Винаги съм твърдял, че либийският процес е част от моята съдба. Това заяви пред Дир.бг адвокат Хари Хараламбиев 10 години след освобождаването на медиците ни.
Медицинските сестри Кристияна Вълчева, Нася Ненова, Валентина Сиропуло, Валя Червеняшка и Снежана Димитрова, заедно със съпруга на Кристияна доктор Здравко Георгиев и палестинецът Ашраф ал-Хаджудж, бяха арестувани в Бенгази на 9 февруари 1999 година. Те бяха задържани заедно с медици от още няколко държави - Франция и Полша. Тогава останалите държави изтеглиха лекарите, но правителството на Иван Костов не отреагира своевременно. Медиците ни бяха осъдени за няколко нарушения и престъпления, сред които най-страшното бе заразяването на деца с ХИВ вируса в болницата Бенгази. По време на процеса те бяха измъчвани, получиха два пъти смъртна присъда, а преди освобождаването им и доживотна присъда. Българската дипломация, английското разузнаване,посредничеството на ЕС и Франция решиха казуса за освобождаването на нашите сънародници и успешния завършек за медиците ни на съдебния процес, който ще остане в историята.
Погледът на Хараламбиев след 10 години за този култов процес
Винаги съм твърдял, че либийският процес е част от моята участ и съдба. Не е минало година, в която аз да не се връщам назад във времето да си припомням отделни епизоди във всичко онова, което се случи в Либия. Щастлив съм, че най-накрая преди известно време по категоричен начин се доказа, че нашите медицински сестри Ашраф и д-р Георгиев са невинни и че това беше един процес гениално режисиран от либийските власти.
Приносът на адвокат Хараламбиев през неговия поглед
Аз винаги съм твърдял, че скромността е добродетел, която буди умиление, но не и респект. Ще кажа само едно ние българските адвокати не сме живели с илюзията, че можем да преобърнем процеса до степен щото нашите медицински сестри да бъдат оправдани. Изходът на този процес се реши на дипломатическата маса, това вие журналистите знаете по-добре от мен. Ако има нещо, с което ние можем да се гордеем е, че се държахме достойно като български адвокати, не скрихме главите си, пледирахме ясно, високо, убедено. Макар, че нашите юридически доводи почти не бяха взети предвид, тъй като процесът беше гениално режисиран. Търсеха се необходими грешници и тези необходими грешници бяха намерени в лицето на българските медицински сестри. Вие, добре знаете, че обвинителният акт беше изготвен срещу 21 подсъдими, имаше либийци, филипинки, унгарки, полякини, всички те бяха изведени извън територията на Либия, останаха само българките. Но моето усещане е, че казусът в крайна сметка се реши на дипломатическата маса след нескончаеми дипломатически разговори.
И тук искам да кажа, че се подценява ролята на българската дипломация. Аз съм разговарял и с покойния Здравко Велев, бившия посланик на България, както и с Александър Олшевски. Те имат своя несравнен принос за освобождаването на медицинските сестри. Искам да кажа добри думи и за либийския защитник на сестрите Осман Бизанти. Често пъти мисля за него, питам се жив ли е този човек, на коя страна е след случилото се в Либия, но мога да кажа, че той изпълни блестящо своята роля. Все пак да се ангажираш в такъв процес срещу собствените си сънародници се изискваше голяма сила и кураж. Аз се възхищавам на Бизанти.
Честно казано аз винаги съм избягвал да говоря за процеса, защото по време на моята пледоария аз казах, че либийският процес е една кървяща рана върху снагата на либийското правосъдие, която рана не можа да бъде излекувана повече от 8 години. Не исках да се връщам към тези моменти. А мога да кажа, че сестрите са били толкова измъчвани, че аз съм виждал следи от насилие 8 години след това. Те обаче в нашите разговори с другите двама адвокати Георги Гатев и Пламен Ялнъзов нито веднъж не поискаха невъзможни неща. Нито веднъж не отправиха субективен упрек към държава, към политици. За мен това са едни високо морални жени, които будят и към днешно време възхищение у мен.
Случайните срещи в годините
Веднъж с Ашраф се видях в Съдебната палата. Много щастлив бях от тази среща, защото за мен Ашраф е изключително стойностен човек. Преди няколко години съвсем случайно се видях във ВМА с Кристияна, която е завършила вече и друго училище и за мое голямо учудване, тъй като бях със съпругата си, прегърнахме се, защото те за мен са прекрасни жени и тя каза на моята жена датата, месеца и годината на моето раждане. Останах изумен. Не знам откъде е научила тази подробност.
Оценката за работата на журналистите
Те са неизменна част от нашия екип. Тяхното присъствие е същностно необходимо. Те са спонтанни. Не пишат предварително кореспонденциите си, а ги диктуват със сърцата си. Журналистическия натюрел издава истинността им. И всеки един от тях е с ревностен стремеж да навлиза в пропастта на нещата. Истините, до които се докосват са страстни и инфарктни и за това завладяващи, което несъмнено е съвършен белег за професионализъм. Те са обективни в информациите, защото знаят, че над информациите не трябва да има насилие. Те са работяги, не чиновници. Притежават ясна и логична мисъл. Някога Стефан Продев, този поданик на изящната словесност, казваше - „Над всички илюзии и амбиции трябва да стои законът на професията. Закон, който гласи кратко и ясно, точно и смело, закон, който нито един от тях не погази. Чрез репортажите им ставаше все по-ясно какви поражения духовни и физически са нанесени на сестрите, на Ашраф и Здравко Георгиев.
Журналистите са настойчиви, поставят си високи, понякога непостижими цели, вървят към тях и ги постигат. Поведението на всеки от тях е пример за лична гордост. Те са неделимо цяло, обичат се, не съзирам коварното убождане на професионалната завист, взаимно се информират. Те като част от журналистическата общественост са най-брилянтната съставка на родната ни интелигенция.
И макар, че имената се повтарят, те са неповторими – Миролюба Бенатова, Жени Марчева, Даниела Тренчева, Десислава Стоянова, Лиляна Димчева, Калина Петрова, Албена Мирошникова, Лора Крумова, Диана Чепишева, Виктор Николаев, Делян Йотов, Георги Милков, Веселин Иванов, Николай Желязков и Момчил Инджов.
