Тази седмица правителството одобри отпускането на още 2 млн. лв. за осигуряване на субсидирана заетост за общините с висока безработица от областите Враца, Видин и Монтана.
Парите ще осигурят временна заетост на 830 безработни за три месеца в края на година.
От години коментираме как подобни мерки са неефективни и не водят за резултат, а включените в тези програми са отново безработни след края на програмите.
Държавата обаче продължава да харчи приоритетно за директно създаване на заетост, защото така е по-лесно – наемаш някого на работа, изглежда, че правиш нещо и изхарчваш някакви пари, които дори не са твои.
Напук на анализите на държавните институции (Сметната палата доказва, че субсидираната заетост е пилеене на средства), на европейските институции (Европейската комисия препоръчва да се наблегне на обученията и пасивните политики) и дори на самото Министерство на труда (единствената направена от министерството оценка показва, че субсидираната заетост не води до дългосрочни резултати).
Последните данни на Евростат показват много точно упорството на българските правителства да наливат пари в субсидирана заетост без грижа за действително повишаване на конкурентоспособността и социалния статус на безработните. Докато държавите в Европейския съюз основно залагат на обучения, ориентиране и консултиране за действително подпомагане на безработните и само 18% от средствата се харчат за субсидирана заетост, в България 74% от парите са за временна заетост. Още по-притеснително е, че тази разлика не се променя през годините.
В същото време точно в областите Видин, Враца и Монтана икономическата активност намалява – т.е. хората изобщо спират да си търсят работа. И въпреки кризата на пазара на труда в Северозападна България и намаляването на заетостта, държавата продължава да повишава минималната работна заплата (в тези области тя вече надхвърля 60% от средната и оставя още повече хора извън пазара на труда).
Това прибавя още хора към омагьосания кръг на субсидираната заетост, в който безработните (особено нискоквалифицираните и дългосрочно безработните) разчитат единствено на правителствените програми и нямат възможност за реализация на пазара на труда и дългосрочна заетост.
ИПИ