С решение от 20 декември Върховният касационен съд (ВКС) остави в сила решението на Софийския апелативен съд (САС), с което е потвърдена присъдата на Софийския градски съд (СГС) по отношение на Христо Бисеров. Решението не подлежи на обжалване и протест, съобщиха от ВКС.
С присъдата на СГС Христо Бисеров е признат за невинен и по трите повдигнати срещу него обвинения – по чл. 255, ал. 3 вр. ал. 1, т. 2, пр. 2 вр. чл. 93, т. 14 от НК – да е избегнал установяването и плащането на данъчни задължения в особено големи размери; по чл. 251, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 от НК – при условията на продължавано престъпление да е нарушил задължението за деклариране на сделки с валутни ценности, като стойността на предмета на престъплението е в особено големи размери; и по чл. 313, ал. 1 от НК – да е затаил истина в подадена по електронен път и на хартиен носител писмена декларация до Сметната палата относно притежавани суми в различна валута. Протестът и жалбата на министъра на финансите пред ВКС бяха против оправдаването на Христо Бисеров само за престъплението по чл. 255, ал. 3 вр. ал. 1, т. 2, пр. 2 вр. чл. 93, т. 14 от НК.
Съдебният състав приема, че протестът е неоснователен. САС е анализирал суифт-съобщенията от 12.12.2012 г., съдържащи информация за извършването на превод на суми от сметка в една банка към такава в друга банка и е достигнал до верен и законосъобразен извод, че само въз основа на данните в тях не може с категоричност да се приеме, че титуляр на сметката, от която е направен преводът, е подсъдимият, респективно, че преведените средства представляват реализиран от него доход, подлежащ на облагане. За да направи тази констатация, САС е съобразил, че с оглед двукратния отказ на швейцарските власти да дадат конкретен отговор по съществото на въпросите, поставени към тях в двете молби за правна помощ, като доказателства по делото не са приложени договорът за откриване на банковата сметка и доказателства за движението и наличностите по нея, както и такива за лицата, имащи право да се разпореждат с тях. В същото време законосъобразно е преценено, че по естеството си съобщенията не представляват първичен счетоводен документ и в тях е отразено единствено кой е клиентът – наредител. Отчетено е, че това може да бъде не само титулярът на банковата сметка, но и всяко друго лице, което на различно правно основание е овластено да се разпорежда със средствата по нея. В съответствие със забраната на чл. 303, ал. 1 от НПК присъдата да почива на предположения е отхвърлена тезата на прокуратурата, че след като името и адресът на наредителя са вписани в съобщенията, е извършена проверка кой е титуляр на сметката и е установено, че това е Христо Бисеров.
Според върховните съдии в протеста неоснователно се поддържа, че САС е пренебрегнал обстоятелството, че в двете съобщения е посочен адрес, съвпадащ с адреса на подсъдимия. „Този факт има отношение към идентификацията на наредителя, но доколкото обективно не е било възможно да се изследват подписите върху първичните банкови документи, той може да бъде само косвено доказателство, че преводът е нареден от Бисеров”. Съвсем отделен е въпросът, че той е живял на адреса, отразен в суифт-съобщенията, в период, предшестващ инкриминирания с близо дванадесет години.
В мотивите на ВКС се напомня, че за разлика от данъчното производство в наказателния процес заключенията на данъчните власти в ревизионния акт поначало не обвързват съда и съгласно чл. 14, ал. 2 от НПК не се ползват с формална, предварително установена доказателствена сила. Наред с това, което е много по-важно, наличието на данъчно задължение и неговият размер са установени от данъчните власти по реда на чл. 122 и чл. 123 от ДОПК. Цитираните разпоредби съдържат оборима презумпция в интерес на фиска, като опровергаването й е поставено в тежест на данъчно задълженото лице. В наказателния процес обаче единствената презумпция е тази за невиновност на обвиняемия и подсъдимия. „Ето защо САС законосъобразно е приел, че ревизионният акт не е годен доказателствен източник за фактите, че подсъдимият Бисеров дължи данък именно в посочения от обвинението размер и именно за доход, реализиран през годината, визирана в обвинителния акт” – се сочи в мотивите на решението на ВКС.
Върховните съдии пишат в мотивите си, че след като не е установил по изискуемия от НПК безспорен и категоричен начин, че Бисеров е титуляр на сметката в швейцарската банка, от която са осъществени двата превода, както и че средствата за тези преводи представляват облагаем доход, реализиран през 2012 г., респективно, че за тях се дължи данък върху доходите на физическите лица, въззивният съд законосъобразно е потвърдил присъдата, с която подсъдимият е оправдан по обвинението за избягване установяването и плащането на данъчни задължения посредством затаяване на истина в годишната данъчна декларация по ЗДДФЛ за 2012 г.
Съдът приема, че касационната жалба на министъра на финансите също е неоснователна, тъй като по отношение доказването на данъчните престъпления е приложим единствено НПК, а не и ДОПК. На правилата на НПК се подчинява и разглеждането и доказването на гражданския иск. Това означава на първо място, че следва по несъмнен и категоричен начин да бъде установено виновно и противоправно поведение на дееца, както и пряка и непосредствена причинна връзка между действията и/или бездействията му и настъпилите вреди за гражданския ищец, като е недопустимо изводите за вината на извършителя и за размера на вредите да се основават върху законови презумпции или предположения по отношение на фактите.
