През май 1989 г. започва една от най-големите изселнически кампании в историята, останала известна като Голямата разходка - на българските мюсюлмани към Турция.

28 години по-късно Дир.бг припомня събитията.

Те са предшествани от не по-малко съдбовен епизод за България, разиграл се няколко години по-рано - т. нар. Възродителен процес. В доклад на БКП той е наречен "исторически акт, с който се заличава последният белег на турското робство върху снагата на нашия народ”. На 10 декември 1984 г. е разпоредено преименуването на „български граждани от турски произход във всички окръзи, където има такова население”.

Първо са сменени личните имена в Кърджалийски и Хасковски окръг, а после и в Североизточна България, където евентуалните "провокатори” вече са арестувани или мобилизирани за военно обучение. За целта селищата са блокирани от милиция и войски, които стрелят във въздуха, вкарват се и танкове и бронетранспортьори. Още в началото се стига до сблъсъци и жертви.

За изключително краткия период на кампанията - до февруари 1985 г., са сменени личните документи на над 800 000 души. Сменени са дори имената на покойните им роднини, а на места дори са унищожени мюсюлманските гробища, свидетелстват архивите, събрани в книгата "История на Народна Република България. Режимът и обществото".

През следващите години напрежението продължава да тлее. Прелюдия към масовото изселване от лятото на 1989 г. обаче стават серия гладни стачки и протести в селища с турско население. Причината е приемането от Народното събрание на нов закон за задграничните паспорти. С него, считано от 1 септември същата година, се либерализира пътуването на български граждани зад граница, но сред турското население се разпространяват слухове, че новите паспорти са временна мярка и ще се издават избирателно. Изселническите настроения се смесват с искания за връщане на имената и на правото на общуване на майчин език.

Надига се недоволство сред мюсюлманите. На 20 май се организира масов митинг в шуменското село Пристое и до края на месеца протестите обхващат много други селища в Североизточна България - Каолиново, Шумен, Търговище, Омуртаг, Разград, Дулово, Исперих, Добрич, като стигат чак на юг - до Джебел. Хиляди настояват за връщане на отнетите им човешки и културни права и освобождаване на арестуваните около кампанията по смяна на имената.

На места се стига до безредици, при които властите използват сълзотворни гранати, милиционерски палки, противопожарни коли, танкове, бронирани машини, гумени, дори бойни куршуми. Между 7 и 10 души загиват при сблъсъците в Каолиново, Тодор Икономово (Шуменско) и Езерче (Разградско), а стотици са ранени.

Майските събития, както остават в историята, са съпроводени и с бързо експулсиране на стотици турски активисти. Така се преминава към решение, което Тодор Живков задава още в хода на Възродителния процес през 1985 г., когато препоръчва изселването в Турция на 100-150 000 души.

На 29 май, няколко месеца преди големите промени на 10 ноември, емисията “По света и у нас” на БНТ започва с изявление на генералния секретар на ЦК на БКП Тодор Живков. В 20-минутното си реч той заявява:

“България е готова да пусне българските мюсюлмани в Турция. Времето за заигравки премина - Турция би следвало да отвори границите си за света, съгласно международните норми и договорености, както го направи Народна република България. Българският народ няма да падне на колене. Дълбоко се заблуждават онези среди, които лелеят надеждата, че ще могат да върнат колелото на историята назад към времената на Османската империя”.

Седмица по-късно, на среща с партийната върхушка, Живков е още по-директен:

"Ние сме на прага на голяма психоза за изселване. Такава психоза на нас не ни е необходима, тя е добре дошла. Ако не изведем 200-300 000 души от това население, след 15 години България няма да я има. Който желае да се изселва, може даже с музика, с тържества да се изпращат при заминаването им".

Междувременно турският премиер и бъдещ президент Тургут Йозал се обръща към българските мюсюлмани с думите:

“Нашите врати са отворени, братя, заповядайте”.

В следващите няколко месеца хиляди спират работа, продават евтино покъщнина, животни и скъпоценности и тръгват на път. Извиват се опашки за пари пред клоновете на ДСК и пред окръжните управления на МВР за международни паспорти. Всеки го получава, оставяйки личния си паспорт. Официално управляващите не наричат това изселване, а екскурзия, защото за първи път след 9 септември 1944 г. всеки има право на 3 месеца престой в чужбина.

По неофициална статистика до втората половина на август около 360 000 етнически турци успяват да напуснат България. До падането на режима на Живков близо 40 000 се завръщат, преди да е изтекъл срокът на тримесечните им визи. До края на 1990 г. пък се прибират още 100 000 изселниците.

Всичко приключва, когато на 23 август 1989 г. турската държава едностранно затваря границата. Няколко месеца по-късно, през декември, Народното събрание и ЦК на БКП решават имената на българските турци да бъдат върнати.

Близо 30 години по-късно, когато на този 19 май в Джебел бяха почетени жертвите на Възродителния процес, отново се стигна до напрежение, но този път и от двете страни бяха мюсюлмани - едните от ДПС на (почетния лидер) Ахмед Доган, другите от ДОСТ - на отстранения Лютви Местан. Въпреки полицейското присъствие се стигна до сблъсъци и размяна на удари.

"Вече 28 години българската държава пренебрегва тези трагични събития и паметта на жертвите и така съучаства в сценария на ДПС партийно да присвои абсолютно неоснователно величавия подвиг на турците и мюсюлманите в България. Това се прави на основата на една грамадна фалшификация, на основата на голямата лъжа, че Ахмед Доган е ръководил от затвора Майските събития", заявиха в декларация от ДОСТ, които на последните избори бяха открито подкрепяни от правителството на Реджеп Ердоган.