Леон Бенатов е роден през май 1938 в София. През 1957 завършва механотехникум „Сталин“, а през 1965 – МЕИ София, специалност машинен инженер. До 1990 работи като конструктор в българо-унгарското дружество „Интрансмаш“. През 1975 година негова машина получава златен медал на Пловдивския мострен панаир. След това до 2000 година работи в Главна инспекция по труда, до пенсионирането си. 

Всички заедно

В началото на юни 1943 семейството ми получи съобщение от Комисарството по еврейските въпроси да замине от София за град Провадия. (Изселването на евреите от София беше замислено от Комисарството с лоши намерения, одобрено от царя на 20 май 1943 с цел да отложи изпращането извън България и с добри последици за евреите – избягнахме бомбардировките) Баща ми беше на повече от 45 години и не го взеха на задължителна работа. Бях момче на 5 години, сестра ми бебе на 10 месеца. От уста на уста се чуваше, че може да ни изпратят в Германия. В къщата където живеехме (долепена до днешното Мюфтийство)  имаше едно българско семейство . Той беше адвокат и нямаха деца. Името му беше Тодор Роялски, един от водачите на земеделската партия. Много пъти това семейство идваше в апартамента ни и предлагаха да вземат сестра ми, за да я спасят. Спомням си как майка ми казваше на ладино (испански от 15 век) „Не! Всички заедно“ (“No! Todos endjuntоs“). Сега се питам дали майка ми е била егоистка.

Дойде денят за заминаване за Провадия. Семейство Роялски ни помагаше изпращаше ни до жп гарата. Съпругата на Роялски носеше сестра ми. Стигнахме до влака и в този момент майка ми видя, че го няма бебето и започна да вика като луда „Поли, Поли“. Помисли, че й откраднаха бебето. Това беше честно семейство и след няколко минути пристигна жената със сестричка ми. Имало е много хора на гарата и поради това ни е загубила.

Как спасих сестра си

В Провадия живеехме в една стая при еврейско семейство. Мъчно се намираше храна. Сестра ми беше бебе на една година. Един ден бяхме с нея сами в стаята На масата имаше делва с петмез. Той заместваше меда. Бебето от пода се надигна и се качи на един стол и от него се качи на масата. Надигна се и постави главата си в делвата с петмез. Скочих и извадих бебето от петмеза, цялото лепкаво. Щеше да се задуши. Така спасих живота на сестра си.

Не ми продадоха мляко защото съм евреин

Беше пролетта на 1943 г. Законът за защита на нацията изискваше евреите да живеят в определен квартал и да могат да излизат от къщи само за 2 часа. Къщата ни се намираше в този квартал на София. Затова майка ми ме пращаше до магазина на Кузо, (сградата залепена до Арменския дом) да купувам мляко, защото децата не трябваше да носят жълта звезда и нямаше да ме познаят, че съм евреин. В магазина имаше опашка от хора чакащи за мляко. И аз чаках. Изведнъж чух глас: -„Не давайте на това момче, той е евреин“ обърнах се, беше едно момиче, което живееше на първия етаж на нашата къща, казваше се Мика. Продавачът ми каза: „Вън, махай се от тук“. Започнах да плача и се върнах вкъщи без мляко. След 9.09.1944, бащата на това момиче Мика стана ухото на тайната милиция за нашата къща.  Когато сестра ми завърши седми клас с отличие и искаше да кандидатства за английската гимназия й отказаха, защото този човек писа, че баща ми е имал магазин преди войната.

Как езикът ладино спаси две еврейски деца от македония

Евреите от Македония са събрани за изпращане към лагерите на смъртта. Майка моли българския войник или полицай да пусне двете й деца да отидат до близката чешма да напълнят шише с вода. На връщане майката им извиква от далеч на езика „Ладино“: Fuivos, fuivos (бягайте, бягайте). Добри хора им помагат. А охраняващият е можел да ги спре.

През 1985 мой приятел получава телефонно обаждане от Франция. Казват му, че негови роднини ще дойдат в България да се видят.  Уплашен е много, заради този телефон от запада. При срещата в София брат и сестра, първи братовчеди на моя приятел му разказват тази история.

София 1949

Бяха първите години след втората световна война.  През 1949 бях момче на 11 години.  Семейството ми се беше завърнало от изселването в Провадия. На пазара нямаше хранителни продукти. Хляб у други продукти за ядене и обличане се купуваха с купони. На човек се даваше 300 грама хляб и на хората с тежка работа по половин кило дневно. В хляба поставяха брашно от царевични кочани. Един път намерих купон за хляб и две седмици семейството ми имаше повече хляб. В неделните дни баща ми отиваше на бригада да разчистват развалините от бомбардировките и на обед се завръщаше с половин хляб, който им даваха за труда.

 От Чехословакия ни изпратиха като помощ  захар за всички деца на България. Раздаването на захарта стана в училищата. В моя клас учителката даде на всеки ученик по кило захар на бучки. Спомням си, че аз и другите ученици веднага изядохме повече от 300 грама. По това време не мислех, че ще напълнея.

Един път баща ми купи от пазара от селянин масло. Тогава маслото се продаваше във формата на топка. Когато вкъщи започнахме да ядем от маслото, видяхме вътре малка зелка покрита с масло. Така измамиха баща ми.

Как заклеймих „агресора“ Израел от войната през 1967

Искам да ви разкажа какво се случи в София по време на шест дневната война на Израел 1967. Директор на радио София беше Алберт Коен. През всичките дни на войната радио София съобщаваше истината за войната. Българският народ симпатизираше на Израел. Войната свърши, може би Москва издърпа ушите на Тодор Живков и започнаха кампания срещу „агресора“ Израел. Смениха този директор на радиото. Лидерите на организацията на евреите излязоха с декларация срещу ционистическия агресор Израел. Не можеше да бъде другояче. Те получаваха заплатите си от българското правителство. Но това не беше достатъчно. Организираха събиране на младежите евреи в Еврейския дом. Там говориха срещу ционистите на Израел и предложиха декларация заклеймяваща Израел. Един младеж стана и запита: „Във Виетнам САЩ не са ли агресор?“ Отговориха му, че са. Отново запита:  „Защо сега не гласуваме декларация срещу САЩ?“

Когато попитаха кой е съгласен с декларацията, се вдигнаха само 4-5 ръце. Декларацията не мина. Тогава работех в проектантска организация за машини. Един ден ме повикаха в една стая и там агентът на милицията в работата ми каза: „Ако не желаеш да те изхвърлим от работата и да нямаш неприятности помисли си какво ще направиш на новото събиране на младежите евреи“.

От мои приятели евреи разбрах, че същото са направили и с тях.  На второто събиране в салона седяхме двама евреи, един агент от държавна сигурност. Когато попитаха кой е съгласен с декларацията срещу ционистическия „агресор“ Израел, всички вдигнахме ръце.

Да ми прости Израел за това.

Сега ще ви разкажа, как Ладино (испански от 15 век) ми помогна да изразя подкрепата си за Израел след войната 1967. Всички евреи в България бяхме много радостни. Исках да пиша на братовчедка ми Двора в Израел. Знаех, че има цензура и че писмата се четяха. За това писах така: „Здравейте Двора и Ури, искам да ви кажа, че съм много радостен, че леля  GRANDE HALTUNA (голям пердах) посети чичо MITZRAIM (Египет) и неговите приятели. Очаквам, когато има нужда отново леля GRANDE HALTUNA да ги посети“.

Така Ладиното ми помогна много, за да излъжа цензурата.

Препечатано от "Либерален преглед"