Завишеният интерес в България към местните избори в Турция беше оправдан, предвид на значението, което съседката ни има за мира и спокойствието в региона и в икономическите и енергийни връзки. След като отминаха емоционалните реакции и някои преекспонирани в една или друга посока оценки за резултатите от местните избори в Турция, е време да обърнем поглед към причините за тях и прогнозите за бъдещето на Турция и българо–турските отношения.

Резултатите от местните избори в нашата съседка действително дадоха основание за въпроса дали това е началото на края на Ердоган. Възможно най–краткият и непълен отговор на този въпрос е: Все още не. Но бяха потвърдени нееднократните експертни предупреждения, че Ердоган не е Турция. Дори когато след репресиите на режима срущу демократичната общност в Турция в нея основателно се създаде впечатлението, че „демократична“ Европа я предаде в името на добрите отношения с турския президент.

Още преди 31 март беше ясно, че едни местни избори при сегашната разстановка на политическите сили и нов модел на еднолично управление няма да разклати устоите на това управление. Президентът бе уязвен, но това са имиджови щети. Той е улучен, но не е изхвърлен от ринга. Партията за справедливоста и развитието /АКР/ е в състояние на махмурлук след изборната плесница, «загуби» икономически богати региони, но има законови възможности да отсрани още след изборите много неудобни кметове, както направи това през 2016 г. с 94 кюрдски наместници. А и какво значи „загуби“, когато управляващите предупредиха, че ако опозицията спечели, да не разчита на големите финансови ресурси. Освен това и всички местни структури са овладяни от Партията на справиделивостта и развитието /АКР/ и ултранационалистичесикя й съюзник МНР.

До 2023 г. обаче, няма да има други избори в страната и това дава възможност на Ердоган да направи всички възможно за отстраняване на причините за частичната загуба и утвърждаване на режима си. Успехът на опозицията в Западна Турция и големите градове безспорно влива нови сили и вдъхва надежда в нея, което обещава нови политически сблъсъци.

В повечето оценки за местните избори в Турция се пропускаше изключителната роля на условията, в които се проведоха тези избори и които категорично се отразиха на резултатите. Непълен беше обзорът на причините, довели до тях и ролята на Партията на националистическото движение /MHP/ като съюзна на управляващата Партия на справедливостта и развитието /AKP/.

Премълчани бяха мненията и оценките на международните наблюдатели и истинския размер и характер на нарушенията. Липсата на сериозни прогнози за развитието на обстановката в Турция от тук нататък свидетелства именно за трудноста тя да се предвиди. Да не говорим за някои интересни паралели и различия в триъгълника Турция–Украйна–България.

Какви бяха условията, предопределили в голяма степен резултатите от изборите?

Президентът Ердоган си е давал ясно сметка за промените в настроенията на населението и риска да бъде подронен имиджа му, защото в противен случай не би предприел тази изтощителна кампания с лично участие ежедневно на няколко митинга, достигайки рекорда от 8 за един ден.

 Репресиите бяха огромни и несъвместими за разбиранията на демократична Европа.

В затвора са 8 депутати от прокюрдската Демократична партия на народите /HDP/, 68 нейни кметове от Югоизточна Турция и 7000 активисти на партията. По време на самата кампания бяха арестувани 713 функционери на HDP и привърженици, а 107 от тях останаха в следствения арест.

 Непосредствено преди изборите се провеждаше ежедневен държавен терор:

– В областта Хаккари за 31 района беше въведена забрана за излизане от домовете, прилаган метод само при военно положение, което практически лиши кюрдското население да излезе на избори;

– Само в един ден бяха арестувани 65 активисти на HDP, включително и председателя на градската партийна организация в Адана и разбити десетки жилища;

– В Джизре през нощта нахлуха в няколко жилища и арестуваха 5 политици от HDP;

– В истанбулския квартал Кадъкьой беше разбит щанд с предизборни материали на партията и 5 младежи бяха арестувани; В друг квартал – Султангазъ бе спрян кюрдския празник Невроз и арестувани 8 младежи. Изброяването може да се продължи с още много примери.

