2020-а няма да бъде година на обрати, вкл. в България. Изборът на Гешев показа, че ГЕРБ и ДПС добре са си разделили държавата. А единственият шанс за предсрочни избори е ако горе се скарат, както при рухването на КТБ.

Прогнозата е на проф. Ивайло Дичев: 

Интересните предсказания са апокалиптичните – те карат читателя да отделя ободряващи количества адреналин, а когато не се сбъднат бързо да ги забравят с благодарност, че се е разминало. Интересни са и ярко оптимистичните, защото там пък предсказателят - политолог, икономист, метеоролог - се поставя в позиция на наивник, а това дава повод за подигравки. Аз тук се каня да бъда скучен: най-вероятно е годината, която започва, да не донесе големи обрати.

В България - година без (предсрочни) избори   

Да започнем с България. Това ще е една от редките години без избори. Властта преодоля кризата с апартаменти и тераси; някак залъга медицинските сестри, които Меркел и без това вика на работа; на път е да тушира и напрежението около пресъхналия Перник като пусна напред министър Караниколов, който очевидно е непричом, а търсенето на истинските виновници отложи за неопределеното време. Вярно, че с театралното излизане на „Атака“ от коалицията мнозинство вече няма, но изборът на Гешев показа, че ДПС и ГЕРБ добре са си разделили държавата. Отваря се поле за шантаж от дребни играчи, но г-н Борисов знае как тихомълком да се справя с такива ситуации.

Повечето медии бяха кооптирани от властта и услужливо пускат димки за джендъри и норвежки кръвопийци; на протести вече рядко виждате повече от сто-двеста човека, а технологията на контра-протеста обезсърчава допълнително. В БСП не се очертава лидер, който да оспори властта на злополучната г-жа Нинова; с общопартийното гласуване тя си осигури служебна победа и съответно по-нататъшно обезличаване на партията. Няма единен лидер и дясната опозиция, барикадирана в центъра на София. Още не виждаме кой, отвъд сценаристите, участва в партията на г-н Трифонов, а защо обсъждат хипотетичен бунт на Цветанов, аз не разбирам. Всъщност единственият шанс за предсрочни избори е май там горе да се скарат както стана при рухването на КТБ - но тази тема оставям на психолози и астролози.

Нова икономическа криза?

Една неизвестна, това е икономическата криза, която очакваме от миналата година. Растежът вече боксува, Брекзит удари Европа, а безумните търговски войни на Тръмп – света като цяло. Очаквана корекция или срив? Икономистите залагат на първата заради все още нулевите лихви, новите технологични и зелени пространства за инвестиране, а и самата американска икономика, която поглъща парите ни като черна дупка. Дори да има срив, той ще достигне до нас с година закъснение (2008-а ни удари през 2009-а). Както знаем нарасналият ни оптимизъм не е свързан с победи (освен за Евровизия): ние тук гледаме да оцеляваме. Вероятно това е смисълът на проклетата традиционност, с която ни обработват от известно време – традиция значи повторение: баница – мартеници, честване на Левски – неуспешен вот на недоверие...

Не ми се струва и че вълната от протести, заляла света (без героичната ни татковина), ще доведе до „смяна на системата“ тъкмо догодина. Макрон взе да отстъпва по елементи от пенсионната си реформа, някои профсъюзи почнаха да слагат оръжие. Прогресистки сили овладяха големите градове на авторитарни страни – Москва, Истанбул, Варшава, Будапеща. Но дали ще последва срив на съответните режими? Засега новият популизъм, съчетаващ национален егоизъм, традиционалистка фантасмагория и социален популизъм, е в цветущо здраве.

Отново Тръмп?

