Намираме четиридесет и две годишния Светлозар Желев в клуб "Перото" в НДК - мястото, на което обикновено преминава деня му. Вероятно бихте се учудили, че точно той – директор на Националния център за книгата към НДК, преподавател в СУ, основател и главен редактор на списанието за нова литература "Гранта България", с рубрика в телевизионното предаване "Библиотеката" по БНТ, член на МЕНСА, автор на блога "Литературен гид", поддържащ две фейсбук страници, е неофициалният български говорител на "бавния живот".

Той е сладкодумен разказвач, отличен организатор и отдаден читател, но след два преживяни бърнаута (burnout от англ. - "прегаряне" - използва се за описване на състоянието на пълно изтощение и умора - бел.ред.) вече си е взел поука – винаги, когато усети дисбаланс, спира и възстановява с любимите си занимания. Приоритет в живота му в момента са хората, пътуванията и книгите, заради които преди две години инициира движението за бавно живеене (конкретната причина - налага му се да прочете шест книги за един уикенд – машинално и без никаква наслада).

Каква е Вашата лична философия за бавното живеене?
- Големият проблем на т.нар. липса на време и бавното и бързо живеене за мен е по-скоро проблем на възраст. Когато си млад, времето няма значение – целият живот е пред теб, усещането ти е такова. Имаш огромните 24 часа в денонощието, които изглеждат като 48. В следващия момент обаче, особено когато работиш, грижиш се за семейство и т.н., същите тези 48 часа се превръщат в пет, три, един в зависимост от това как е настроен животът ти. Именно тогава става ясно, че времето е ограничено и трябва да намериш онези неща, които ти влияят психически, за да излезеш от усещането за вечна напрегнатост, вечен стрес, натиск от времето, срокове и т.н.

Когато ги откриеш и можеш да им се отдадеш за 10-20 минути – един час на ден, да откраднеш от съня си, от сутрешното си пиене на кафе – тогава започваш да усещаш лекота и усещане за свобода. Затова винаги казвам – говорим не за скорост, а за състояние на духа. Можем да се опитваме самите ние, вътре в нас, да променим нагласата си към външния свят и да търсим своите бягства.

Кои са Вашите бягства?
- Пътуванията – в момента, в който затворя външната врата на дома си, тръгвайки нанякъде.

Манифестът Ви за бавното живеене стана популярен със споделянето му в социалните мрежи. Влияят ли те и как точно на бавното живеене?
- Смятам, че влияят изключително много и със сигурност водят до пристрастяване. Ние зависим от телефоните си, втренчени сме постоянно в тях, като в това число включвам и самия себе си. Първо, разбира се, всеки започва да употребява социалните мрежи професионално с идеята да достига до повече хора, научава повече неща, създава съдържание и това е изключително важно. Но в следващия момент усеща, че започва да се превръща в слуга. Затова тук ще перифразирам стария израз, че парите са добър слуга, но лош господар – същото е и със социалните мрежи – те са добра услуга, вършат много работа, но ако ти станат господар, става и опасно, и вредно.

В интернет трябва да си особено бърз – ако искаш да привлечеш харесвания, внимание, гледания и т.н., трябва да хванеш нещата, а всяко подобно притискане от времето ни кара да забравим удоволствието да видиш всички новини, да участваш в събитията

Може ли да се каже, че бързането e функция на западния човек?
- Това е така, що се отнася до манталитет. Винаги съм казвал, че българите сме разкрачени между Изтока и Запада. Нашият манталитет е ориенталски, но същевременно с това сме част от западната цивилизация и не само от нея – част от съвременната. Вече няма деление на Запад и Изток, има съвременна цивилизация и държави, които са извън нея. Ще видим, че дори в източна държава като Япония са регистрирани много самоубийства, защото и там хората не могат да осъществят баланс между вътрешното си усещане и нужда от спокойствие, и екшъна на 12-часовия работен ден да се реализираш в работата, притиснат от всичко останало.

Затова в някои хора нещо се скъсва и се стига до крайности, дори се минава през бърнаут. Аз съм преживявал два пъти бърнаут. Това е ужасяващо усещане на пустота, загуба на самия себе си, не знаеш къде си, има ли смисъл от това, което правиш, какво става, болен ли си, просто нервно разстройство към момента ли си получил... Трябва да се опитаме да хванем момента към прегарянето, защото той се усеща. За съжаление, за това се говори много малко.

Какво направихте Вие тогава?
- Заминах за шест седмици в чужбина – бях на гости при приятели, дистанцирах се от абсолютно всичко. Успях да се върна, но с друг организъм и настройка.

Тогава ли бяхте провокирани да отправите призива си за бавен живот?
- Да, това беше скоро след втория ми бърнаут преди около две години. Тогава напуснах издателство "Сиела" след 15 години живот и посвещаване в него и тъкмо се лекувах. Бях преодолял един срив година по-рано, така че когато усетих, че отново се насочвам натам и ставам неефективен, реших, че не мога да продължавам по същия начин. Влезеш ли в бърнаут, започваш да се разкъсваш от вътрешното си желание да бъдеш най-добрия в това, което правиш и това, че не можеш. И тъй като аз съм изключително изискващ към себе си човек, подобни ситуации ме смазват.

Виждайки, че притиснат от всичко, аз самият преставам да отговарям на собствените си изисквания, желания и възможности, стигнах до решението да напусна. Заедно с това минах през други проблематични състояния като неглижиране на най-близките, които обикновено страдат най-много. Когато имаш работа, на която си отдаден или талант, с който заработваш парите си, най-близките ти винаги страдат, защото си казваш, че точно те ще те разберат. Не трябва да се отнасяме така към хората.

