Понастоящем оценката на публиката за Star Wars: The Last Jedi в Rotten Tomatoes е малко над 43%. Това безспорно го прави една от най-ниско оценените Star Wars продукции в дългогодишната история на франчайза.

В същото време една тв продукция, която предполага да е правена с доста по-скромни средства, се радва на една от най-високите оценки както от страна на критиката, така и на независимата аудитория. Защо флагманът на новата Disney+ стрийминг услуга успя да засенчи иначе шумно рекламирания и радващ се на разточително финансиране кино блокбастър?

И как така една Star Wars история, в която почти не става дума за Силата, Джедаи, Сити, членове на клана Скайуокър и други подобни „крайъгълни за франчайза камъни“, успя да спечели сърцата на милиони фенове?
Все интересни въпроси, на които определено си струва да бъде потърсен отговор.

Липсващият елемент

Едно от нещата, на които Star Was безспорно дължи култовия си статус, е фактът, че когато се появи за пръв път през 70-те години на миналия век, продукцията представляваше истински креативен скок в неизвестното. 20th Century Fox са били пределно наясно с рисковия характер на проекта – цялостната му концепция и визия са били нещо много различно от установените кино формули на тогавашния развлекателен пазар. Днес е пословично известно, че студиото е било изключително резервирано към, меко казано, амбициозните планове на Джордж Лукас, чиято визия още тогава е включвала мащабна сага от най-малко три последователни трилогии.

След дълги преговори 20th Century са склонили да финансират само една от общо деветте замислени части, и то с относително скромен бюджет – като един вид тестов проект. Именно това е причината „първият“ епизод, който достига до публиката, да бъде малко странно озаглавен Епизод IV.

Днес, четири десетилетия по-късно, „новата“ трилогия, продуцирана вече изцяло под контрола на Disney, следва съвършено различна формула. Тя категорично отказва да предприеме каквито и да било креативни рискове по отношение на визията, концепцията и характера на продукцията като цяло. Всъщност излезлите до момента Епизод VII и VIII са правени изцяло по модела на повечето модерни блокбастъри: пищно изобилие от специални ефекти, едноизмерни, лесни за възприемане от масовата публика герои – или абсолютно добри, или абсолютно лоши, и шаблонен сценарий, въртящ се, общо взето, около стандартната идея за „доброто и злото“. Фактът, че всяка от „новите“ серии се опира до голяма степен на вече многократно експлоатираните персонажи и сюжетни теми на оригиналната трилогия, също не помага особено. На моменти паралелите с класическите епизоди от 70-те са, меко казано, очеизбождащи – особено що се отнася до Episode VII – The Force Awakens.

В рязък контраст The Mandalorian поема в съвършено различна посока, нагърбвайки се с нелеката задача да разкаже една Star Wars история, но без обичайните елементи, с които до момента публиката идентифицира този франчайз. В центъра на продукцията е една относително малко позната раса – поне за хората, за които Star Wars се заключва само в кинопродукциите и един герой с откровено противоречива морална окраска.

Цялостният дух и излъчване на The Mandalorian са съвършено различни от всичко Star Wars, което до момента е виждала масовата публика. Вместо пищна грандиозна спейс опера сериалът ни поднася една доста по-обрана, интимна история, в която липсват залози в стил „решава се съдбата на Галактиката“.

Макар безспорно да се опира на мотиви от широко възприетия Star Wars канон, The Mandalorian е поне толкова рисков в креативно отношение, колкото и оригиналната „Нова надежда“ през 77-а. И това го прави интересен, нов, различен и както ясно се вижда – изключително популярен.

One mind – one vision

Другият сериозен проблем за „новата“ трилогия се заключава в меко казано странното решение на Disney да поверят всяка от вече излезлите части на различен режисьор и съответно сценарист/и. Докато всеки от класическите епизоди е ултимативно плод на визията на точно един човек – създателя на сагата Джордж Лукас, новите серии страдат от подчертана дисхармония по отношение както на общата креативна концепция, така и на цялостната сюжетна посока.

Всъщност Лукас е пословично известен с непоклатимото си, дори деспотично на моменти отношение към визията на Сагата. Много от хората, работили с него през годините по първите две трилогии, признават, че думата „компромис“ отсъства от речника му – поне що се отнася до начина, по който се прави Star Wars. Добър или лош, този подход е оставил безспорен отпечатък върху всички части от поредицата, създадени под негов контрол.

Без значение дали са повече или по-малко харесвани от феновете, Епизод I до VI несъмнено са плод на унифицирана визия – част от една хомогенна история, разказана точно по начина, по който създателят ѝ е желал да я разкаже на публиката си.