Най-голямото събитие ще са президентските избори в САЩ. Но и там не можем да определим отсега категорична промяна. Тръмп тотално обърка международните отношения, като стигна дотам да превърне атлантическата солидарност в търговска сделка; във вътрешен план обаче много американци са доволни заради растежа на икономиката (подготвен впрочем от Обама през 2009). Помните, че всъщност Тръмп загуби изборите през 2016 с близо три милиона гласа, но - възползвайки се от нелогичната избирателна система на страната - насочи усилията си върху няколко възлови щата, които му донесоха победа. Според наблюдателите битката през ноември ще се реши в незабележимия Уисконсин, който демократите предния път загубиха. С други думи и победата, и загубата няма да бъдат достатъчно убедителни, за да ги възприемем като радикален обрат. Веднъж преизбран, президентът-комедиант вероятно ще се поуспокои и - наместо с непрестанната си предизборна агитация - ще се заеме да управлява по-сериозно. Ясно е, че нов мандат на Тръмп за нас ще означава още от бруталния политически натиск да купуваме военна техника, втечнена газ, ядрено гориво. Означава най-вече нови удари по европейското единство; подозрението ми обаче е, че и демократ да излезе начело на Белия дом, Америка ще продължи да се дезинтересира от нашата Европа, която ще бъде тласната в обятията на Русия, с всичките политически рискове, които това отваря. Нали помните "1984" - на едната страна е Океания (Англия и Америка), на другата – Евразия.

Възрастта на основните кандидат-президенти е удивителна. В едно предаване на BBC сериозно разискваха вероятността те да развият деменция: за Уорън (догодина - 71-годишна) тя е 4%, за Тръмп (74) – 6%, за Байдън и Сандърс (77 и 79) над 9%. Какво означава тази готовност на едно общество да бъде управлявано от старци? Да не се променя, да удържа статуквото. Ами радикалните приказки? Може би тъкмо в това е тайната на стареца-политик – приказва смело, но не действа. Порази ме и друга цифра: 54% от американците днес притежават акции, при положение, че след войната са били само 1%. Подобни собственици държат по-скоро десен курс, защото всеки слух за повишаване на данъците или социални политики подрива различните индекси. Някаква аналогия вероятно можем да направим с нашия висок процент собственици на жилища, който ни прави любители на стабилността; вярно че г-н Борисов не е още прехвърлил 70-те, но средната възраст на българина е 44 (може би и повече, ако знаем кои са реално тук), а възрастните хора не обичат много промените.

Няма да има бунт срещу машините

Мястото на очакваните социални реформи ще заемат технологични открития. Олимпиадата в Токио (наред с шумните спорове дали да се допускат транс-джендър състезателки) ще е първата, в която роботи ще посрещат гостите, ще носят багажите им, ще им прожектират кадри от състезанията. Къде, ако не в Япония, която реши да оправи демографския си баланс не с имиграция, а с роботизация? В Китай властта развива системата на социален кредит, която оценява покорността на гражданите – примерно получаваш точки, ако си завел детето си на разходка в мавзолея на Мао. Продължава отчаяната битка на учените срещу роботите-убийци, използвани вече активно във военни операции от САЩ, Русия, Израел. Под натиска на общественото мнение и след скандала с „Кеймбридж аналитика“, Гугъл и Туитър решиха да се изправят срещу изкуствения интелект във виртуалното пространство – канят се да забранят политическата реклама в платформите си. Защото машините вече знаят за нас повече от нас самите – доскоро ни предлагаха най-подходящата за нас стока, но почнаха да ни предлагат и най подходящия политик, най-пригодната за предубежденията ни конспиративна теория.

Ще отрезвяваме

Да не си помислите, че догодина ни чака бунт на човечеството срещу машините? Просто почваме бавно да осъзнаваме, че техниката не решава сама проблемите ни. Че гласуването по интернет няма непременно да доведе до победа на „добрите“. Че качването онлайн на дебатите в общинските съвети не прави властта по-прозрачна. Че възможността на всеки да философства в социалните мрежи не увеличава информираността ни. Техниката е средство, не магия - това отрезвяване очаквам през 2020. В умните градове пак ще има нещастни хора, а по 5G мрежата любимата пак ще ви съобщава, че ви напуска. Човешките битки продължават.