Понякога става толкова нетърпимо, че човек започва да се пита: има ли живот в България? Има, но е просто непосилно труден, абсурден и разглобен. Кой го направи такъв? И как се стигна дотук? Размисли на Мирела Иванова:

Дори да не се информира през никакви медии, в което все пак се съмнявам, българинът все по-трайно се зарежда с убеждението, че държавата и обществото му са разтрошени сякаш на парчета, че самият той не принадлежи към общността. Прилепен към семейството си, към малка приятелска група или професионален кръг, той се отдава на „мисията“ да се спаси поединично, да осигури бъдещето на децата си, насърчавайки ги да се махат оттук. Защото в България няма живот.

Липсващите обществени спойки

Така ли е наистина - или просто са изчезнали всички спойки и сглобки, които ни правят единна общност, вгледана в по-близки и по-далечни цели и посветена на голяма и същностна национална идея? Това са въпроси и патетични, и старомодни, но и твърде важни тъкмо поради тягостната фрагментация на настоящето. Не е задължително да се намираме в състояние на пълен разпад, за да сме така разединени - може просто обществото ни да е преуморено от несъстоявания, да са разбити множесто лични проекти, да са занемарени и неглижирани такива неутилитарни, но основополагащи за единението пространства като културата, изкуството, ценностните йерархии.

Атмосферата днес сякаш повтаря шизофренните години на късния соц - с отчуждението и апатията, с избуялите страхове и самоизолацията, с тлеещите във въздуха взаимоненависти, с цинизма и буксуването във всяко отношение, с разцвета на клеветите и с усещането за крайна несправедливост, за пълна изоставеност на отделния човек.

Светлият пример на партиите

Дали фрагментацията в обществото няма за свой „учебник“ роенето и разпада в партийния живот? Дясното всеки ден произвежда все по-малки и по-нови формацийки, партии и сдружения, които макар и прокламирани от мислещи хора, вече предизвикват отвращение. Все по-неразпознаваеми стават нюансите между произведените от Радан Кънев и Христо Иванов послания, а и логиката на политическото и партийно осъществяване в името на избирателите и промените задължително изисква окрупняване, привличане на поддръжници и повече съмишленици. В т.нар. националистическо обединение също започва надвикване и надговаряне на вождовете, въпреки привидната сплотеност срещу и заради общия враг: бежанци, роми, турци. А лявото, засега пришпорено от политкомисарския устрем на лидерката си, не смее да се огледа и да види другите немаловажни  леви: „Нормална държава“, „Движение 21“, АБВ и т.н.

Кой е виновен?

Разбира се, партийното строителство и рушителство е само една от причините за липсата на обществени спойки: то поражда и утвърждава жилавото недоверие, че партиите могат да се фокусират отвъд своя егоизъм в общоприемлива за цялото общество програма, която да реализират с поносими компромиси и споразумения. Друга насъщно необходима „сглобка“ за обществото ни е работещата съдебна система, а не тази съдебна каста, потънала в собствените си скандали и противоборства и напълно отчуждена от мисията си да служи на закона и справедливостта.

Иначе в България има живот. Просто е непоносимо труден, абсурден и разглобен. Какъвто сме си го направили, както биха се изразили мислещите граждани. Или какъвто ни го направиха, както биха им опонирали хленчещите граждани.