци, за да се разговаря с него, Шалер решила да попита мъжа за неговия личен опит и как преживяванията му са се променили след откриването на лингвистичните символи. Той обаче упорито отказвал да говори за това.

“За него представлява тъмното време. Когато и да го питам, а съм го питала много пъти през годините, той винаги ми отвръща с образа на бавноразвиващ се: устата му зейва, долната му устна се смъква… Прави нещо безсмислено с ръцете си, все едно: “Не знам какво се случва”. И винаги се връща към “бях глупав”.

Вгледаме ли се по-внимателно в описанията на Шалер, можем да открием, че както теоретичните модели за “първенството на езика”, така и за “първенството на мисълта”, не успяват да уловят изчерпателно случая на мъжа. Според нея мозъкът му е бил постоянно ангажиран с решаването на едни или други проблеми — откъде да вземе пари — дали работейки, или просейки, да намери храна и подслон, както и начин да се свърже с хората, с които не може да общува.

Идеята за “идея”

Шалер отчита, че Илдефонсо все пак е разбирал някои символни явления — като например изпълняването на роля. Разполагал е с представа за т. нар. “мачовско поведение”, защото е могъл да го види около себе си. Но други неща — недостъпни за сетивата, оставали загадка. Тя цитира като пример понятията за “история” или имигрантски патрули. Разбира се, бихме могли да предположим, че е имал такива трудности, защото не всички символи са равни и някои символи са с по-условен характер. Или защото включват други символи в себе си.

През по-голямата част от времето си не забелязваме, че немалко от нещата, които за нас са станали тривиални и интуитивни, съдържат заплетена и протяжна конструкция от символи и преживявания (можем лесно да го усетим в научен текст: например няма как да разберем "правилото 68–95–99.7” в статистиката, ако не знаем фундаменталните теореми на висшата математика или не знаем как се интегрира чрез полярни координати, което, на свой ред, предполага да знаем какво е функция и т.н.).

Ето какво разказва Шалер за преподаването на идеята за “идея”:

“Как един човек без език би могъл да има каквато и да е представа за случващото се в главата? И все пак аз се надявах, че разполагаме с достатъчно количество културни препратки, а той беше старателен… Показвах му, че имам идея в главата си, допирайки юмруците си до нея. И после я хвърлях към неговата глава, разтваряйки дланите си. Тогава се превръщах в ученика, хващах идеята и я прибирах в главата си.

Изпълнявах толкова вариации, колкото можех да измисля, отново и отново, часове и дни наред. От време на време хвърлях поглед към него и понякога изглеждаше изморен, понякога фрустриран, а понякога сякаш съм се побъркала”.

В известен смисъл, разбира се, че държанието й е било абсурдно. Представяла е идеите като субстанция в главата, която може да се появи от нищото и да се предаде в главата на другия. Целта й всъщност била да използва това понятие като отправно за въвеждането на понятието за език.

Същото се повторило и при преподаването на идеята за ход на времето. Веднъж усвоил я обаче, у Илдефонсо се развило и запазило чувството, че ковенционалният начин за броене на времето е странен и не особено логичен, в сравнение с предпочитания от него: следването на слънцето и сезоните.

Отвъд силното затруднение на Илдефонсо да разбере идеята за “идея” или как английският език описва времето, той се справял добре с разнообразни практически задачи, което подсказва, че не е имал интелектуални дефицити. Все пак той намира начин да оцелее до зряла възраст, да прекоси границата на САЩ, да се предпази от пътни инциденти или гладна смърт. Нещо повече, оказва се, че индивидите без език в неговото обкръжение имат начини да общуват помежду си, без да използват лингвистични символи.

Дори може да се каже, че научаването на език поставило Илдефонсо в изолация от останалите:

“Единственото, което той каза и което намирам за удивително и пораждащо повече въпроси, отколкото отговори, е, че преди е могъл да си говори с неговите лишени от език приятели. Те се откриват през годините. Той ми сподели: “Мисля различно. Не мога да си спомня как съм мислел преди.”

