Школуван в мисиите в Берн, Виена и Берлин, стана градска легенда, докато беше дясната ръка на царя.
От 1992 г. до днес - аз съм вече втори век служител на Министерството на външните работи. С този премерен до пестеливост хумор Ради Найденов - новият служебен шеф на българската дипломация, пое вчера поста от досегашния министър Даниел Митов.
Посланието му бе отправено повече към високопоставените служители на министерството, строени на черния мрамор при парадния вход на сградата, отколкото към неколцината журналисти, дошли на церемонията. С реч, обрана откъм излишни голословия или пък прекалена емоционалност, той даде да се разбере, че е човек от системата и се чувства съвсем адекватно и на място в новата си роля. Познава добре и механизмите, и хората, заети с тази специфична материя. Наясно е и с парадната фасада, и с кухнята на министерството, което предстои да управлява известно време.
В самата служба, където чувствителността към всеки нов министър е обяснима, но вибрациите около смените винаги са се усещали силно, този път обстановката е спокойна. Вероятно защото Ради Найденов е позната фигура във Външно, макар и с поведението си да не е целял да бъде популярен.
Хората, които го познават още от времето на първите му стъпки в дипломацията, твърдят, че е фин и дискретен човек, който знае как да се държи във всяка ситуация. Никога не е бил подозиран в афинитет към интригантство - нещо, което в това министерство обикновено върви с препоръките към трудовата характеристика, а някои иначе брилянтни дипломати дори са го превърнали в изкуство.
Макар да изглежда като човек, който се скъпи да пръска разточителна чаровност, Найденов е харесван от колегите си. Когато демонстрира чувството си за хумор, това обикновено е грижливо премерено, позволява си самоирония и много държи на тактичността. Обича изящните неща и се слави като много добър шофьор. Предимно на немски автомобили, разбира се. Думата, която най-точно му приляга според всички, е акуратност.
Школовката му се дължи както на поредицата му дипломатически мандати в посолствата ни в Швейцария, Австрия и Германия, така и на шанса му да бъде доверено лице на Симеон Сакскобургготски във времето, в което царят изпълняваше ролята на министър-председател.
Когато през 2002 г. пое поста началник на премиерския кабинет, медиите определиха Ради Найденов като антипод на предшественика му Стоян Ганев. Коментарите бяха, че за разлика от Ганев той повече работи и по-малко говори. Освен това предпочита да стои в сянката на шефа си, а не пред прожекторите на общественото внимание. И нещо много важно - не кадрува и не се бърка в управлението.
Преди това Ради Найденов бе зам.-министър на отбраната, но бе относително неизвестен, а и никога не се е славил като част от кръга на т.нар. царедворци.
Затова излизането му на сцената в ролята на дясна ръка на Симеон Сакскобургготски бе изненада и за тогавашния кръг от приближени на царя. Мнозина така и не можаха да си обяснят как Негово Величество се е доверил на някого, когото познава едва от половин година. Така тръгна и една приказка, която се превърна в нещо като градска легенда. Според нея като премиер всеки ден царят получавал на бюрото си огромна купчина от папки с докладите на всевъзможни вътрешни и външни служби. Но всичко това било написано на български език, а на Симеон му било все още трудно да изчита и осмисля такъв обем оперативна информация. Затова Найденов от ранни зори изчитал всичко, след което го конспектирал акуратно и бил готов да го докладва на царя. На изряден и безкомпромисен немски.
Градската леганда вероятно се състои в последното изречение. Защото според други източници царят предпочитал докладите на английски. Но това не е важно, защото Найденов би могъл да се справи чудесно и на още два други езика. От днешна гледна точка със сигурност може да се каже, че при назначението му за външен министър няма загадка. Това е един от постовете в служебния кабинет на президента Радев, който не буди никакво недоумение.
