С изгряването на Венера на вечерното небе си припомних един забавен анекдот, свързан с близък мой приятел, а именно Джордж Лови - добре познат лектор по астрономия, който почина през 1993 г.
Една вечер, по време на открито наблюдение в обсерваторията на колежа "Бруклин" в Ню Йорк, телескопът беше насочен точно към Венера, която демонстрираше деликатна форма на полумесец по това време. Няма да забравя един студент, който гледаше през окуляра на телескопа и упорито настояваше, че това е Луната. Когато Джордж посочи небето с цел да покаже, че Луната я няма, студентът отвърна: „И какво от това? Не е ли телескопът уредът, който ви показва неща, който не можете да видите без него?“
Тази история ме накара да се замисля за редица популярни заблуди в астрономията. Това е моят личен списък, съдържащ десет такива, без да са подредени в определен ред.
1. Защо повечето метеоритни дъждове всъщност не „валят“?
Когато медиите съобщават за предстоящ метеоритен дъжд, първото нещо, което хората си представят сигурно е небе, от което се изсипват метеори като вода от маркуч.
За съжаление, в почти всички случаи средната стойност на метеоритния „душ“ е много по-малка от очакваната. Обикновено ако сте навън в ясна нощ може да видите между три и шест „падащи звезди“ в рамките на един час.
В някои определени нощи почасовата ставка може да бъде малко по-висока. При тези случаи астрономите казват, че „метеоритния дъжд“ е в ход. В средата на август или средата на декември, например може да забележите, че метеоритите са в сравнително изобилие (по един на минута). Всъщност през тези месеци на годината условията за наблюдение на „падащи звезди“ са най-добри, макар че едва ли бихте забелязали когато „метеоритния дъжд“ е в ход. Галерия със снимки от този небесен спектакъл може да намерите тук.
Има редки случаи, при които Земята взаимодейства с гъста следа от прах наскоро оставена от преминаваща комета. При наблюдението на този феномен метеорите изглеждат сякаш буквално се изливат от небето. За съжаление такива възможности са рядкост. На 31 май 2022г. обаче, може да получим шанс да станем свидетели на истинска „буря“ от метеори, с потенциални темпове от няколко хиляди „падащи звезди“ на час. През тази нощ Земята може би ще премине през гъст облак от прашни отломки, който остана след разпадането на неизвестна комета през 1995г.
2. Могат ли изкуствените спътници наистина да бъдат видяни с невъоръжено око?
Определено! В действителност много хора са изненадани от факта, че обекти в орбитата на стотици километри над главите ни могат лесно да бъдат наблюдавани без употребата на бинокъл или телескоп. От пускането на първия спътник, „Спутник“ през 1957 г. до наши дни, броят на апаратите в космоса е нараснал главоломно. В момента има около 10 хил. сателити в орбита около Земята.
Ако излезете навън и започнете внимателно да проучвате небето в часовете, близки до зазоряване ще имате уникалния шанс да чакате не повече от 15 минути, за да видите някой случаен сателит в орбита. Повечето са твърде бледи, за да се видят с невъоръжено око, но няколкостотин от тях са достатъчно големи и се намират на не много голяма височина над Земята (160/640 км), за да бъдат забелязани с просто око. Галерия със снимки може да намерите тук.
Сателитите са видими през нощта, защото са осветени от слънцето. Обект, навлизащ в сянката на Земята веднага изчезва от поглед и преследва някаква невидима пътека, докато отново не бъде огрят от слънчевата светлина.
Международната космическа станция е най-яркият обект, направен от човека пътуващ около планетата ни. В орбита около Земята на средна височина от 355 км, тя изглежда, че се движи толкова бързо, колкото свръхзвуков самолет. Може да ви прозвучи невероятно, но тя прекосява небето за 04:58 минути. Възможността да бъде объркана с други въздухоплавателни обекти е голяма, като астрономите споделят, че в някои случай може да изглежда като съперник на Венера по отношение на блясъка, който отразява.
3. Защо кометите не създават впечатлението, че се движат бързо?
Преди да получите отговор на този въпрос, помислете върху това: Виждали ли сте някога Луната да се движи подобно на метеор? Отговорът, най-вероятно е не. Въпреки че най-големия естествен спътник на Земята се върти около нея с над 3200км/час, нейните орбитални движения са едва доловими за човешкото око.
Луната сякаш пълзи в диапазона около собствената си широчина на изток срещу фона на звездите. Същевременно ярка комета, видима с просто око може да се движи с десетки хиляди км/час през вътрешната Слънчева система. Разстоянието, на което може да се намира обекта от Земята вероятно ще се измерва в десетки милиони километра.
Така че, докато някоя ярка комета наистина създава впечатлението, че се движи, то това е резултат от разстоянието, на което се намира от Земята. Само че, при появата й нощем (само тогава можем да я видим) ще изглежда сякаш едвам помръдва заради фона на звездното небе. В крайна сметка се оказва, че комета, която се движи в небето по начин, подобен на този на Луната (или останалите планети например) може да ни заблуди, че това летателния път някой метеор.