По време на изборите бяха мобилизирани 553 000 служители на силовите ведомства. В Анкара и Истанбул бяха 70 000. Само полицията в Истанбул наброяваше 41 500. Изкарани бяха 7000 бронирани автомобила, 1(26 самолета, 294 марски съдове.

Какви нарушения бяха установени включително от чуждестранните наблюдатели?

Изборите бяха проследени от 72 чужди наблюдатели. На 14 бе отказано влизане в Турция. По време на изборите 2–ма наблюдатели от Германия били изгонени от града.

Предпоставките за изборни нарушения бяха ясни още преди това.

В изборните списъци бяха установени 91 000 „мъртви души“.

В Сиирт се оказа, че 6488 души с право на глас не са фигурирали въобще в избирателните списъци. Вместо тях в списъците имало хиляди други, които били регистрирани на адреси на обществени сгради и необитаеми строителни обекти.

С десетки автобуси, съпровождани от бронирани машини били докарани и гласоподаватели от други градове.

Гласоподаватели–призраци били докарвани с полицейски коли в градовете Мерсин, Адана, Анталия и Коня.

В окръжния град Халфети в провинция Урфа са гласували полицаи от Мерсин без да имат право на това.

Няколко души бяха убити в престрелка, а десетки други – ранени.

При над 46 000 жалби за нарушения, подадени само от Демократичната партия на народите / HDP/, не е призната нито една!

На този фон логичен би бил въпросът, а какви щяха да бъдат резултатите, ако бяха проведени едни наистина нормални демократични избори?

Причините за изборните резултати освен в разочарованието и недоволството в населението от икономическото състояние на страната, проличават и в несполучливия избор на акцентите в кампанията на Ердоган, които напълно се разминаваха с актуалните тревоги и проблеми на хората. Той заложи на лозунга за оцеляване на страната от външни заплахи и с това сплоти само партията си, вярваща, че лошите икономически показатели са вследствие на онези външни сили, които опитаха да извършат преврат.

В речта си в Анкара след като станаха ясни резултатите от изборите, президентът Ердоган показа, че е разбрал, защо му е показан жълт картон и изброявайки основните насоки на бъдещата си политика започна с икономиката на Турция. Друг е въпросът, дали ще се справи.

Третата причина е в промените в идеологията на партията. Ако през 2002 г. АКР не искаше да чуе за сблъсък на културите и религиите, днес Ердоган твърди, че в световната политика на ХХI век борбата между култури и религии е централен въпрос, а той бил жертва на САЩ и Запада, защото се осмелил да защити всички мюсюлмани. Даже прожектира сцени от атентата в Нова Зеландия и се закани да върне всеки в ковчег.

В тази връзка е необходимо да се поясни влиянието на ултранационалистическата партия MHP, наследник на фашистката „Сивите вълци“, която е коалиционен партньор на управляващата ПСР, защото това въобще отсъстваше в досегашните коментари. Откакто Партията на националистическото дейсвие се съюзи с управляващата ПСР влиянито й върху вземаните решения в държавата расте непрекъснато. Тя може да лансира своите кадри на високи постове и съответно да налага своята политика и идеология. Политическият сектор всясно от дясното обхваща вече почти 20% от гласоподавателите.

Ако не бе МНР, ПСР нямаше да постигне такъв общ за страната резултат в изборите. Тя увеличи кметските си места от 8 на 12, между които и това в град Маниса. А външният министър Чавушоглу, който унизи България по повод приемането на Закона за религиозните общности, показваше по време на митингите знаците на „Сивите вълци“ с дясната си ръка и на „Мюсюлмански братя“ с лявата си ръка. /“Мюсюлмански братя“ са признати от САЩ за терористична организация и бяха свалени от власт в Египет./

Опозиционната НРП безспорно излезе по–силна от изборите, но партниращата й „Добра партия“ на Мерал Акшенер не можа да спечели нито една голяма градска управа или поне някое провинциално градче. Причината е, че освен отричане политиката на Ердоган, тя не можа да предложи нищо друго, а особено тежи и произхода й – тя се отцепи от националистическата партия МНР, чиято идеология е чужда на електората на НРП. Без „Добрата партия“, обаче, опозицията щеше да се свие отново до познатото си старо ниво.

