Националното представяне на книгата „Хора на Истината“ ме срещна с автора й, журналиста Георги Кулов, който живее и работи в един от емблематичните градове на България – Кърджали. 

 

Той няколко пъти е отличаван с наградата на кмета на Кърджали за журналистическите си разработки по проблемите на града, двукратен носител на „Журналист на годината“ на Асоциацията на регионалните медии (БАРМ), за своите анализи и коментари е носител и на отличието „Константин-Кирил Философ“.

Историк по образование, през 80-те години на миналия век той работи като археолог и директор на Историческия музей в Кърджали, след което поема по пътя на журналистиката, белязан от работата му в изданията „Нов живот“, 168 часа“. Сега се труди за „Кърджали БГ вести“ и е кореспондент на в. „Заман-България“.

За сайта на СБЖ Георги Кулов сподели как се работи в регионални медии, как историята, освен че е учител на живота, може да бъде неразделен и важен помощник на журналистите, и естествено за сегашната негова „гореща“ тема – алианите.

Малко се знае за алианите, г-н Кулов. Колко голяма е общността им в България и с какво те са по-различни от останалите етноси, изповядващи исляма?

Алевитската общност у нас е част от голямото семейство на алевизма, едно от направленията в шиитския ислям. Те, както и останалите шиите, са последователи на първия мъж, приел исляма - Али, зет на пророка Мохамед и негов братовчед. Когато възниква спор в исляма дали халифите да наследяват  пророка Мохамед чрез избор или по родословие, привържениците на Али, които се отличават с ревностно налагане на вярата, са посочили него като наследник и това води до конфликт и в резултат четвъртият халиф Али бил убит.

Алианите са общност, за която в световен мащаб няма официални данни колко наброява, но в Турция, където са най-многобройни, са около 15 милиона. При последното преброяване в България,  са около 75 хил. души, но според представителите на алевитската общност те са над 90-100 хиляди.

За тях е характерно изповядването на култа, те отричат джамиите, а в същото време при тях има светци – хора, които ревностно са отстоявали вярата. Техните гробове се почитат като култови места, а самите молитви се извършват в т. нар. джеми, сгради за сбирки, където се играе и свещеният танц Семах – осъществява връзката на алевитите с бога. В този култ мъже и жени са равнопоставени.

Защо насочихте погледа си точно към тази общност? Това просто интерес на един историк ли е, или..?

Аз изследвам различните етнически общности в Източните Родопи, но, разбира се, пречупени през призмата на националната проблематика. Започнах с българите мохамедани, сега това проучване беше за алевитите, които са изключително интегрирани и толерантни хора, а това не можеше да не ми направи впечатление. Още повече, че между двете общности има връзка, т. е. алиани, които са българомохамедани. Оказва се, според проучване на Петър-Емил Митев, те са около 3 хиляди души, а в Гърция също толкова.

Наричате ги хора на истината, защо?

По принцип руската и американската историография са въвели това понятие и аз малко го откраднах. Въвели са го, цитирайки самите алиани, които се определят като хора на истината, тъй като по пътя към бога опознават любовта и както чрез нея стигат до бога, така и към ближните.

Автор сте на книгата „Българската дъга на исляма”.  Говори се и за Балканска дъга на исляма. При днешната обстановка тя не крие ли опасност и какво съзирате вие в тези дъги?

„Българската дъга на исляма“ е книга, която третира проблема с българите мохамедани и създаването на т. нар. помашки етнос. Доста след излизането си книгата породи организирането на научна конференция в СУ „Св. Климент Охридски“ за проблема на възникването на помашкия етнос и насочването му в определени страни извън България. Появи се Ефрем Моллов, който отстояваше публично тази теза, довело до остър дебат в българските медии, къде с аргументи, къде с клевети, за жалост. Но доводите бяха малко. Външни фактори целят създаването на една транснационална общност, която по-късно да прерасне в проблем, като кюрдския за Балканите. С тази моя книга се опитах точно за това да предупредя. Балканските страни да не ерозират интегритета на обществата.

Да се върнем към нашия си занаят. Какво е да си журналист в Кърджали и как минава един ваш работен ден?

Ами сложно е и много натоварено, защото интересите са много преплетени. Освен политически, има етнически и верски. Тези общности са разнообразни, със свои приоритети и се изисква изключителен обективизъм в представянето на техните виждания за толерантност, демокрация, социална справедливост, ако щете.

Мнозина от нас, за съжаление, делят живота на живот в провинцията и в столицата. Като журналист изпитвал ли сте го на гърба си? И каква е разликата да работиш в централна или в регионална медия?

