Александрина Исайлова е основател и собственик от 23 години на една от малкото оцелели през годините на прехода галерии „Драка“. В Хасково донесе колекция от картини на класици, които са подредени в Градската галерия “Ат. Шаренков“.

Галерия “Драка“ гостува в Хасково за втори път тази година. През пролетта показа експозиция от платна на старите български майстори, такива, които са отличими, значими, такива, които никой не би объркал, когато ги види. При второто си гостуване сега „Драка“ показва произведения на български класици, но от другата старата, от страната на голямото майсторство на българския рисувач-художник. Ако той прави масла да направи акварели, ако пък традиционно прави акварели да направи графични рисунки. "Идеята е да се покаже онази мощ на художественото изображение, която българските художници от края на 19-ти век до средата на 20-ти век имат. Това е майсторството, което по никакъв начин не ги отличава от най-добрите постижения на европейската класика от онова време”, представя изложбата Александрина Исайлова. Платната на автори като Пенчо Балкански, Димитър Казаков – Нерон, Бенчо Обрешков и още 15 майстори на четката могат да се видят в Хасково до края на месеца. Сред картините, които отличава като колекционерски, Исайлова посочва портрета на Васил Стоилов, който е изобразил Бончо Хаджибонев- един от културтрегерите в началото на 20-ти век и съосновател на издателство „Български писател“ и на Дружеството на писателите.

През 11-те месеца на тази година галерия “Драка„ е направила над 20 изложби в различни градове на страната, представяла е българските майстори и в чужбина. „Пътуването е много, но не ми тежи“, споделя Александрина Исайлова и признава, че възприема работата си като мисия. А заговорили за паралела от миналото и днес в подкрепата на българското изобразително изкуство, очите й започват да искрят и от болка, и от хъс.

-Г-жо, Исайлова, в изложбата, подредена в Хасковската галерия, сте донесли платна на класици, но казвате, че за разлика от предходния път, когато гостувахте със старите майстори, сега погледът е различен. Да направим паралел със съвремието.

-Не забравяйте, че българската държава след Освобождението отглежда своите творци, Третото българско царство -отглежда своите творци. Има десетки стипендии за българските художници-талантливи, отговорни, можещи, знаещи, импулсивни, които отиват да учат във Франция, в Австрия, Германия, Италия. Всички завършват там и 90 процента се връщат в България.

-Силно впечатление ми прави думата, която използвате за ролята на държавата в израстването на творците в миналото- „отглежда“, каква е ролята на държавата сега?

-Благодарение на моите родители, деди, благодарение на моя съпруг, който е архитект, произлиза от род на художници, ние сме наследили някакви картини, след това сме дообогатили колекцията, опазили сме я, съхранили сме картините в нея, обгрижили сме ги, така да се каже. Но искам да попитам : как ще бъде описано българското изобразително изкуство от 89-та година на миналия век  до днес?!

Не искам тези 28 вече години да се окажат бяло платно и дупка, абсолютна дупка в българското изобразително изкуство, защото през това време десетки, стотици даже творци-художници, млади, добри, лоши, авангардисти, различни техничари, защото техниката вече е корено различна от преди десетилетия, да останат никому неизвестни извън България. Защото в момента няма или почти няма държавни институции, които да отговарят, да обгрижват съвременните български художници. Страхувам се какво ще отговоря, когато утре моят внук ме попита какво се е правило в изобразителното изкуство в родината ни през 90-те години, къде може да види това?

Не може да бъде обяснявано всичко с това, че няма пари. Ако имаш воля, харизма, хъс и си отговорен, ако на теб това ти е вода, кръв, живот, ще намериш пари, за да попълниш колекциите и с нови съвременни автори.

-Какво ще кажете като познавач на тези, които биха ви опонирали с думите: Какви произведения на изкуството, когато има толково гладни!

-Преди години, когато направих ремонт на апартамента си, естествено свалих картините от стените. В последствие пребоядисахме, но минаха дни и все отлагах окачването им, къде поради умората от деня ли пък заради липсата на време. Идва по едно време малкият ми син и казва: Мамо, докога твоят апартамент ще изглежда като болница? Ето това е отговорът ми на въпроса ви. Когато един човек е свикнал от бебе да гледа изкуство и то му липсва, значи аз съм си свършила работата като родител и галерист. Хасково няма да дойде в София да види моята колекция, но аз идвам два пъти в Хасково, за да му я покажа. Апостолско е- да, може и нищо да не продам-окей, но аз не съм магазинче за продажба на картини. Аз съм институт за възпитание. Заложила съм целия си живот и съм впрегнала цялата си фамилия, работя с консултанти, с реставратори, не купувам една картина, ако не съм убедена, че е става, че е качествена, и всичко това е много труд и голяма отговорност. Затова казвам на всички: Не гледайте на галериите като на магазин за продажба на картини.

Освен това, авторите в онези години, от които сега представяме картини в Хасково, са имали кръг, имали са среда. В момента и от десетилетия в България художниците нямат кръг, те нямат среда, нямат упора, нямат откупки. Няма държавна политика, която да обгрижва интелектуалецът в България.

-В такъв случай как колекционерите се наместват в тази картинка?

-По най-грозния начин, с грозен закон, който аз съм убедена, че ще падне в един момент. И казвам това с ясното съзнание, че повечето от колекционерите са ми клиенти.

Не може обаче в България да се изберат 10 души, които да бъдат посочвани като най-добри майстори и край. Но чакайте, казвам аз, а къде оставяте Жорж Папазов, Иван Милев, Весела Бибина, къде оставяте една плеада художници, които никога не са имали възможност да се изяват шумно?! Защото тези, които са тропкали по вратичките, които са играли на хорото, винаги са имали възможност. “За” колекционерството съм, но ми е много мъчно затова, че се купува едно и също. И ми е много сложно, и ми е много трудно да убедя много от колекционерите  за нещо различно. Как да им обясня на повечето си клиенти, че един Пенчо Балкански например, е велик български ходожник, че той има онази лека деструкция, онази лека ирония, която не прави картината му карикатурна, а я прави толкова изразителна и художествена... разяснявам им ги тези неща на колекционерите, но получавам отговор от типа: Да, ама аз не съм го чувал този Пенчо Балкански!

Красимира Славова