От 27 май 2009 год. В книжарница „ПИНГВИНИТЕ" в Хасково Христо СТОЯНОВ ще представя новата си книга „АЗ, ДОНОСЧИКЪТ". Казваме „ще представя", защото една седмица в рамките на работното време на книжарницата той ще се среща с читателите си и разговаряйки с всеки поотделно, ще дава автографи. Освен с читателите си, авторът ще се среща и с героите си, защото описаните от него хора са от плът и кръв и се е срещал с всеки лично. Стоянов е единственият писател, който живее от литературния си труд в България, като странства из страната и сам разпространява книгите си.

„Аз, доносчикът" почива върху действителни факти, като показва тезата за доносниците в съвсем друга и естествено скандална светлина. Според Христо Стоянов „ние не знаем какви трагедии се крият от другата страна, за да можем да оплюваме хора, принудени да доносничат в близкото минало." В романа той казва от името на героя си: „като син аз направих това, което като човек никога не бих направил." Героят му е принуден да доносничи, за да спаси живота на майка си.

Основната тема в „Аз, доносчикът" не слиза от първите страници на вестниците, както и в най-слушаните и гледани предавания вече 20 години. Христо Стоянов, станал скандално известен със забранената си книга „Скритият живот на една помакиня", мемоарните „До СтрасТбург и назад" и „Глутница за единаци", а заради „Копелето – евангелие от Юда" бе отлъчен от църквата, в новия си роман поднася вълнуващата изповед на човек, станал доносник, разкъсван между приятелството и любовта към майката. Каква е ценностната му система? Възможно ли е да бъде заложен на карта човешки живот и кой може да си го позволи? Кои са жертвите и не използват ли след време всичко за автогероизиране и така да направят бляскава кариера? Въпросите и отговорите могат да бъдат много. Всички те представят един различен Христо Стоянов в разтърсващия му роман „Аз, доносчикът".

Haskovo.net ви предлага и откъс от книгата със специалното разрешение на автора

Вадя пликчето с парите.
Онова пликче с пари, които мама беше скътала в чувалчето с дрехите.
А останалите...
Можело и утре да му дам останалите. Мъртвата с тия дрехи ли ще е, не, да мине по-късно през къщи да му дам...
- Сигурно си е приготвила, нали?
- Да?

Как разбрал ли...
На нейните години никой не си отивал, без да приготви кат с дрехи за умирачката...
- Аз на театър мога да не ходя, ама зная някои неща повече, отколкото артистите знаят... То пък едни артисти...

Зная ли аз колко цветя от гробищата купуват хората за представленията?
Като нямало цветарски магазини в града – на гробищата...
Само венци дето не са взимали за премиерите от гробищата...

Някои от цветята що мъртви са погребали преди да ги поднесат на сцената...
Нали циганките вечер ги обират за другия ден...

Май животът наистина обещава да продължи и, за съжаление, ще продължи не така, както трябва. Животът никога не продължава така, както трябва, защото друг се разпорежда с него. Ние сме само изпълнители...

Животът не е наш и ние само му го живеем на някого.
На собственика му.

Какво ли представлява тоя, чийто живот живеем?
Защото няма никаква логика в това, което правим. А това, което правим, е да живеем на някого живота. А щом такъв живот му живеем, значи той си го е измислил такъв – нелогичен...

Само дето нас ни боли вместо него, ние страдаме, влюбваме се и пак страдаме, защото сме се влюбвали, след това страдаме, щото не сме влюбени и се влюбваме, за да страдаме...

Защото той така нарежда и ние сме само изпълнители на фантазиите му...

Накрая се влюбваме в тоя живот, нищо че е чужд, заклещваме се в него и тъкмо сме си помислили, че така добре заклещени никога няма да можем да се освободим, на тоя вземе, че му омръзнем като персонажи, поднася ни цветя и ни изпраща набързо от тоя свят така, както мама сега изпращаме...

Патоанатомът пита нещо, но не чувам...
Сигурно тоя, дето му живея живота, е зает с нещо друго и не иска да знае, че другият участник иска нещо да си кореспондираме...

Тет а тет иска да си кореспондираме...
Я да му обърна внимание...

Как се казвал тоя доктор, дето бил дал диагнозата на мама. Коя диагноза, ами тая, дето съм искал да умре от това, за рака ли иде реч, за рака, ти за какво мислиш, а бе, аз що не викна някой отгоре да ти бие една успокоителна инжекция...

Ами защото няма нужда, докторе...

Що му викам „докторе"?
Той, ако е доктор като доктор, първо щеше да пише в смъртния акт на мама, че е починала от рак, и, второ, няма да ми се заканва, че ще вика някой от горните етажи да ми биел инжекция за успокояване, а той самият ще го направи...

Ама ако тръгне патоанатом да ми бие инжекция, той първо ще трябва да ме разфасова, щото по тоя начин само може да ми намери вената...
Първо ме разфасова с бичкиите, после намира вената и накрая вика някой да вкара иглата на спринцовката във вената...

И ако умра по време на тая животоспасяваща акция, няма да има смисъл от аутопсия после?

Казвам му как се казва онзи доктор, който ми размахваше листовете с диагнозата, рентгеновите снимки...
И това му казвам на патоанатома, а той:
- И ти върза ли им се на ченгетата?

Тоя човек вестници не чете ли?
- Няма начин да не си се вързал... Аз защо цял живот съм тука долу? Щото не им се вързах... Накрая идват при мен всички – и тия, дето искаха да им нося, и тия, за които трябваше да нося... Всички минаха през мен. И знаеш ли какво – едно и също кило лайна отнасят със себе си... Разбирам те, ама моето разбиране не те грее, нали... Отгоре те чакат ония, дето дюдюкат. Те са само за свирните. После и те слизат при мен... Отсвирват ги и тях, нали се сещаш...

Ритуалчикът си е тръгнал.
Щял да мине след обяд да вземе чувалчето с дрехите.
Затворил е вратата, докато патоанатомът говори, но след малко се връща...
Къде да дойде, щото не съм му казал адреса...

На смъртния акт го пишело, той не може ли да чете, му крещи вече патоанатомът, защото май му е дошло много.
Вади от бюрото бутилка, дава ми пластмасова чаша, налива ми, той капва на пода „за бог да прости" и вдига шишето...
Аз не капвам нищо на пода.

Изпивам на един дъх съдържанието на чашата...

Откакто всички разбраха, че съм доносчик, той е първият, с когото пия по чаша. Първият, който извади бутилка, сипа ми в чаша и пи с един доносчик...

А той самият не е бил.
И заради това, че не е станал, стоял на гара разпределителна и пускал семафора на ония, които го карали да стане и на тия, заради които е трябвало да стане...
И ако пиел от време на време, не е за това, че мъртвите му идвали малко множко, ами защото искал да прави операции и после хората да му оживяват под скалпела, а не да ги изтърбушва...

Защото това, което правел, е изтърбушване...
Нищо друго освен изтърбушване...

Докторът многозначително става, подава ми папката и отваря вратата.

Това е диагнозата...
Ако искам друга диагноза за смъртта на мама, да си потърся некадърник като оня доктор, който, както съм му бил казал, лекувал мама от рак...

- Като умре някой и се побърквате... Питате ли ме мене като по цял ден си общувам с вашите мъртъвци. Че аз от толкова мъртъвци нямам време да умра... Да полудея нямам време. На вас като ви умре някой поне се побърквате... Късметлии...

Излизам.
- И повече жив тука не те искам...
- Няма, докторе?