Не съм страдал от комплекса за провинциализъм. Още повече, че Източните Родопи са ключово място за страната и по-специално Кърджали. Това е знаково за хората, например, в една Турция, които наричат града ни „калето на турците“, което малко хора го знаят. В Кърджали винаги е интересно, винаги има много теми за работа и за един журналист е благодатна територия.

Тъй като районът ви е специфичен, трудно ли се пише за смесено население?

Трябват много познания. За съжаление в българската журналистика хората, които имат познания за етническите общности, не са много, а това води до прояви, примерно ислямофобия, които не са в унисон с демократичните ценности на обществото.

Известно е, че доверието в медиите се постига със сериозни разследвания на наболели проблеми и случаи. Докъде стигат възможностите и свободата в регионалните медии и най-вече в Кърджали да провеждат своите разследвания? Питам ви в контекста на това, че при вас беше организиран курс за разследваща журналистика.

Да, и аз присъствах. Искам обаче да ви кажа, че аз не вярвам в българската разследваща журналистика. Тя е поръчкова и това са го доказали много от т. нар. разследвания. На практика законодателството не гарантира защита на журналиста, който   разследване, включително и с това, че той не може да ползва оригинални документи. Аз самият изпитах на гърба си това. Правих едно разследване за присвояване на пари по един проект на Социалното министерство. Този, който визирах в разследването, си беше свил голяма сума пари, за да си направи дома. Добре че имах документи, макар и ксерокопия, защото социалният работник, който отговаряше за проекта и ми беше дал информацията, по нареждане отгоре на юристите от министерството отказа да свидетелства. Добре, че превантивно имах събрани документи, за да мога да избегна съдебната разправа.

Историята или съвременният живот, днешните събития и проблеми? Кое е приоритетно в работата ви като журналист и какво искате да покажете, да отстоите? 

Мисля, че всеки един журналист е добър, когато има добри познания върху историята, защото те се преплитат с усета му за съвременността и му дават възможност да погледне напред в бъдещето. Така че колкото по-добре се познава историята, толкова по-добре човек се представя и в журналистическата си професия. Навремето, когато работех в музея, имаше девиз на Международната организация на музеите (ИКОМ) : „Няма бъдеще без минало“. Това важи и за журналистите, които работят особено в такъв етнически смесен район, където традициите на хората трябва да бъдат добре познати.

Имате ли свободата да кажете и покажете това, което смятате за важно? Някой опитвал ли се е да ви диктува, ограничава?

Ако се спазват стандартите на Би Би Си, макар, че напоследък дори тази медия невинаги ги спазва за обективна информация, мисля, че всеки човек е защитен, особено журналистите, работещи в малките медии. Разбира се,малкият град поражда по-лесно конфликти заради определени теми, но журналистиката се развива и аз си мисля, че и обществото също се развива, а това поставя нови проблеми. Ние трябва да търсим предизвикателството, за да отстояваме новите форми на обективност, на по-сериозна аргументация по време на нашата работа.

От години се шири максимата, че Кърджали е крепостта на ДПС. Политиците опитват ли се да оказват давление върху журналистите в този град?

Над 20 години работя с политици от различни политически партии. Когато човек е обективен, никой не се опитва да го притиска. Когато се старае да дава различните гледни точки, във възможностите да достигне до широка аудитория, никой не го притиска.

Преди време ви обявиха за най-популярния журналист сред малцинствата в страната. Какво означава това за вас и прави ли ви по-специален или различен?

Това беше плод на една голяма анкета през 2002 година. Това за мен означава, че летвата трябва да се вдига все по-високо и да работим не за насаждане на фобии, а за опознаването на различните малцинствени етноси, защото когато познаваш ближния си, нямаш предубеждения към него, нямаш излишни страхове. Напротив! Духът на приятелството и взаимопомощта възтържествуват. Мога да кажа за Кърджали, че винаги мюсюлмани и християни са зачитали взаимно своите празници и за това тон дават кметът на града, енорийският свещеник и мюфтията. Мисля, че това е най-доброто за един град като Кърджали, а това, че сме бастионът на Доган, остана в миналото.

Да се върнем към алианите, които търсят по пътя си истината, любовта и разбирателството. За журналистите може ли да важи това кредо?

Задължително журналистите трябва да търсим истината. Въпросът е на каква цена. Понякога тя е много висока.

Вие каква цена платихте?

Мисля, че е поносима.

Въпросите зададе Розалина Евдокимова

Снимки Иван Василев и архив

Сайт на Съюза на българските журналисти