Приспиването на Судан, последният бял носорог, по-рано през годината, отбеляза изчезването на един от най-емблематичните подвидове в саваната.

Въпреки десетилетните усилия на природозащитниците, Судан се оказа нежелат брачен партньор и загина – той бе последният оцелял мъжки екземпляр от вида.

Дъщеря му и внучката му са живи, но за продължаването на вида се нуждаем от чудодейна техника за инвитро оплождане.

Северният бял носорог със сигурност ще ни липсва, но как стоят нещата с другите видове, към които не сме толкова привързани, или за чието съществуване дори не подозираме?

Бихме ли скърбяли за жаби, бръмбари или гъбички? В крайна сметка измирането е неизбежен процес – някой дори го наричат двигател на еволюцията. Трябва ли измирането да ни тревожи?

Съществуват силни аргументи срещу загубата на биоразнообразие. Разнообразието – от отделни гени до цели видове, прави екосистемите устойчиви в условия на промени. Екосистемите на свой ред поддържат стабилността на планетата и осигуряват жизненоважни за хората услуги.

Горите и влажните зони пречат на замърсителите да попаднат във водоизточниците ни, мангровите насаждения по бреговете служат като щит срещу бурите, а зелените пространства в урбанизираните райони държат под контрол броя на психичните заболявания сред градските жители.

Продължителната загуба на биоразнообразие ще засегне тези услуги още повече.

Разгледани в тази светлина, щетите върху околната среда, причинени от добива на различни ресурси и промените в резултат на човешката дейност, носят изключително голям риск.

Никога преди светът не е изпитвал подобни смущения едновременно. Ние хората продължаваме да вредим на планетата, докато се опитваме да поддържаме 7-те милиарда души население.

И макар някои щети да са обратими, а редица измиращи екосистеми податливи на възстановяване, измирането е абсолютният край.

Изследванията върху застрашени видове ни позволяват да предвидим до колко вероятно е да изчезне даден вид.

Животните с по-големи тела са по-податливи на измиране от по-малките създания, същото важи и за видовете на върха на хранителната пирамида.

В случая с растенията, тези които живеят от други растителни видове, но не като паразити, и тези с късен цъфтеж са най-застрашени.

Това означава, че измирането не се извършва на случаен принцип из екосистемите, но засяга непропорционално близки видове, изпълняващи сходни функции.

Като се има предвид, че екосистемите разчитат на определени групи организми за определени роли, като опрашване или разпространение на семена, загубата на една подобна група би предизвикала значителни смущения.

Представете си заболяване, което убива само медици – то ще има далеч по-разрушителен ефект върху обществото, отколкото ако убие същия брой хора на случаен принцип.

Този модел на неслучайност се простира до еволюционното “дърво на живота”.

Някои близко свързани групи са ограничени до едни и същи застрашени местообитания, като лемурите в Мадагаскар, или споделят уязвими характеристики – например месоядните – което означава, че еволюционното дърво би могло да изгуби цели клонове, вместо нерванморено разпределени листа.

Някои видове с близки роднини също са изложени на по-висок риск. Тяхната загуба ще засегне непропорционално формата на дървото.

Най-популярният аргумент “против” твърди, че не бива да се притесняваме за изчезването на видове, защото това е естествен процес. Смъртта също е естествен процес, но това не означава, че трябва да се предадем в ръцете си.

Освен това вкаменелостите сочат, че настоящите темпове на измиране са около 1 000 пъти по-високи от естествените. Ускорението се дължи на загубата на хабитати, климатичните промени, появата на инвазивни видове и заболяванията.

Земноводните са особено чувствителни на екологичните промени - настоящите им темпове на измиране са до 45 000 пъти по-високи от естествените. Голяма част от това измиране остана недокументирано, затова дори не знаем какви видове губим.

Но дали наистина е от значение, че по света живеят наколко вида жаби по-малко. Да вземем например малката кафява африканска жаба, изчезнала в резултат на токсичните отпадъци в реките. Жабата никога не е била описана от науката, затова никой не може да предполага за последиците от загубата и.

Тя е еволюирала в продължение на милиони години и се е адаптирала към един конкретен хабитат, за науката загубата на това идеално балансирано създание прави света по-неприятно място.

Лесно е да защитаваме биоразнообразието, когато не ни се налага да живеем с него. Това което някои възприемат като чудо на природата, за други е истинско мъчение – орангутаните, нападащи посевите на фермерите или леопардите, убиващи домашни животни.

Патогените също са част от разнообазието на живота, но колко от нас скърбят за изкореняването на едрата шарка?

Докъде трябва да се простира толерантността ни към загубата на биоразнообразие е въпрос, на който за момента нямаме отговор, но проблемът трябва да се подложи на задълбочено обсъждане.

Масовото измиране на видове продължава, ако искаме да го контролираме трябва да предприемем спешни мерки.

Източник: sciencealert.com