Сегашният възход на популизма в западния свят често се обяснява като реакция на това, че политическите, икономически и културни елити вече не се интересували от грижите и страховете на голяма част от населението. В отговор на тази исторически неиздържана теза (нима елитите едно време са били по-близко до народа, отколкото днес?) сега се настоява политиците повече да се вслушват в гласа на хората и да водят диалог с тях.

Подобен опит в момента предприема френският президент Еманюел Макрон с инициативата си за "национален дебат". Малкият засега успех на това начинание може и да се дължи на самия Макрон и неговия екип. Но не само. Неуспехът се дължи и на това, че всеки опит да се реагира на популистите с разумен дебат бързо опира до границите на възможното.

Това се вижда много добре и покрай истеричните реакции на новия германско-френски договор за приятелство. Заговорническите теории, които се пръкнаха по този повод  във Франция и усърдно бяха разпространени от политици като Марин Льо Пен, правят невъзможна всякаква рационална дискусия по темата.

Този модел на поведение е типичен за популистките движения и политици – като се започне от лъжите в кампанията за Брекзит, през Доналд Тръмп и неговото доста проблематично отношение към истината, та чак до популистите от "Алтернатива за Германия" и тяхната кампания срещу Миграционния пакт на ООН. Всички те са антидемократични - дотолкова, доколкото обезсмислят всеки поне отчасти разумен дебат. А тъкмо рационалните дискусии са фундаментът на всяка демокрация.