Лидерът на прокюрдската демократична партия на народите /HDP/ Селахатин Демирташ само дни преди изборите призова привържениците си на всяка цена да гласуват, дори ако това означава „да отхапят киселата ябълка“, намеквайки очевидно за репресиите срещу тях или за не особено желана коалиция. Партията не издигна свои кандидати в западните райони на Турция и реши да подкрепи кандидатите на опозицията. В замяна на това се надяваше да получи част от гласовете на опозицията в кюрдските райони в Югоизточна Турция. В традиционно нейните си райони тя спечели 8 области, а конкретните резултати се движеха между 63,47% в Диарбакър, 65,7% в Батман, 55,70% в Мардин, 59,99% в Хаккари.

Затова твърденията на някои коментатори и про–ердоганови медии, че HDP е показала двойно по–нисък резултат, са некоректни и заблуждаващи. Това е разликата при местни избори и ако отново има извънредни парламентарни такива, тя отново би могла да влезе в Парламента.

Какво можем да очакваме във вътрешен и външнополитически план от Турция?

Независимо от демонстрираната непримиримост на светското начало в страната, нейната ислямизация и диктаторските форми на управление не са безвъзвратно нарушени. Опозицията получи силна доза политическа енергия, а президентът разбра, че жълтият картон, може да бъде последван и от червен. Но опозицията не предложи алтернатива на управлението, а дължи успеха си на протестния вот срещу политиката на Ердоган.

Разломите в самата ердоганова партия АКР стават по–големи и с това – конфликтите и противоречията. Нейното отслабване ще води до отнемане опората на президента. Ако Ердоган не успее да се справи с икономическата рецесия и състоянието на населението продължи да се влошава, съчетано с продължаващи репресии, провеждани с цел запазване на режима, много вероятно е да се стигне до вътрешнополитическа дестабилизация. Ако турците решат да излязат на протести, както през 2013 г. /протестите в Гези–парк/, може да възникне ситуация, която да постави под въпрос бъдещето на Ердоган преди 2023 г.

Международната изолация на турското правителство и една задълбочаваща се икономическа рецесия биха допринесли за една растяща криза на легитимност на президента. Но той ще продължи да използва религията като средство за мобилизиране както го направи с коментара на терористичния акт в Нова Зеландия и с поредното обявяване на преустройство на храма «Света София» в джамия.

Ердоган спешно се нуждае и от бърз външнополитически успех и той загатна вече, че „веднага след изборите ще реши въпроса за Сирия на място /на бойното поле/, а не на бюрото“. Устремът му може да бъде обуздан от предстоящата среща с президента Путин на 8 април, поради различията им по конкретните предстоящи операции в Сирия. На 31 март началникът на ГЩ и командващите видовете въоръжени сили инспектираха групировката турски войски на сирийската граница за предстояща операция. Турия започва да играе своя игра. Поуката за България трябва да бъде, че Анкара не се интересува от ничий друг интерес, освен от собствения и затова рядко губи.

Турция не се поддаде на заплахите на САЩ, че ще бъдат спрени доставките на самолета Ф–35, в чиято програма нашата съседка участва и произвежда компоненти за този самолет, ако не прекрати договора си с Русия за ПВО–системите С-400. Турската страна беше категорична, че няма да го направи. Забележителното е, че турските фирми, произвеждащи части за самолета Ф–35, биха загубили 12,5 млрд. долара, ако Турция бъде извадена от проекта, в който вече е заложила 1 млрд. долара. Очевидно зад аргументите и очакванията на Анкара има друг голям залог в „играта на ръба“ между САЩ и Русия.

