На 2 срещу 3 декември 1984 г. се случи най-страшната в историята техногенна катастрофа, при която се отдели токсичен облак с тегло 42 тона.
По ирония една лоша шега лиши компанията, отговорна за нея, от два милиарда долара. Но не за обезщетения на пострадалите.
Общоприет символ на промишлената авария и веобще за опасностите от технологичния прогрес е катастрофата в Чернобил. Но две години преди нея се случва авария, която непосредствени вреди и дългосрочни последици оставя Чернобил далеч зад себе си.
Индийският град Бопал е много голям дори по индийски стандарт. Сега в него живеят един и половина милиона души. Основан преди хиляда години от цар Пармара Бходж, в съвременната Индия е административен център на щата Мадхя Прадеш.
История на трагедията Бопал започна през 1970 г., когато правителството на Индия започва да привлича активно чужди инвестиции в страната. И чуждестранните инвеститори са доволни от евтината работна ръка и ниските екологични изисквания. Американската компания Union Carbide and Carbon Corporation (UCC) получава разрешение за работа на своята дъщерна компания Union Carbide India Limited (UCIL), с 50,1% американски и 49,9% индийски пари, включително държавни инвестиции, за да се изгради завод за производство на пестициди. Решението изглежда разумно, страната развива своето селско стопанство, нужни са много пестициди. Основният продукт на завода в Бопал е инсектицида Sevin (карбарил или 1-нафтил N-метилкарбамат), в чието производството се използва метилизоцианат.
Схемата на синтеза на Sevin е много проста - метиламин реагира с фосген до получаване метилизоцианат, който след това реагира с 1-нафтол карбарил. Междинният метилизоцианат се съхранява в три резервоара от 68 000 литра: E610, E611 и E619.
Проблемите в завода започват в началото на 80-те години. Индия е засегната от поредица лоши реколти, търсенето на пестициди пада, заводът започна да се подготвя за продажба през юли 1984 г. Никой обаче не иска да го купи, а заводът, вече ненужен, продължава да работи с остаряло оборудване. Икономическият натиск върху собствениците ги кара да спестяват от всичко, което може - и най-вече от сигурността.
Уволнен е инспекторът по безопасността, системите за защита са остарели или не работят изобщо. Най-ефективната система за защита - форсажната тръба - е премахната и дълго време не се възстановява. Всичко това (а не саботаж, както по-късно се опитва да докаже UCC, за да се освободи от отговорност) доведе до трагедията през нощта на 2 срещу 3 декември.
Метилизоцианатът в резервоар E610 се загрява над 39 градуса - неговата точка на кипене. Аварийният вентил се счупва и облак, съдържащ 42 тона токсичен газ, излиза навън. Най-напред обхваща околните бедни квартали, след това се премести към жп гарата. Предупреждението на населението закъснява - и в резултат на това загиват веднага три хиляди души. През следващите години умират пет пъти повече. Оценките за броя на жертвите варира - от 150 до 600 хиляди души.
Компания UCC не успява да се освободи от отговорност, като я прехвърли на неизвестни саботьори. През 1987 г. тя заплаща почти половин милиард долара на жертвите на бедствието в замяна на отказ от съдебни дела.
Все пак тя заплаща много по-голяма сметка. През 2004 г. групата "Съгласни на всичко" (The Yes Men), чиято цел е да повишат осведомеността на обществеността по проблемни социални и политически въпроси успява да пусне в BBC World дезинформацията, че UCC ще се продава и всичките пари ще отдат за обещетения на жертвите на трагедията. Докато собствениците на UCC публикуват опровержение, акциите на компанията падат с два милиарда долара.