4. Вярно ли е, че през юли е по-горещо, защото сме по-близо до Слънцето?
Грешка! Всъщност Земята е в най-далечната си точка от Слънцето в началото на юли и е най-близо до него в началото на януари. Разликата в разстоянието между нашата планета и „огненото кълбо“ между тези две крайности е около 5 млн. км, което прави разликата в лъчиста топлина, получена от Земята близо 7%.
Ето защо за Северното полукълбо някои ще приемат, че тази разлика има тенденция да затопля зимата и да прави лятото по-прохладно. Само че, вместо това, голямата суша в Северното полукълбо всъщност работи по другия начин и е склонна да предизвика по-студени зими и по-горещи лета от тези в Южното полукълбо.
5. Защо Полярната звезда не е най-ярката?
Когато бях малък, помня как един от чичовците ми ме изведе навън в една много ясна нощ, посочи една блестяща синьо-бяла звезда точно над главата ми и каза: „Виждаш ли? Това е Полярната звезда.“ В последствие обаче разбрах, че това е звездата Вега, петата най-ярка звезда в цялото небе.
Polaris или Полярната звезда както е по-известна може би е най-важната звезда, която се вижда в северното небе. Много от хората обаче я смятат и за най-ярката, което на практика не е така. Всъщност тя се нарежда чак на 49 място по яркост сред останалите звезди. Оказва се обаче, че Polaris е и най-близката „звезда-роднина“ на северния небесен полюс.
Само видима ширина от 1,5 пълни луни разделя Polaris от оста на въртене директно на север, около която звездите се въртят ежедневно. Интересен факт е, че заради клатушкащото се движение на оста на Земята (наречено „прецесия“), небесните полюси ще привлекат още по-близо Полярната звезда (най-близката дата е 24 март 2100г.). След това, с напредване на времето, тя постепенно ще се отклони от него. В действителност след около 12 хил. години, нашите потомци ще виждат Vega като Полярната звезда. Чичо ми, със сигурност би бил щастлив да чуе това.
6. Защо няма Южна звезда?
В интерес на истината има Южна звезда, но за разлика от Полярната, тя е доста по-малка и по-бледа. Това е Sigma Octantis намираща се в много забутаното южно съзвездие Octans. Всъщност това е Polaris на южното небе. В някои текстове дори я наричат Polaris Australis, въпреки че по яркост е едва 1/25 от реалната Полярна звезда.
Северняците сигурно се чудят как хората в южното полукълбо намират пътя си без ярък пътеводител какъвто е Polaris. За тази цел те обаче разчитат на „Южния кръст“ (най-малкото от 88 модерни съзвездия, но и също едно от най-отличителните), където по-дългата линия от точки почти точно описва посоката към южния небесен полюс.
7. Необходимо ли е да чакаме 400 години, за да видим пълно слънчево затъмнение?
Не, освен ако не сте планували някое пътуване, например. На всеки 18 месеца някъде по земната повърхност може да се наблюдава пълно слънчево затъмнение. Това прави почти по две затъмнения на всеки три години.
За съжаление, траекториите на слънчевите затъмнения имат този лош навик да се появяват над слабо населени райони или дори над океани. Освен това, въпреки че дирята на едно слънчево затъмнение може да „пробяга“ няколко хиляди мили или повече, широчината му едва достига стотина мили. Галерия със снимки може да намерите тук.
Така че, шансовете на всяко едно място на Земята да бъде свидетел на слънчево затъмнение са реални, но със сигурност ще трябва да почака доста дълго време – близо 400 години (или 375, за да бъдем точни). Не бива да забравяте обаче, че тези четири века само статистическа величина.
Всъщност пътищата на различните затъмнения ще се кръстосат над определено място, така че чакането не бива да е толкова дълго. Например, съвкупността на пътищата на предстоящите затъмнения през 21 август, 2017г. и 8 април, 2024г. ще се пресекат в една зона, която обхваща различни части от южен Илинойс, западната част на Кентъки и югоизточната част на Мисури. Така че, ако имате късмета да живеете в този регион ще имате шанса да наблюдавате две слънчеви затъмнения в рамките само на седем години.
В другата крайност можем да цитираме случаят на Бермудските острови, където последното слънчево затъмнение е било на 30 август, 1532г., а следващото се очаква да бъде на 16 февруари, 2352г.
8. Защо пролетното равноденствие вече не се появява на 21 март?
Това не ви изглежда редно, нали? Имам предвид, че когато повечето от нас са растяли, първият ден от пролетта известен още като пролетното равноденствие (в Северното полукълбо) е идвал на 21 март, а не на 20-ти. Нали? Сега изведнъж всяка пролет започна да идва на 20 март. Как се случи това?