Тогава промених всичко горе изброено и досега продължавам да го променям. Не смятам, че което и да било нещо в живота на човек има край – нито образованието, нито въпросната промяната на самите нас. Разбира се, тя е едно от нещата, които след определена възраст се постига по-трудно. Ние сме вече улегнали, с изградени навици и характери, трудно успяваме да ги преодолеем или със сигурност по-бавно.

Така че аз продължавам да се боря със себе си, за да достигна до там, какъвто би трябвало да съм и където бих бил щастлив, като се погледна отстрани.

Как се случва на практика това в ежедневието, имате ли дневна стратегия?
- Благодарение на работата ми денят ми е свързан с най-любимите ми неща – книги и срещи с хората. За мен хората са една от енергиите, които ме зареждат. Задължително и всеки ден си мисля за следващото пътуване, живея мига с идеята за тръгването. Когато този хоризонт е много отдалечен, се чувствам смазан.

Ако хората Ви гледат отстрани, ще кажат, че хвърчите, не се спирате, а говорите за бавен живот
- Всеки има собствен ритъм на живеене и знае как се чувства добре. Аз се чувствам отлично в този си ритъм, но понякога той излиза извън разбиранията ми за вътрешен баланс. Тогава имам нужда от тази промяна на състоянието на духа, която търся в пътуванията, книгите или срещата с приятели – те бързо свалят напрежението между моето усещане за скорост и реалната скорост.

Може би просто става дума за поставяне на приоритети?
- Да, но ние често ги бъркаме. Имаме различни приоритети по различно време – за ден, месец, година, те се сменят непрестанно. За мен, на първо място стоят хората и то най-близките, а тях, както казах, често слагаме на последно място, защото ни е най-лесно. Книгите, по-същия начин както социалните мрежи, не трябва да влияят на личния контакт. Хората са това, от което имаме нужда, защото човек е социално животно. Разбира се, има индивиди, които предпочитат самотата. Самият аз имам нужда от нея. Най-любимото ми нещо е да се затворя през уикенда и да чета книга сам и да не виждам никого, защото изминалата седмица е била нагнетена от срещи. Имам закон – в неделя изкарвам във ваната между един и два часа, често четейки, като вид медитация.

Т.е. винаги има нужда от ритуали
- Да, ритуалите са много важно нещо, защото те ни поддържат стабилни и балансирани. В тях намираме успокоение. Всеки може да намери своите ритуали, които да го държат – спорт, танци, йога, бягане сутрин... Чрез тях заобляме ръбовете на ежедневието.

Някои от скептично настроените към философията на бавното движение, изтъкват, че то е ориентирано към материално задоволени индивиди – само те могат да си позволят да минат на половин работна седмица, да обядват по два часа в обедната си почивка качествена храна, да си отделят седмица за обиколка на малко планинско селце в Италия и т.н.
- На тези хора ще препоръчам да отидат при едни нематериално задоволени хора и да ги питат дали имат проблем с бързото. Нямат. Само за хората, които са задоволени материално, а те са такива, защото работят като волове и са супер ангажирани, бавното живеене е важно. Да отидат в Индия, Тайланд, селце на остров Ко Чанг и да питат човека, който стои в ресторантчето си-дом и който се радва като мине турист да си поръча нещо за ядене, дали има проблем. Същото е ако влязат в хоремага в някое българско село. Нищо, с което си свикнал, не е натиск. Натиск върху нас и природата ни е това, с което не сме свикнали, което излиза извън личната ни скорост.

Всички работят, но някои се чувстват добре, други – не. Нагласата е вътре. Мъдреците от Далечния Изток са стигнали до това разбиране за вътрешност отдавна, както и до философията, че външните фактори нямат никакво влияние върху човек. Ето я и вечната борба, която изпитваме в себе си – дали да се чувстваме добре с това по какъв начин реагираме и си въздействаме с външния свят или не. Един беден човек може да бъде най-щастливият на света, а един богат – най-нещастния. Клишета, които всички знаем. Сещам се за чудесен анекдот – около римския диктатор Сула починал човек, който имал голямо количество заеми, затова имуществото му се разпродавало. В уречения ден владетелят изпратил слугата си със заръката да купи възглавницата му, а слугата попитал – е, защо точно нея? Сула му отвърнал – искам да имам възглавницата на човека, който е спал спокойно с толкова много дългове.

Всеки от нас има нужда от онова, с което да се чувства спокоен с проблемите си. Тази имагинерна възглавница е в главата ни.

Вие опитвали ли сте се да въздействате на хора, устремени към бърнаут?
- Много пъти. Срещал съм се с доста хора със сходни проблеми, но не съм специалист, така че мога да им въздействам само като споделя личния си опит, без това да бъде панацея. Но смятам, че когато седнеш срещу някого и му разкажеш своите проблеми и той почувства, че го разбираш, вече му помагаш. Ето защо трябва да се говори за това.

Какво се случва с вашето движение?
Аз съм член на едно много особено световно общество по бавно живеене – има измислен офис, пускат веднъж годишно писмо, та дори и на две, последният имейл гласеше, че са сменили домейна на сайта. Та и с нашето движение е подобна ситуацията – в началото бързо го развихме, и понеже имаше не малко хора, които приеха възторжено идеята, направихме няколко срещи, на които различни лектори говореха по теми, обвързани с бавното живеене.