В този смисъл езикът представлява не просто допълнение към неговия мисловен репертоар, но и води до изтласкването или прекъсването на други форми на мислене и взаимодействие. От гледна точка на основаващия се върху символите съвременен свят такава възможност би могла да ни се стори слабо вероятна. Предпочитаме да мислим за себе си като мисловно завършени.

Илдефонсо и другите лишени от език хора обаче е трябвало да открият как да компенсират своите трудности. Не би било уместно да определим тяхното неезиково мислене като просто по-примитивно в сравнение с нашето или доближаващо се до детското, защото зрелите хора без езикови способности показват доста по-високо функциониране от едно 4-годишно дете, например.

Как обаче неезиковата зряла мисъл би могла да работи, какво включва в себе си и т.н., си остава загадка заради вероятността подобни спомени значително да се изменят или размият с научаването на език.

Езикът в мозъка

Критици на работата на Шалер отправят опасения, че не е приложила достатъчно прецизна методология и че е прокарала художествени похвати, дискредитиращи описаните резултати. И все пак нейните наблюдения са в съгласие с невронаучни анализи като този на Федоренко и Варли, например.

Различни изследвания с пациенти, засегнати от афазия, стигат до извода, че езиковите способности като цяло нямат връзка с процеси като решаването на логически задачи, съхраняване на елементи в краткосрочната памет, разсъждаването върху мислите на другия, прилагането на математически операции, слушането на музика и т.н.

Причината, която се посочва от авторите на анализа, е, че понякога мрежите от неврони или областите за способностите може да се доближават при разположението си в мозъка, но все пак остават сравнително отделни.

Прилагането на мозъчно изобразяване потвърждава, че при осмислянето на изречения — което е боравене с език от по-висш порядък, се увеличава избирателно дейността в области от страничната част на левия преден и темпорален кортекс (фигура 1). И настъпването на увреждане в тези области, макар и да води до проблеми с разбирането и произвеждането на език, не създава проблеми при други видове сложна мисъл.

Например някои пациенти с тежки езикови увреждания, които Варли и неговите колеги изследват през годините, продължават да играят шах, въпреки сериозните си трудности с разбирането и произвеждането на език. Шахът, както пишат в анализа си Федоренко и Варли, е несъмнено въплъщение на човешката интелигентност и способност за разсъждение, изисквайки силно внимание, работна памет, планиране, дедуктивно мислене, потискане на импулсите и др.

От друга страна, Ревербери и неговите колеги описват пациенти с тежки увреждания в префронталния кортекс и проблеми с дедуктивното мислене, които обаче показват запазени езикови умения. Следователно работещата лингвистична система не е необходима или достатъчна, за да се разсъждава добре.

По думите на изкуствоведа Том Лубък, който публикува мемоар за постепенната загуба на езиковите си способности заради мозъчен тумор: “Езикът, с който мога да опиша нещата около мен, е много скромен и ограничен. Мислите ми, когато погледна към света, са необятни, ясни и нормални, същите каквито бяха преди. Преживяванията ми за света не станаха по-непълноценни заради липсата на думи, в тях няма промяна”.

Заключение

Въпросът за връзката между езика и мисленето е древен и спорен. Резултатите, събрани както с качествени, така и с количествени научни методи обаче подсказват, че това са отделни и пресичащи се на места явления. В този смисъл езиковата ни система е само един от разнообразните начини да “изобразим” реалността в главата си, който има своята полезна роля за нас, но е също така възможно да ограничи нашия опит.

Използвани източници:

Downey, G. (2010, 21 юли). Life without language. Neuroanthropology.
https://neuroanthropology.net/2010/07/21/life-without-language/

Fedorenko, E., & Varley, R. (2016). Language and thought are not the same thing: evidence from neuroimaging and neurological patients. Annals of the New York Academy of Sciences, 1369(1), 132–153. https://doi.org/10.1111/nyas.13046