"Дневник" препечатва аналица от портала "Култура". Англоезична версия на текста е публикувана в "Ню Йорк таймс".
Докато се качвах на самолета на Турските авиолинии на път за Анкара преди няколко дни, стюардесата ми подаде добре направена брошура, в която се разказва историята на неуспешния опит за преврат от 15 юли. В нея се възхвалява турският народ и неговата енергична защита на демокрацията и се обвинява движението на Гюлен, посочено като организатор на преврата и представено като мрачна религиозна конспирация, която очаквате да откриете в романите на Дан Браун.
Патриотичната брошура беше предвестник на голяма част от онова, което щях да чуя по време на посещението си в страната от министри, независими журналисти и опозиционни лидери. Тези толкова различни хора, често представляващи противоположни политически лагери, бяха напълно единодушни по един въпрос: опитът за преврат от 15 юли е бил напълно неочаквано събитие (в страна, преживяла четири преврата през последните десетилетия) и по тази причина дълбоко травматично. И всички обвиняваха за това гюленистите.
Това усещане за изненада може да обясни как един зле организиран преврат, който сякаш приключи преди да е започнал, предизвика поредица от трусове из цялата страна. За един кратък, но заплашителен миг, мнозинството от турците се изправиха пред опасността от затъване в кървава гражданска война. А реакцията на Запада беше комбинация от половинчато осъждане на заговорниците и политика на изчакване.
Макар турците да имат основание да са ядосани от реакцията на Запада, официалната версия на Анкара също страда от собствените си тенденциозни ограничения. Тя обвинява зловредното влияние на религиозния лидер Фетхуллах Гюлен, въпреки че подкрепата за преврата беше много по-широка. Управляващата Партия на справедливостта и прогреса дори заяви, че гюленистите са виновни за смазаните от правителството протести в парка Гези в Истанбул през 2013 г. и за свалянето на руския самолет на границата между Турция и Сирия миналата есен. Някои дори ги обвиняват, че стоят зад турската съпротива срещу съвместна военна операция със САЩ против Ислямска държава в Сирия.
Правителството не си дава труда да обясни защо, дори след като започна да се разделя с гюленистите, е пренебрегнало предупрежденията на журналисти и опозиционни лидери, че движението прониква в държавни институции и установява контрол над големи части от съдебната система, фабрикувайки фалшиви доказателства, с които дискредитира и хвърля в затвора своите врагове.
Това обаче не спира правителството да организира мащабна и саморазрушителна чистка, като арестува около 10 000 души, уволни други 100 000 и конфискува активи за над 4 милиарда долара, което разтревожи не само правозащитниците, но и чуждестранните инвеститори.
Гневът на правителството е разбираем, заради необходимостта да се освободи от заговорниците. Но то би трябвало да направи разлика между хората, които са взели участие в преврата, и тези, които просто са част от движението на Гюлен.
Да вземем за пример случая с Азиатска банка. През 2014 г. правителството започна да оказва натиск върху банката, която беше собственост на бизнесмени, близки до движението на гюленистите. В опит да спаси банката, Гюлен поиска от своите последователи да депозират парите си там, включително като изтеглят парите си от другите банки и ги инвестират в нея. Мнозина гюленисти последваха този призив. Сега правителството се опитва да идентифицира лицата, последвали съвета на Гюлен, за да ги заклейми като врагове на държавата; през юли беше отнет и лицензът на банката.
По време на пътуването ми имах възможността да забележа, че неспособността или нежеланието на правителството да прокара това разграничение вече оказва голямо влияние върху гражданското общество в Турция. В една нормална демокрация съдилищата са тези, които биха могли да се произнесат по тези въпроси. Но тъй като гюленистите са контролирали съдебната система на много равнища, а сега всички последователи на Гюлен са уволнени, новите съдии са лишени от легитимност, а според мен и от волята да се противопоставят на правителството. Същото е валидно и за медиите – в една отровна атмосфера, в която всяка критика на чистките се възприема като защита на гюленистите, малцина са журналистите, които смеят да говорят.
В същото време неуспехът на европейските лидери да отговорят убедително на преврата и липсата на солидарност с Турция е причина Европейският съюз да загуби моралния си авторитет в страната и то точно в момента, в който този глас е най-необходим. В страната, в която идеята за присъединяване към Европейския съюз изглеждаше все по-малко вероятна, превратът и последиците от него сякаш завинаги разрушиха тази надежда.
Разбира се, независимо дали като членка или не, Турция и Европейският съюз трябва да продължат да работят съвместно по проблеми като бежанците, терористичната заплаха, както и по по-широките въпроси на регионалния мир и стабилност. Ала разбирането как това да се случи няма да бъде лесно. Но няколко стъпки изглеждат наложителни.
Европа трябва да престане да мисли, че Турция дава убежище на почти три милиона бежанци (като ги изхранва и се опитва да образова децата им) с единствената цел да ги използва срещу нея. Както и Турция трябва да престане да настоява, че всяка критика от Европа е знак за антипатия към исляма или прогюленистко предубеждение.
През последните години отношенията между Европа и Турция затъваха във все по-отровната комбинация от споделени интереси, взаимни разочарования и видимо лицемерие. Да се надяваме, че споделеният интерес ще надделее над взаимните разочарования и че видимото лицемерие няма да бъде заменено от голо възмущение.