Турция се възприема в САЩ по–скоро като съюзник само на теория, но идеологически противник. Много показателно е обаче, заявеното от министъра на външните работи Чавушоглу на срещата на НАТО на 3-4 април във Вашингтон: „Никой, нито Западът, нито Русия, могат да искат от нас да избираме. Вижте до какво доведе това в Украйна.“ Въпреки това, от НАТО през зъби продължават да говорят, и с право, за стратегическата й важност.

България трябва не само да говори, но и да се държи като страна–членка на ЕС, с достойнство и решително защитаваща своите национални интереси. Няма как да искаме да ни уважават, ако се държим угоднически и само се молим. Стигнахме дотам, че бившият турски посланик открито ни се подиграваше в медиите, че „когато в Истанбул завали дъжд, в София започват да говорят за бежанци от Турция“.

Не може пет часа премиерът да иска извинение от един помощник–президент, т.е. съветник /защото в Турция няма вицепрезидент/. Освен това, съветниците на премиера трябва да знаят, че Турция никога не се извинява, а не да го подвеждат. Ако действително не си влязъл в задкулисни договорки за промяна на Закон в полза на чужда държава, а външният й министър ни поставя в унизително положение, като твърди обратното, има достатъчно дипломатически прийоми, за да бъдат принудени ръководителите й да се придържат към принципите и нормите на международните отношения и добросъседство.

А министърът на външните работи въобще не трябва да търси колегата си от Турция по време на международна среща, той трябва да дойде при нея и да й се извини. Посланичката ни трябва да прояви инициатива. Т.е., както в много други области, необходимо е и в дипломацията професионализмът и експертното начало да получат приоритет, както и да се усъвършенства палитрата от критерии при посланическите назначения.

България има голяма вина не само за връщането в Турция на турски интелектуалци, опитали се да избягат от режима и за оглушителното й мълчание, когато цели селища в Източна Турция бяха изравнявани със земята, стотици хиляди прогонвани, стотици убивани, десетки журналисти – хвърляни в затворите.

Нашите организации на журналисти, юристи, дипломати и НПО се кълнат в европейските ценности, но не защитиха гладните стачки, които заляха не само Турция, но и Западна Европа, не протестираха за затворените журналисти, нито за убитите 440 жени само през 2018 година.

В Германия само за няколко десетки милиона оръжейни доставки за Саудитска Арабия, водеща войната в Йемен, политическите партии блокираха износа на оръжие, а преди това редуцираха и тези за Турция, заради използването на оръжията в източните, кюрдски райони и в съседна Сирия. 
В България обаче, никой не прояви любопитство, за какво са предназначени, доставените от българската отбранителна промишленост оръжия за Турция през последните пет години за 74 483 527 евро, близо 150 млн лв. Т.е., необходима е и по–голяма гражданска енергия и осъзнаването, че политкоректното и удобно говорене само увеличава рисковете да бъдем използвани, а не уважавани. Трябва да виждат в ръцете ни компас, а не ветропоказател.

България трябва да бъде себе си и лицето на ЕС с неговите първоначално заложени ценности, които трябва ежедневно да се защитават, за съжаление и от самия днешен ЕС.

izvanredno.info

Симеон Танев Николов е български дипломат, заместник-министър на отбраната през периода 2005-2008 г.

Завършил е Техническия университет, Дрезден, ГДР. Работил е в Министерството на външните работи, има 2 мандата в Германия - в посолството в Бон и в дипломатическото бюро в Берлин. Достига до длъжност съветник в дирекция “Координация и анализи”. Работил е като главен експерт по международна политика и сигурност при президента Георги Първанов (2003-2005).

Член е на Управителния съвет на Българското дипломатическо дружество и главен редактор на създаденото от него електронно издание за анализи в областта на международната политика, сигурност и дипломация “Експерт-БДД”. Директор е на Центъра за стратегически изследвания в сигурността и международните отношения.

Награден е от МО за съществен принос и заслуги към отбраната на страната. Има отличие на МВР "Медал Правосъдие Свобода и Сигурност 2007".

Член е на Атлантическия клуб и носител на неговата златна значка. Кавалер е на Ордена на Короната на Кралство Белгия.