Венета и Румен Сиракови живеят сами в Девинската махала Катраница. До там се стига само по разбит черен път и при сняг с месеци са откъснати от света. Но не се оплакват. Щастливи са. Имат си овена Гого.

Двамата са като излезли от едни други забравени времена. Приличат на изкочили от разказ на Йовков или Елин Пелин.

Венета и Румен Сиракови са последните жители на девинската махала Катраница. Единствената им компания са стадо овчици, за които се грижат, водени от овена-чауш Гого.

„Ей такъв брав, не мож видя вече… “, провлача с гордост на звучен гелски диалект Румен

И очите му светват. Отдавна наоколо никой вече не можел да превърне коч в чауш. Имало си тънкости. Пък трябвало знания и умения да навъртиш рогата само с клечка и конец, така че те да се изправят право нагоре.

„Те пробваха Гела ли, в Солища ли да сторят такъв брав ама не можаха. “, отсича Румен!

„Рогата вместо право нагоре му отидоха напред“, допълва с усмивка съпругата му Венета.

Възрастната жена не помни от кога са заедно с Румен.

„Дали минаха четирсет, четирсет и пет години“, пресмята Венета.

И докато гали по рунтавата глава Гого казва, че от както се помни следва пътя на мъжа си. Трите им деца отдавна са напуснали Катраница. Не помни кога за последно са идвали на гости. Внуците нкога не са стъпвали при тях… нали път няма, пък и нямали условия в селската къща, за деца свикнали на всички градски условия.

Погледа на Венета става отнесен, тъжен, вперен във върховете отсреща…

През лятото най-вече идвали „ябанджии“ / чужди хора/

„Идват накви по-млади лятото, в събота и неделя на моабет по вилите и си вървят. Ядат, пият. печено, ракийка. То младеж тука никога нема да дойде. Върнаха земята… Кво ша да я правят тая земя младежта. Ей тъй ша си остане, никога няма да я работят… , реди Румен и почесва рошавата си коса.

Времето за последнит пазители на Катраница е спряло. Живота им е свързан изцяло с овцете. До Широка Лъка или Девин слизат рядко. Нямат и кола. Затова ходят километри пеш… Лятото черния път, през баира не тежал. . По-трудно било на връщане, защото пълнели торби със сол, захрчица, олио  и всичко което не можели да си произведат. Това купували… Всичко друго „минавало през ръцете“ им.   Сиренце, мляко, пастърма, съзмица от овцете. От градината картофи, фасул, зеле доматки. Земята била хубава и раждала.

„То нищо ни не трябва повече… От пенсията ни остава даже, та и на децата помагаме. Те рядкож идват, оти и път нямаме. „

До някогашното село, превърнало се с годините в махала води черен път. Ама не такъв отъпкан хубав, а само за джипове. Други не могат да са покачат до тука. “, казва Румен и пуска цветна псувня по овца дошла да търси в пазвата му лакомство. След като я пропъжда продължава мисълта си.

Зимата като падне сняг, двамата изцяло се откъсват от света.

„Има зими ага загасне тока иде след две недели, първо пускат в селата, па после в махалата. Техниците със ски са качват до тук… Другож не може“

Имат телевизор. Ама нали са свикнали без гюролтия, забравят да го пускат. Двамата с овцете и коча Гого… са си достатъчни. Имат за довечера масълце за качамак и повече не им трябва.

Изстрелвам залп от въпроси: „Ако се разболеете къде и как намирате лекар? Ами зъболекар? Ами като спре тока и ви свършат свещите с какво си светите?… Как без телефон, без телевизор?…

На всичко ми отговарят простичко.

„Оправяме се, свикнали сме. Пък то каквото има да става, ще стане … Божа работа е“

Анелия Веселинова