Агресията на улицата прогресира. Завръщат ли се времената на мутрите и има ли чувство на безнаказаност у престъпниците?
Николай Димитров е доктор по социална психология. Преподавател по социална и по организационна психология в два от водещите български университета, преди това дълги години се е занимавал с управление на човешките ресурси. 11 години е бил журналист и ПР-специалист. Един от фокусите на научните му интереси са маргинализираните социални общности.
В специално интервю за Дир.бг Николай Димитров коментира прогресиращата агресия, безпричинните побои и пасивната реакция на обществото.
- На какво се дължи ескалиращата улична агресия през последните седмици?
- Не бих казал, че има някаква особена „вълна“, ескалация или особен „бум“, който да се е появил изневиделица и изведнъж – проблемите в българското общество са отдавнашни, престъпността е съпътстващ феномен от вече десетилетия, просто през последните няколко дни станахме свидетели на нападения над хора с по-специфични професии, на които – всъщност – самите медии обърнахте малко по-голямо внимание.
- Завръщат ли се времената, в които хората смятаха, че могат да правят каквото си искат безнаказано?
- Опасявам се, че да. И тук притеснението ми е, че последните години на нестабилни правителства създадоха много явни, но и много задкулисни коалиции и зависимости на властта, която вероятно в момента се опитва „да се занимава с нещо друго“, вместо да правораздава, докато в това време подземният свят си преразпределя територии по морето или обикновените улични хулигани усещат някаква „промоция“.
- Има ли криза в обществото и то станало ли е резистентно към подобни прояви на насилие?
- Да. И докато допреди няколко години се говореше повече за т.нар. „ценностен стрес“, то в момента си живеем в реална „ценностна криза“. Ако разгледаме нещата малко по-задълбочено, ще стигнем до два фактора – един личностен, свързан със самоконтрола, и един – нека го нарека – „междуличностен“, свързан с контрола отвън.
Първото е, че мнозина от нас пропускат да си дават сметка, мислят „на парче“, не полагат усилия да преценят последиците от всяко едно свое действие. И това е така с всичко, дори с най-дребните неща: не си даваме сметка какво би се случило, ако изядем още едно парче торта, ако щете, а какво остава за сметката какво би се случило, ако не спазваме правилата за движение по пътищата, превишим скоростта, изпреварим на опасен участък или преминем на жп прелез, при спуснати бариери. И ако парчето торта е лесно поправимо, едва ли преминаващите на спусната бариера си дават сметка колко тона е една влакова композиция и какъв й е спирачният път, независимо колко опитен е машинистът, например.
С други думи – на нас ни се губи връзката в простото уравнение: „Ако…, то…“. Другото е, че „така ни приучиха“ – всеки от нас ежедневно вижда, че каквото и да направи – или нищо няма да последва, или последиците ще са незначителни, или са лесно поправими с една „почерпка“. И това вече е проблем на контрола. Този, който идва от другите и този, който идва от властта. Като се почне от това, че – по ред причини – ние самите „претръпнахме“ към всякакви нарушения около нас (дори най-дребните: колко от нас биха направили забележка на стопанин на куче, който го разхожда без намордник?), мине се през това, че нарушаването на правилата е „заразно“, особено пък като си кажеш „Че аз пък да не съм по-прост, че да не си разхождам и аз кучето така“, или като видиш, че поведението остава неадекватно наказано, още повече – ако остане безнаказано.
И – естествено – стигне се до това, което виждаме всеки ден – че дори и за най-тежките престъпления няма последици или те са толкова неадекватни и ненавременни, че са даже пренебрежими.
- Утежняването на наказанията ще реши ли проблема?
- Не. Проблемът се решава не от утежняването, а от упражняването на наказанието. И това го знае всеки един родител (тук се надявам да бъда разбран правилно – не говоря за насилие, а точно за наказание). Има, обаче, три много прости правила, които трябва да бъдат стриктно спазвани, за да бъде наказанието реален коректив: на първо място то трябва да е навременно – да следва провинението, колкото е възможно по-скоро; второ – то трябва да е достатъчно интензивно – иначе казано: да бъде в достатъчна степен нежелано за „прегрешилия“ (и тук трябва да се внимава както за това да не е незначително и пренебрежимо малко, така и да не е прекалено голямо); на трето място – наказанието трябва да бъде възможно – вероятността, че то ще последва агресивния акт, трябва да бъде достатъчно висока. Тези три неща са свързани точно с онова уравнение: „Ако…, то…“
- Примитивно ли е обществото ни, щом е толерантно към агресията?
- Ако говорим с метафори – да. Но всяко едно общество – дори и най-примитивното, че дори и животинските – в никакъв случай не са толерантни към агресията. За да може изобщо да говорим за някаква, дори и първична група, първото нещо, което трябва да е налице, след като е установена целта, са правилата – въвеждането на онова „Ако…, то…“.
Струва ми се, обаче, че ние прекалено много се фокусирахме върху думичката „права“, вместо върху думичката „правила“. А спазването на правилата неизбежно ограничава права – естествено, че дори 10-е Божи заповеди ограничават права, и – естествено, че нарушаването на правилото за ненавлизането на едно животно в ловната или любовната територия на друго животно, нарушава права.
И има и последици. Именно в недаването на сметка за последиците може да говорим за „примитивизъм“, но това не е толкова примитивизъм на обществените отношения, колкото на индивидуалното мислене, на невъзможността да гледаш по-напред във времето и на забравянето на простото правило, че „Моето право да размахвам юмруци, свършва там, където започва твоят нос“.