През ХХ век на Гринуичкия меридиан, Англия, пролетното равноденствие е дошло на 21 март не по-малко от 58 пъти (39 пъту между 1901г. и 1951г.). За Северна Америка през целия ХХI век равноденствието ще дойде не по-късно от 20 март. През 2012г. за тези от вас, които живеят в планинските и тихоокеанските времеви зони, пролетта официално ще пристигне на 19 март. В действителност това ще бъде най-ранната пролет от 116 години насам.
Има няколко фактора, които отчитат смяната на датата включително и различията в Грегорианския календар; прецесията или „поклащането“ на оста на Земята и притеглянето на гравитацията от другите планети, които все така леко влияят на местоположението на Земята и нейната орбита. Интересен факт е, че в Северното полукълбо в момента пролетта намалява с около една минута на година, а зимата с почти минута и половина за същия период от време.
За сметка на това обаче лятото привлича към себе си тази изгубена от пролетта минута, а есента приема изоставането на зимния сезон. На практика зимата е най-краткия астрономически сезон като продължителността му продължава да намалява и се очаква да достигне минимална стойност от 88,71 дни до 3500 година.
9. Вярно ли е, че полумесецът е ярък колкото пълнолунието?
Напълно логично е да очаквате, че когато луната е наполовина осветена (в първата или последната част на цикъла си) следва да не е толкова ярка, колкото при пълнолуние.
В действителност ако Луната беше плоска като бял лист хартия или екран за прожектиране, то тогава яркостта на повърхността и би била еднаква навсякъде. Само че това не е така.
Луната е сфера и като такава, количеството отразена светлина от слънцето на единица площ намалява към терминатор, който е разделителната линия между светлите и сенчестите райони на една планета. Близко и особено по протежението на терминатора, различни планини и камъни разпръснати по територията на лунния пейзаж хвърлят безброй сенки. Това придава на Луната ефект, при който тя изглежда по-светла по краищата си и близо до тях, но по-тъмна откъм терминатора. Галерия със снимки може да намерите тук.
За разлика от това, при пълнолуние слънцето грее право надолу и практически осветява цялата лунна повърхност (с изключение близо до краищата й), така че въобще да няма сенки. Вярвате или не, но са необходими едва 2,4 дни от пълнолунието, за да може самата тя да свети наполовина по-ярко. Когато луната е в първа фаза от цикъла си, тя достига яркост от едва 9% отколкото когато е пълна. В последната фаза дори е още по-слабо осветена – 8% – заради по-голямата площ на лунните „морета“ откъм осветената част.
10. Вижда ли се с телескоп през облаци?
Разбира се, че не! Въпреки че има хора, които откровено вярват, че телескопа е в състояние да им разкрие обекти, които са замаскирани от облачна покривка. За да ви го докажа ще ви дам два примера:
През декември 1973г. бе организирана специална срещa в долната част на Манхатън, където в ранни зори се бяхa събрали любители астрономи, за да наблюдават новооткритата комета Kohoutek. Потенциалните зрители са били поканени, за да видят кометата през различни телескопи, последвана от късна закуска. Оказало се обаче, че по време на срещата времето било безнадеждно облачно, но все пак хиляди хора отишли с надеждата да се насладят на обещания оглед на кометата, въпреки неприветливото време.
След като един от астрономите обяснил на събралата се тълпа, че кометата не се вижда, попитал дали има някакви въпроси. В отговор на въпроса му някой се провикнал: „Добре ами какво правим сега?“ Астрономът просто се усмихнал и отговорил: „Време е за закуска!“
Точно една година по-късно, през декември 1974г. частично слънчево затъмнение се появило над по-голямата част от Северна Америка. В Ню Йорк, местните астрономически клубове се събрали на палубата за наблюдение на 86-я етаж на Емпайър Стейт Билдинг. Голям брой журналисти също присъствали, за да отразят подобаващо специалното събитие.
За съжаление обаче солидни сиви облаци напълно закривали всяка възможна гледка към слънцето (някои приписват тази заслуга на факта, че денят бил петък 13-ти). Един репортер от местна радиостанция, който дошъл секунди преди прогнозирания връх на затъмнението си проправил път през тълпата и попитал през кой телескоп може да погледне, за да види явлението.
Когато му било обяснено, че няма да може да види затъмнението заради облаците, той попитал с раздразнение, „Искате да ми кажете, че дойдох до тук за нищо?“
В крайна сметка облаците засенчиха слънчевото затъмнение и така репортерът остана неприятно изненадан, че и най-модерниите телескопи не могат да му осигурят добра гледка. Ако питате мен, това е най-голямото покриване след „Уотъргейт“.
Джо Рао за Space.com
Джо Рао работи като инструктор и гост лектор в Hayden Planetarium в Ню Йорк като освен това пише и текстове на астрономически теми за New York Times.
