Автор:Гергана Стойчева-Нуша

Спомням си една майска вечер в спретнат немалък клуб в Мюнхен. Мерилиън (Marillion) представяха албума „Somewhere Else" (2007) и тъй като не бяха предвидили никакво приближаване до нашите географски ширини, се наложи да се разходя до баварската столица. Няма да забравя каква енергия струеше от сцена и от публиката. Нищо, че бяха германци – феновете на арт рок иконите са от особено тесто (едва ли е нужно да напомням решителната им роля в осъществяването на щатската част от турнето "This Strange Engine" и в появата на "Anoraknophobia" именно заради тях).
Затова бях сигурна, че концертът на групата в Зимния дворец снощи не може да е нищо по-малко от изключителен. В специалното интервю за "MySound.bg" Стив Хогарт (Steve Hogarth) бе споменал, че може да чуем и по-стари парчета, предвид първото идване изобщо на групата у нас. Стана ясно още нещо: че мениджмънтът на бандата се е допитал до български фенове за мечтания сетлист. Не оставаше нищо друго, освен да се разположим удобно в залата и да тръпнем в очакване.
Двадесет минути след първоначално обявения час 20.00 сцената притъмня – колко ли ревюта са започвали така – и на нея изскочи Ейч под звуците на „Splintering Heart" – традиционно откриващо парче за концертите им (от "Holidays In Eden", втория албум на Ейч с Мерилиън). Когато се появи и Стив Ротъри (Steve Rothery), приветстващият грохот от залата достигна втория си пик. След него се настаниха и останалите (Йън Мозли, Пит Треуавас, Марк Кели) и картината под прожекторите се нареди. Освен Ейч може би, който не можеше да си намери място, беснееше по сцената, играейки какви ли не роли и оживявайки песните не само с феноменалния си глас, а и с пълно вживяване в персонажите.
Тази група има късмета да притежава двама от най-интересните и многолики фронтмени на времето ни. Харизматичният Фиш, чийто музикантски талант се съревновава с поетичния му – лириките на парчетата имат своята абсолютна стойност дори и извадени от музикалната си обвивка, което далеч не е толкова често срещано. И Ейч, който на сцената сякаш живее на границата с лудостта – на музиканта, на артиста, на твореца.
След „Splintering Heart" закономерно би трябвало да чуем нещо от новия албум, но не – групата ни върна почти в зората на времето с "The Uninvited Guest" от първия албум на Мерилиън с Ейч – "Seasons End", последвана от бисерчето на "Anoraknophobia" – "Between You And Me".

После дойде моментът, който очаквам с нетърпение на техен концерт – "Man Оf А Thousand Faces". Любимата ми песен от цялата дискография на Мерилиън с Ейч, върховата точка на емоцията, по моему. До този миг бе станало ясно, че и публика, и група дават всичко от себе си и са достигнали състоянието на онова перпетуум мобиле, при което енергията и любовта от сцената потичат към залата, тя ги връща на талази към музикантите и кръгът се завърта. До безкрай. Усмивките по лицата на Ротъри и Треуавас и откликът на стотиците в Зимния дворец на всяка песен илюстрираха нагледно особеното взаимодействие, магията на връзката между Мерилиън и нехните почитатели.
Разходката из дискографията продължи с парче от шедьовъра "Marbles" ("Fantastic Place") и с "The Man From The Planet Marzipan" от новия албум - "Happiness Is The Road" (2008). Мислех, че оттук нататък ми остава да се нося на вълните на емоциите, приближаващи се все повече до точката на щастие, да отмятам мислено през кои албуми минаваме и да се наслаждавам на всичко около мен в блажено вцепенение.
Защото, нали, знам какви великани стоят на сцената, виждала съм на какво са способни и не се удивлявам, а просто очаквам. Да, ама не би. След края на "Out Of This World" прозвучаха тонове, които не съм и предполагала, че някога ще чуя на концерт на Мерилиън. Какво не съм предполагала, направо си знам, че няма да стане! Въпреки че всичките въпроси в интервюта за „няма ли да изсвирите нещо по-старо" всъщност визират именно това, но не смеем да си признаем. Факт е, че „Светлина в ключалката" – както бе преведена в една книжчица за рок музика навремето - "Kayleigh", е песента, която първа изниква в съзнанието на всеки, спомене ли се Мерилиън. Тъй като е от ерата на Фиш, закономерно не се изпълнява от Ейч (не че не се е случвало изобщо, но не и в последните години).
Невероятно. Не толкова заради песента, а заради жеста. Разбира се, залата пее с пълно гърло, а музикантите си умират от удоволствие. И сигурно са се подсмихвали при мисълта какво следва. А то бе „Sugar Mice". Тук мога да кажа, че е любимата ми песен от периода на формацията с Фиш. Че така се надявах да я чуя на концерта му през 2005. Че бе изпята по чудесен начин, напомнящ едновременно Фиш и все пак оставащ си Хогарт. Че... Но не е необходимо. Просто – те направиха „Sugar Mice". Изобщо няма да е преувеличено, ако кажа, че това е достойно за поклон. За сълзите в очите. За сладката болка. За възхищение.
Шоуто продължи с разходка на групата из дискографията им и на Ейч - из сцената. Интересно е, че чухме доста от „Holidays In Eden" – последователно изпълнени трите последни парчета от албума. Финалът – традиционно – дойде с „Neverland" – затварящото от „Marbles". И френетичните викове на публиката, които върнаха бандата за – пак традиционно – „Easter" и „The Space" (това вече не беше нито традиционно, нито дори очаквано, а направо поредната изненада). Истинският финал настъпи с „Happiness Is The Road" – едва второто парче от новия едноименен албум, любимото на Ейч от този проект и особено подходящо за финал.
Хогарт накара публиката да пее рефрена десетки пъти и тя не му отказа това удоволствие. Стените на залата се гърчеха под напора на хилядите гласове, Ейч се усмихваше широко... А в моята глава са завъртя цитат от "Man Оf А Thousand Faces".
Да, това е „the voice of humanity".