На 18 февруари се навършват пет години, откакто Димчо Михалевски ни напусна завинаги. В паметта ни остави дълбоки следи на човек с главно „Ч“, верен приятел, добър комшия. Наш съгражданин, политик, общественик и държавник.

Петте години изминаха неусетно. Тази бързина сякаш отговаряше на неговия характер, на динамиката, в която живееше. Той и така се  трудеше в името на хората – бързо, неуморно и благодарение на това постигаше резултати. Сякаш  ДНК-то му беше заложено да служи на хората. Да подаде ръка на всеки, който имаше нужда от приятелска подкрепа. Да коригира всяка управленско решение, ако то не е в полза на хората. Огромното му душевно богатство  го караше да бъде солидарен и съпричастен с болката на всеки – без да дели хората по етнос, религия, култура и език или партийна принадлежност. Неговата липса, загубата на Димчо така и не се запълни през тези изминали пет години.

При първата необходимост да се вземе правилно решение винаги съм усещал неговото силно рамо, неговата подкрепа. За това, когато бях до леглото му в истанбулската болница „Аджъ бадем“, исках и аз да му дам вяра, да му донеса сила от неговия роден град, от дома и приятелите му. Силата да оздравее, да се пребори с коварната болест. Там, до него беше и неговото семейство. Всички очаквахме, всички се молихме, всички вярвахме, че чудото ще се случи. Уви! Няма думи, с които да се опише болката, когато вестта за смъртта му достигна до нас. А само час по-рано лекарите казваха, че нещата вървят към добро…

Димчо беше човек оптимист, човек със силна вяра, стъпил здраво на земята. Това му даваше всичко, което  е необходимо, за да бъде истински родолюбец, патриот на дело. Православен християнин и човеколюбец. Той уважаваше своите съграждани – мюсюлмани и разбираше добре, че разликата между нас е по-тънка от люспата на лука, както се казва в една стара поговорка. Още помня как бързо, със сърце и душа откликваше при нужда да се помогне на някой джамия. Даряваше молитвени килими, осигуряваше средства за ремонт, климатици, даряваше кочове за бедните на Байряма, даваше ифтар. Воден от вярата, че всички ние – християни и мюсюлмани, сме народа на България. И че преди всичко сме хора. Със своите слабости, болки, несгоди и нужда от подкрепа. Защото  уважението, добрата дума, та даже и приятелското потупване по рамото струват повече от злато. Сърцето на Димчо беше голямо, то не делеше хората, радваше се с тях и страдаше заедно със страдащите. Димчо обикаляше селата и махалите в областта. Държеше се като равен със всички и никога не върна ръка, протегната за помощ. Беше жив пример как един държавник трябва да се държи с народа си. Показваше с делата си какви трябва да са отношенията в нашето общество, колко много значи добрия комшулук, каква е отговорността на политика и на обществения деятел. Как да укрепне по-добре взаимното уважение, доверието между хората в област Кърджали и в регионите със смесено население в страната. Не случайно покани мен да бъда председател на обществения съвет за издигане на кандидатурата му за кмет на Кърджали през 2005 година. Държеше много за развитие на връзките с изселническите организации в съседна Турция и със сродната на БСП Народно републиканска партия, основана от Ататюрк. Държеше много на добрите отношение със съседна Гърция и с ПАСОК.

За него нямаше почивка. Когато беше в Парламента, всяка петък вечер се връщаше в Кърджали, а в събота и неделя в клуб на „Всеки километър“ се срещаше с десетки хора – съграждани, съпартийци, бизнесмени и работници, лекари, учители, журналисти … Обикаляше региона, не остана по-голямо село и махала, в което да не е бил да не е разговарял с хората за проблемите и надеждите им. Не отказа помощ на никого.

Той беше истински боец. Влизаше в битката и я печелеше. Поемаше ангажименти и ги изпълняваше.

Липсва ми много! Осиротях!

Минаха пет години, откакто Димчо не е между нас. Не мога да повярвам че е така. Ходя в Кърджали и сякаш ето, всеки момент той ще се покаже зад ъгъла. Виждам паметника на Апостола пред Общината – Димчо беше един от двигатели днес да го има. Димчо се смее и край паметника на първата целувка в парк „Горубсо“ – също направен с неговия труд и средства. Усмивката на Димчо грее и във „Водното огледало“. Там, където се отразява и любимия му град. Стъпките му сякаш се чуват  по десетките километри асфалтирани благодарение на него улици. Благодарение на Димчо подмениха изцяло водопроводната мрежа в Кърджали. Той даде шанс  градът ни да оцелее и да има бъдеще, като спечели може би най-важната битка – отварянето на прохода Маказа. Делото на Димчо е навсякъде в нашия регион – от града до малката махала. Има една стара турска поговорка „Ешек олюр – калър семери, инсан олюр – калър есери“ или „ Умира магарето – остава му самара, умира човек – остава му делото. “

Димчо ни остави много!

Дължим му почит и уважение. За това и ми стана горчиво на душата. Когато в дните около неговата смърт видях опити името му да се използва за евтин пиар. Когато дребни душици започнаха спор кой бил по и най и кой какви заслуги имал.

Смирете се! Поне пред Димчо замълчете! И се замислете дали сте направили поне половината от това, което той ни остави!

Назми Мюмюн.