За несъмнените предимства на този подход свидетелство са не само първите две трилогии от Star Wars сагата, но и не по-малко успешни мегапродукции като „Властелинът на пръстените“ (плод изцяло на визията на Питър Джаксън) и Marvel Cinematic Universe, създадена изцяло от креативния гений на Кевин Файги.
Уви, за новите Star Wars продукции Disney не почерпиха опит от феномена MCU, а вместо това поеха по пътя, който практически съсипа конкурентната DCU вселена.

Вместо унифицирана, планирана и цялостна визия за хомогенен франчайз, може би в припряността си да капитализират колкото може по-скоро новопридобития Star Wars франчайз, те се впуснаха в хаотична авантюра, продуцирайки филм след филм, всеки с различен характер, различно излъчване, различен дух. След сравнително оптимистичния (и доста добре възприет едновременно от критика и зрители) Episode VII – The Force Awakens, последва също толкова успешният, но подчертано мрачен и потискащ Rogue One: A Star Wars Story. Последва Episode VIII – The Last Jedi, който остави огромна част от феновете да клатят глави в истинско недоумение: „Какво точно е искал да им каже авторът?“. Появилият се година по-късно Solo: A Star Wars Story пък беше откровено слаб и меко казано недостоен в ролята си на genesis story за един от най-обичаните, емблематични и култови Star Wars персонажи – Хан Соло.

За сметка на това The Mandalorian е изцяло дело на двама души, които са едновременно сред най-успешните и доказани кинотворци в Холивуд и меко казано Star Wars мегафенове – Джон Фавро и Дейвид Филони. На първия дължим фантастичния Iron Man, който постави основните на една от несъмнено най-успешните кино поредици в историята – MCU, а вторият до голяма степен е лично отговорен за това, което имаме днес като модерен Star Wars канон – най-вече благодарение на великолепните Star Wars: The Clone Wars и Star Wars Rebels анимационни серии.

Макар че практически всеки Mandalorian епизод е режисиран от различен автор, а сценарият е по-скоро копродукция, в цялост визията на сериала е изцяло дело на Фавро и Филони.

Разбира се, помага и фактът, че макар да говорим за сериал, който се стриймва на епизоди, реално става дума за хомогенно заснет и режисиран завършен продукт – нещо, с което „новите“ Star Wars филми просто не могат да се похвалят.

Звук и визия от друго измерение

Всички единодушно признават, че една от основните причини за успеха на „Нова надежда“ е в уникалния аудио дизайн, дело на Бен Бърт и разбира се, феноменалните композиции на маестро Джон Уилямс. За новите серии Disney и в това отношение решиха да заложат „на сигурно“ и отново повериха отговорността за озвучаването им на Уилямс. Това несъмнено ги направи да „звучат“ като оригиналите, но не допринесе особено за изграждането на тяхна собствена индивидуалност и стил.

За The Mandalorian Фавро и Филони избраха сравнително безивестния шведски диригент и композитор Ludwig G?ransson. Съответно и саундтракът на сериала е съвършено различен от всичко, което сме чували до момента в Star Wars продукция.

Това е още един ключов елемент от цялостната визия на Mandalorian – едновременно странно познат, но и нов, различен, вълнуващ и оригинален.

Не бива да подценяваме и факта, че за разлика от повечето съвременни блокбастър продукции Mandalorian използва нетипично много на така наречените „практически“ ефекти. По времето, в което Лукас снима първите части от Star Wars сагата, компютърно моделираните ефекти едва прохождат и почти не се използват в Холивуд – първо, поради липса на достатъчно реализъм и второ, понеже са разорително скъпи.

Точно поради тази причина екипът на оригналата сага се налага да проявява изключителна находчивост, креативност и въображение, за да реализира по-голяма част от специалните ефекти в продукцията.

Това, разбира се, им придава много характерно, специфично и уникално излъчване – нещо, в което лесно можете да се убедите и днес, ако просто сравните визията на Йода от Епизод I, II и III с оригинала от „Империята отвръща на удара“ например.

Парадоксално днес нещата стоят по точно обратния начин – използването на практически ефекти реално е по-скъпо и сложно, отколкото на компютърно генерирани модели и анимации. Въпреки това Филони и Фавро настояват в Mandalorian да се използват колкото може повече практически ефекти, а до компютърно моделиране да се прибягва само в краен случай.

Още една причина Mandalorian да изглежда едновременно до болка познат извън всякакво съмнение Star Wars, но и различен, уникален и новаторски – една действително нова самостоятелна история, която уверено стои здраво стъпила на собствените си крака; която черпи вдъхновение от един безспорно велик оригинал, но не разчита на успех само заради лъскавото си Star Wars лого просто по асоциация.