Когато я видях за пръв път преди години, спущайки се с кола по пътя от село Маджари към железния мост над Арда до село Долно Черковище, ахнах от удивление.
По-късно я наблюдавах от скалите Кован кая, където има издълбани над 100 трапецовидни ниши. Но най-красива е гледката към този природен феномен от друга скала – Аул кая. Тя е на по-висок хълм и от нея се разкрива красива панорама към Арда, хотелския развлекателен комплекс до самата река, както и пътя от другата страна, над който е разположен скалния масив Кара Кюр. На този масив от едната страна е огромната скална арка, а в ляво от нея се вижда една ясно очертана голяма ниша в скалите, която всъщност е Поп-Мартиновата дупка, за която се носят легенди, че хайдутина поп Мартин тук е скрил имане. Не знам дали това е вярно, но съм чувал, че иманярите постоянно сноват по тези места. А когато се загледахме с моя приятел от светилището Аул кая към масива и скалния скит Поп – Мартиновата дупка, забелязахме, че цялата площ е потънала в пролетна зеленина, а само около мястото, където се намираше дупката, беше пожълтяло. Сякаш гръмотевиците са били привличани от заровеното злато и са обгорили дърветата наоколо.
Това жълто петно около Поп – Мартиновата пещера, както и величествената Арка ме привличаха като магнит, но все не вярвах, че някога мога да стигна дотам. Струваше ми се невъзможно да вляза в тази джунгла от дървета и храсталаци, да се изкача по стръмнината и да улуча правилната посока в гъсталаците. Трябваше ми и поне един верен приятел, с който да споделя това приключение.
И ето, че този момент настъпи и с моя приятел Иво потеглихме към Небесната пещера и Арката –
два много интересни обекта, които бяха близо един до друг. Подходът към тези две места обаче се оказа различен. Бях прочел доста как да стигна до тях, но едно е да го знаеш на книга, а съвсем друго да се ориентираш в реална обстановка. За наш късмет още в края на железния мост попаднахме на двама местни жители, които допълнително ни дадоха напътствия за двете места.
И така, тръгнахме по пътеката за Арката към единайсет преди обед. Притеснявах се, че слънцето ще ни откаже. Макар че беше края на пролетта, то жулеше вече с над 35 градуса и беше опасно да се предприемат походи в такава жега. За наше щастие попаднахме на пътека, която беше покрита изцяло в сянката на дървета и храсти, които бяха направили една жива арка. Тя ни водеше към скалната. След първата чешма, строена от втора гранична дружина през 1937 г., от която бяхме тръгнали, попаднахме на втора чешма. Уникална. Цялата обвита със зелени мъхове и растителност, с висящи зелени туфички от скалите над нея, надупчени сякаш нарочно, за да има още по-нереален вид цялото приказно място. От чучура й шуртеше планинска вода, а трите и корита бяха пълни догоре.
След разхладата продължихме нагоре и след петнайсет минути бяхме пред първата пещера. По целия скален отвес, където е разположена и Арката има осем пещери с различна дълбочина и височина. Именно те са превърнали природния феномен Арката и в обиталище за древните хора.Експедиция, ръководена от д-р Стефанка Иванова, попада на следи от древни заселници преди години. Открити са каменни оръдия от късната каменна ера, доказателство, че в тези пещери са живели хора преди много хилядолетия.
Най-дълбоката пещера се намира в самата Арка. Още като я приближихме забелязахме картон пред входа с надпис „Внимание! Опасен изкоп!” Входът на пещерата е ограден с камъни, за да не би някой да се заплесне по вътрешността и да не обърне внимание на изкопа в краката му. А той си беше дълбок. Около три-четири метра и широк, колкото една малка стая. Минахме внимателно и навлязохме в тъмната пещера. Въздухът беше много задушлив, а някъде навътре се чуваше силното църкане на прилепи, които ни заглушаваха. Бяхме попаднали в прилеповото царство. Иво влезе още по-навътре и успя да ги види – хиляди прилепи, които висяха на гроздове по огромен каменен купол, сякаш нарочно създаден за тях.
Във всички пещери имаше изкопи. Кои от тях бяха дело на експедицията на археоложката и кои на иманяри, не може да се каже. Но и едните и другите са оставили малки кратери, а ние с Иво стъпвахме около тях като някои астронавти.
Преди да стигнем до последната пещера попаднахме на уникално находище от растението Венерин косъм от семейство Папратови. Характерното за надземната част на това растение е, че е покрито с невидим восъчен налеп, който не позволява то да се намокря. От скалите на Арката то висеше с цялата си красота. Открихме го и в последната пещера. Но там нямаше необходимата влага и на много места беше изсъхнало.
След като обиколихме Арката се изкачихме върху козирката й. От върха на тази скала се разкриват красиви гледки към Арда. Орлите кръжаха около нас и сякаш ни приветстваха.
Няколко дни след това невероятно преживяване сънувах, че летя. Без крила, без усилия.
Просто бях превъзмогнал земното притегляне и бях високо, високо, високо…, както се пееше в една песен на ФСБ.
Венцислав СТАЙКОВ
Снимки: Венцислав СТАЙКОВ
Интересна статия!